Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (30)

22

Далеч от човешката глъч, в помещението цареше тишина и миришеше силно на лак за дърво. Нервите на Хейл бяха обтегнати докрай, в ушите си чуваше ударите на сърцето, беше ужасно напрегната. Но веднъж стигнала дотук, бе готова да отиде докрай.

В този миг отвън се чуха гласове, които се приближаваха. Тя замръзна на място. Гласовете вече бяха сякаш пред вратата.

Божичко, кой ли можеше да бъде?

Тя затаи дъх.

Опита се да се успокои. Може би просто неколцина гости се бяха отделили от останалите на приема, за да разгледат музея. Сигурно сега се превъзнасяха по някоя от онези картини, които имаха вид, сякаш са закачени наопаки. Тя долови реплики от разговора им.

— Ревизионистки постмодернизъм — казваше единият. — Очевидно замислен като концептуална съпоставка между Климт и Шагал, ако разбираш какво искам да кажа, с нотка на сюрреализъм или може би по-скоро на дадаистична мистика!? Това едва ли се долавя в строго визуален контекст, но за мен метафоричният палимпсест е безспорен.

Това е онзи стар музеен уредник Алекс еди-кой си, помисли си Хейл. Тя не беше забравила колкото ненавиждаше Крис навремето.

Хейл изчака, докато гласовете отминат по коридора, пое си дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошла, но от нервното напрежение коленете й се подгъваха, а очите й шареха напосоки из стаята. Кабинетът на Джъстин беше неголям, обзаведен в минималистичен стил: стъклена маса, мебели и щори в бяло и под от голи дъски. На стените висяха гравюри и маслени картини, а по всички хоризонтални повърхности се виждаха произведения на изкуството, някои вероятно безценни.

Погледът й се спря на бюрото.

Трябваше да е някъде там.

Но къде точно?

Забеляза миниатюрната бронзова статуетка до настолната лампа и бързо я пусна в чантичката си — дяволите да го вземат, всичко това можеше сега да е нейно, помисли си тя, застанала пред бюрото на Джъстин Оулгард.

Върху него бяха поставени малка вазичка с цветя и снимка на Джъстин отпреди десетина години, на която още леко приличаше на Уитни Хюстън, но оттогава беше доста напълняла и хубавичкото й някога личице се беше закръглило. Това изпълваше Хейл с тихо злорадство.

Върху бюрото имаше още елегантна кожена подложка, сребърен нож за разрязване на писма и възстар поочукан компютър, който някак не се връзваше с останалия модерен интериор. Тя отново издърпа едно по едно чекмеджетата и прерови съдържанието им, като през няколко секунди поглеждаше към вратата. Онзи проклет уредник беше отново наблизо и бръщолевеше нещо за картината. Тя си спомни как Крис й бе говорил за света на изкуството, обяснявайки й образи, сюжети и цели школи в живописта. Ренесансова, холандска, дворцова; импресионизъм, кубизъм, сюрреализъм; разказвал й бе за изкуството на американските индианци, за почерка на прецизионисти като Джорджия О’Кийф и Чарлс Шийлър — един художник, към когото Кристофър имаше особена слабост. Той умееше да я предразположи, караше я да се чувства добре, уверена в интелигентността си въпреки липсата на образование, беше изпълнил живота й със смисъл.

И изведнъж всичко това й бе измъкнато от ръцете и тя бе запратена обратно там, откъдето бе дошла: Хейл Пратчет, повлеканата от караваната, родена и израснала на паркинг за фургони в Бруксвил, Флорида. Само дето междувременно беше остаряла с едно десетилетие, в професионален упадък, та се налагаше да пребърква джобовете на клиентите си, за да си докарва допълнително пари, защото й излизаше все по-скъпо да поддържа привлекателна фасада, да си придава търговски вид. Колко ли още време й оставаше, преди пукнатините във фасадата, бръчките по лицето й да станеха толкова дълбоки, че да не можеше да ги прикрива под дебел слой грим?

Хейл продължи да рови в средното чекмедже на бюрото, пълно с книжа. За преуспяла жена Джъстин беше определено дезорганизирана. Но под купчините хартия ръцете й откриха папка. Тя я измъкна, постави я върху плота на бюрото и я отвори.

