Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (12)

7

Йозеф Артур Крьоге мразеше лятото. Не просто жегата, а нагласата, която тя предизвикваше у хората, пълната липса на професионализъм сред неговите музейни работници. Сякаш за тях топлото време беше не просто повод за добро настроение, а оправдание за липсата на всякаква отговорност. На него му беше известно, че всяка година половината от служителите му прекарваха ваканцията си на някой средиземноморски плаж, макар да не знаеше къде точно, а и не се интересуваше.

Историческият музей в Берлин беше единственото нещо, което занимаваше съзнанието му, откакто бе поел поста директор преди близо две десетилетия. Учен по професия — а според някои и по призвание — Крьоге твърдо вярваше в трудолюбието и последователността.

Днес, както всеки друг ден, той бе излязъл от апартамента си в Мите, в горната част на Фридрихщрасе, точно в 8:12 ч., бе взел У-бана до Музеумсинзел и бе пристигнал в музея точно в девет. След като отдели шест минути вместо обичайните десет за преглед на задачите си за деня, той се сети, че онзи сандък от Америка вече цяла седмица се търкаля в подземното хранилище. Това беше прекалено. Крьоге се разтресе от благочестив гняв, че един от най-ценните експонати на музея, радващ се на огромна популярност сред посетителите, отлежаваше в някакво влажно мазе.

Той посегна към телефона, но си спомни, че както всички останали, и аранжорите бяха в отпуск.

Коридорът, водещ към хранилището, беше топъл и душен поради спирането на климатичната инсталация нощно време — един жалък опит за пестене на електричество, който Крьоге не одобряваше, въпреки че бе приет с гласуване от Управителния съвет, и който особено много го дразнеше в моменти като този, когато колосаната му бяла риза вече лепнеше върху охраненото му тяло.

От самото начало той съжаляваше, че бе отстъпил пред молбите на онзи американски музей да му заеме „Желязната дева“; беше се поддал на потока от писма, с които го бе засипана уредничката, на жалните й молби по телефона и на уверенията й, че „Девата“ ще бъде едва ли не гвоздеят на една изложба, посветена на средновековните уреди за мъчение. Но дамата поне беше възпитана. За разлика от повечето уредници на музеи в Щатите, които се държаха, сякаш светът им принадлежеше, Роузмари Томас съумя да му извади душата с памук; увещанията й бяха колкото деликатни, толкова и ефикасни. Пък и удържа на думата си: появяването на „Девата“ в музея „Макфол“ се бе превърнало във вестникарска сензация, като изрично бяха посочени собствените му заслуги като директор на берлинския музей, любезно склонил да предостави експоната, така че в крайна сметка и той извлече някаква полза от тази работа. Сега обаче нищо не беше толкова важно за Крьоге, колкото връщането на експоната на мястото му.

Хранилището приличаше на гробница, без следи от човешко присъствие на фона на разнокалибрените сандъци и всевъзможните произведения на изкуството, очакващи поправка или реставрация, разпилените инструменти, купчините талаш по пода и праха в спарения лепкав въздух.

Крьоге се задави от отвращение. Как смееха подчинените му да оставят в такъв вид работното си място? Клатейки възмутено глава, той се запъти към най-големия сандък — с метър и нещо по-висок от него самия и около два пъти по-широк.

Обиколи го веднъж, сякаш беше изоставен от екипажа извънземен космически кораб, и се закова на място, когато забеляза дългата две педи пукнатина в шперплата. Да не би „Девата“ да бе пострадала при превозването?!

Грабна една електрическа отвертка от тезгяха и се залови за работа. Бързо отви дузината винтове от едната стена на сандъка и тя се отвори напред. Отвътре се разнесе слаба миризма на развалени яйца и гнили плодове.

С изкривено от ярост лице Крьоге си помисли, че някакъв тъп американски работник бе забравил сандвича си в неговата скъпоценна „Дева“.

Огледа от горе до долу видимата отвън страна на експоната. Не забеляза повреди, но беше длъжен да провери навсякъде.

Винтовете падаха един по един, парчета шперплат се търкаляха наоколо, докато накрая „Девата“ се извиси пред него в цялото си величие на чугунен монолит, мрачен и импозантен.

Крьоге си представи вътрешността й, железните шипове, впивали се някога в жива плът — един зловещ инструмент за изтезания, единственото избавление от който е била смъртта.

Той прокара длан по твърдата релефна повърхност, без да забелязва миризмата, която междувременно сякаш се бе засилила — миризма по-скоро на разлагащо се месо, отколкото на гнили плодове и развалени яйца — но иначе „Девата“ изглеждаше невредима.

И точно в този момент Крьоге погледна надолу и забеляза процеждащата се кафеникава течност.

— Was zum Teufel…

Той се наведе, за да натопи пръст в течността, но дръпна гнусливо ръката си — вонята беше непоносима и го удари в ноздрите с такава сила, че той се изправи ужасен, като за малко не повърна.

Известно време стоя втрещен пред „Желязната дева“, после бавно и не без усилие започна да я отваря.

Не бе стигнал далеч, когато нещото в нея — с големината на човек, завито в дебели найлони, облепено в тиксо и пристегнато с въжета — се килна напред и тежко се сгромоляса в краката му. От удара найлонът в единия му край се разцепи и някаква белезникава зърнеста каша, примесена с жълти и тъмночервени жилки, изтече около обувките на Крьоге, адска воня изпълни ноздрите му, стисна го за гърлото и изгори дробовете му като вряща сярна киселина. Сякаш хипнотизиран, той се наведе, за да погледне по-отблизо, и различи човешки череп с черна дупка вместо уста, която сякаш мърдаше.

Стиснал носа си с ръка, Крьоге се наведе още по-ниско, докато си даде сметка, че черната дупка беше пълна с червеи, които създаваха илюзията за движение.

Той се завъртя на място, размахвайки бясно ръце, но се подхлъзна в първичния бульон и се стовари тежко на пода, като главата му се озова на сантиметри от озъбения череп, който го гледаше втренчено с едната си очна кухина, изпълнена с подобна на желе маса, а той панически запълзя на колене и лакти назад, колкото можеше по-далеч от този ужас, и някак си успя да се изправи и да побегне навън, докато съдържанието на стомаха му изпълни гърлото му и бликна като фонтан през устата…