Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (19)

Дневникът на Джон Нън

След Чайнатаун отидох на една среща, от която нищо не се получи, така че отидох и на втора. Мисълта, че на възпоменателната среща, чиято дата наближаваше, щях да видя Сара, не ми даваше покой. Ах, как копнеех да фрасна Стан Балард в лицето! Не, излъгах. Исках да му пусна един куршум в сърцето. Така щяхме да сме квит. И в моето имаше дупка.

Знаех, че онези мръсници ще се изсипят до един да отбележат събитието. Нямаха избор. Змията не може да се спотайва цял живот под камъка. Всички щяха да са там, да си дават вид, че нямат какво да крият, а пък аз тъкмо на това разчитах. Онзи негодник, братът на Роузмари, със сигурност щеше да дойде. Че как иначе? Онази нощ беше в помещението за свидетелите и аз забелязах в него нещо, което бе убягнало на всички останали. Другите имаха добрината да пролеят по някоя сълза или поне да се направят, че им е мъчно, но не и Питър Хюсън. Той просто гледаше с мрачно лице и сухи очи как забиват иглата в сестра му. Може и да беше пиян. Не знам. После ме проследи до паркинга в горещата тъмна нощ. Разменихме няколко думи. По-скоро той говореше, а аз слушах. После го видях да си тръгва от екзекуцията на сестра си с един линкълн стар модел. И аз си тръгнах, твърдо решен да се напия. Явно съм се престарал, защото, когато изтрезнях, Сара си беше отишла и ме бяха изритали от работа. А Питър Хюсън? Като настойник на двамата си племенници и попечител на наследството на семейство Томас, той се беше издигнал в обществото. И то как! Що се отнася до Сара и нейния нов съпруг Стан, и те бяха видимо загладили косъма. И всичко това за сметка на неоплаканата Роузмари.

След втората среща на Анонимните алкохолици отидох на трета. Не беше само заради пиенето. Бях успял някак да овладея жаждата си за алкохол. Предпочитаният от мен наркотик вече беше чувството за вина. Чисто, без примеси. За да се освободя от него, щеше да ми трябва нещо доста по-различно от деветдесет срещи за деветдесет дни. Имаше само един лек и той си оставаше същият: трябваше да открия убиеца на Кристофър, но истинския. И това е, което правех. Колелото се беше завъртяло и вече нямаше как да го спра.

Мислех си за Роузмари и Кристофър Томас. Бяха живели и умрели в един брак по сметка. Това беше техният личен ад, или поне адът на Роузмари. Но по някакъв начин и аз се бях озовал в него, засмукан от неведоми сили, бях се превърнал в жертва на Кристофър наред с още толкова други.