И тогава чу зад гърба си изскърцването на вратата и гневен женски глас:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?!

Джъстин Оулгард.

По дяволите.

Хейл сграбчи папката и я притисна към гърдите си.

— Попитах те нещо. — Джъстин я изгаряше с поглед. — Какво правиш в кабинета ми?

Тя вдигна рамене.

— Нищо.

— Нищо ли? А какво е това в ръцете ти?

Джъстин пристъпи напред и протегна ръка, но Хейл стискаше папката и отказваше да я пусне. Нямаше намерение да я връща. Не и след всичко, през което бе минала, за да се добере до нея.

Джъстин се хвърли върху нея, като се опитваше да изтръгне папката от ръцете й.

— Дай ми я!

Хейл се дръпна рязко назад, но се препъна и изпусна папката; съдържанието й се разпиля по пода. Успя да се закрепи на крака, като се подпря на модернистичната салонна масичка, но събори няколко книги и една керамична фигурка на мъж с малка глава и тънки дълги крайници, която се пръсна на пода.

Джъстин замръзна на място, после каза тихо:

— Това беше Джакомети. Безценен е.

После коленичи и засъбира отломките с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля те, просто си върви — каза тя, като клатеше глава.

Твърде много хора имаше наоколо. И твърде много неща. В главата й кръжаха и се блъскаха спомени, от които нито един приятен. Колкото и да се насилваше, Бел не обичаше тълпите. Многото хора, събрани на едно място, я изнервяха. Предпочиташе тишината и спокойствието на ателието си, доброволната самоизолация на художника. Огледа се: лица, много от тях познати, но всичките събрани на групички, улисани в разговори, а точно в този момент й липсваха и сили, и кураж да ги прекъсне.

Бел пресуши чашата си с вино, остави я на една от масите и се огледа за човека, когото търсеше. Тони Олсън. Когато го откри, отиде право при него и каза:

— Мистър Олсън, искам да ми направите една услуга.

Олсън се усмихна.

— Разбира се, Бел. Каквото кажеш.

— Искам да отворите стъкления шкаф, в който е поставена моята картина… по желание на Роузмари.

— Откъде ти хрумна да искаш това от мен?

— Моля ви, мистър Олсън. Отворете шкафа и веднага ще разберете.

Известно време Олсън не реагира, сякаш размишляваше как да постъпи; после Бел го видя, че откри Алекс Хълтгрен и двамата се запътиха заедно нанякъде. След няколко минути се върнаха и отведоха Бел до неголямата овална зала, където беше закачена „Вълни 27“.

Олсън отключи витрината и отвори стъклената вратичка.

— Моля ви, свалете картината, мистър Олсън.

— Но аз съм обещал на Роузмари картината никога да не се сваля. Би ли ми казала какво си намислила, Бел?

— Моля ви. Аз също съм дала обещание на Роузмари. Изпълнете желанието ми.

Олсън внимателно свали картината от куката. Бел извади от джоба си сгъваемо ножче, взе картината и преди Олсън да бе успял да възрази, с един замах разпра плътната текстилна подложка върху гърба на рамката. Отвътре изпадна бележник, подвързан с марокен.

— Какво е това? — попита Олсън.

Бел не отговори. Подаде му картината и отвори бележника; ръцете й трепереха толкова силно, че за малко щеше да го изпусне. После трескаво запрелиства страниците, вперила поглед в почерка на приятелката си Роузмари Томас, примигвайки често, за да спре бликналите в очите й сълзи.

Тя дори не забеляза, че Олсън се бе преместил зад нея и надничаше през рамото й. 22 август 2000 г. Точно преди десет години. Бележката беше написана в деня, преди Бел да бе застанала в залата за зрители, за да наблюдава смъртта на приятелката си.

Неотдавна Бел бе чела някъде, че килиите за осъдени на смърт в американските затвори били известни сред затворниците като „гробища за живи“. Това си беше самата истина. Роузмари беше мъртва още от мига, в който съдията я бе осъдил на смърт, през цялото време, докато обжалванията й биваха отхвърляни едно след друго от съответните инстанции.

Тони Олсън тръгна обратно към залата с гостите; Бел затвори бележника и го последва. Не можеше да прогони натрапчивите образи от съзнанието си: Роузмари, положена по гръб върху носилка, препасана с ремъци през гръдния кош, китките и глезените; завесите, които бяха вдигнати, за да могат зрителите да наблюдават поставянето на смъртоносната инжекция. И всичко това в най-отвратителни, ужасяващи детайли — неуспешния първи опит, завесите, които ту се спускаха, ту се вдигаха, погледа на Роузмари.

Тя си спомняше всеки миг от онази нощ, последната от живота на приятелката й.

Роузмари Томас винаги се бе отличавала със завидна сдържаност и присъствие на духа, в поведението й имаше нещо царствено, но от психическото напрежение по лицето й се бяха появили бръчки, а раменете й се бяха прегърбили. Бел си я спомняше, седнала с оранжевия си затворнически гащеризон и белите маратонки в малката килия без прозорец, под зоркия, немигащ поглед на охранителната камера, запазила личното си достойнство до последния миг. Виждаше я как записва трескаво последната бележка в дневника си.

Когато приключи, двете поговориха малко, като през цялото време Роузмари я държеше за ръката, и накрая й каза:

— Бел, да не говорим повече. Нека просто поседим. — И после: — Искам да ми обещаеш нещо. Искам да запазиш дневника ми. Онези, за които пише вътре, ще знаят какво съм искала да кажа. Но не желая това да излиза на бял свят, докато Бен и Лейла не пораснат. Разбираш ли? В завещанието си съм поискала на десетата годишнина от смъртта ми да организират възпоменателна среща. И тогава искам от теб да прочетеш написаното на възпоменателната среща, нито ден по-рано. Обещаваш ли?

И Бел й бе обещала.

Тя погледна дневника в ръцете си, прекара пръст по кожената корица и прелисти страниците, сякаш за да се увери, че е истински. Прочете още веднъж последната бележка в него. Спомни си как Роузмари бе изругала, когато химикалката й свърши, та трябваше Бел да рови в чантата си за нова. Сега тя виждаше мястото, на което се бе случило това — от сини думите внезапно ставаха черни.

Когато стигна до залата с приема, Тони Олсън вече обикаляше от групичка на групичка и им казваше шепнешком по нещо. Постепенно разговорите утихнаха и в залата се възцари тишина; гостите стояха неподвижни, сякаш някой бе натиснал бутона стоп кадър. Всички очи бяха приковани в нея. По-точно в предмета, който държеше в ръцете си.

Бел откри с поглед съпруга си Дон и го видя как дъвчеше замислено бузата си — тик, който при него означаваше, че е притеснен и се опитва да се съсредоточи.

После погледна към Питър Хюсън, брата на Роузмари. Според приятелката й преди нейната смърт Питър бил на ръба на фалита, но явно наследството му се беше отразило добре. Защо ли изглежда така, сякаш току-що е захапал лимон? — помисли си тя.

Върху лицето на Стан Балард, бившия адвокат, а сега управляващ наследството на Роузмари, бе изписано изражение, сякаш нямаше да стигне навреме до тоалетната. Той пристъпваше от крак на крак, подръпваше ухото си, прокарваше пръсти през косата си, оправяше без нужда вратовръзката си.

Хейл Пратчет и Джъстин Оулгард бяха застанали в двата противоположни края на помещението. Оулгард бе скръстила ръце, а лицето й беше безизразно — като маска, зад която прикриваше емоциите си. Ала лицето на Пратчет изглеждаше смачкано като топка хартия, устата й беше полуотворена и изкривена на една страна, очите й гледаха тъжно, сякаш някаква пружина се бе скъсала в нея и тя се бе отказала от борбата.

Бел обходи с поглед лицата на останалите. Бяха застинали неподвижно като на картина, на групов портрет.

Изведнъж си каза, че тази история няма как да не й хареса. Почувствала прилив на увереност, тя кимна на публиката си, усмихна се и разтвори дневника на последните страници, които Роузмари бе изписала вечерта преди смъртта си.