Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (34)

26

— Щура нощ, а? — подхвърли полицаят, шеф на току-що пристигналия екип за оглед, към служителя по сигурността на музея, заел позиция зад огромното дървено бюро в главното фоайе.

— Да, шантава работа — отвърна охранителят, който заедно със своя партньор подготвяше нещата за криминологичната експертиза.

Двамата униформени, които се бяха явили първи на повикването, си бяха тръгнали, но не преди да поразпитат набързо свидетелите. Горката жена с раната на тила също си бе отишла, но не сама, а с линейка. Човекът от охраната вдигна поглед към двамата цивилни. Бяха облечени с обичайните дрехи — гащеризони, калцуни върху обувките, шапки и маски, закриващи почти изцяло лицата им, с които приличаха повече на хирурзи, отколкото на полицаи. Бяха дошли, за да обработят мястото на престъплението — той бе понаучил професионалния им жаргон от сериалите по телевизията.

Пазачът погледна навън и забеляза вана на криминологичния екип, паркиран до бордюра. Зад него бе пристигнала втора линейка.

— Тази линейка пък какво прави тук? — попита той по-високия от двамата.

— Случва се понякога повече от една да се яви на повикване — отвърна полицаят. — Какво е ставало тук, някакво парти ли?

— Възпоменателна среща.

— Какво е оръжието ти? — Първият полицай посочи към кобура на хълбока му.

— Обикновен колт. Трийсет и осми калибър, револвер. Тук не ни дават да носим автоматици. И аз не знам защо.

— Виж ти. И аз имам една трийсет и осмица, за резерва. — Полицаят погледна към глезена си. — Добро оръжие.

— Върши работа — отвърна охранителят, доволен че един полицай бе одобрил избора му на оръжие.

— Ти имаш ли резервен?

— Кой, аз ли? Не, за какво ми е?

— Аха. Добре.

— Добре ли? — попита неуверено охранителят, като се питаше какво ли му е доброто. После в мозъка му нещо прещрака и той си каза, че няма никакъв смисъл да пращат криминологичен екип. Че присъствието на двамата означава само…

— Знаеш ли какво? — каза по-високият. — Я горе ръцете!

— О, не! — изохка покрусен охранителят, усетил допира на пистолета, който другият полицай бе опрял в тила му. — Това е… ах, мамка му! Това е… инсценировка. Вие не сте никакви полицаи. Това е обир, нали?

— Ръцете! — повтори първият.

Охранителят вдигна ръце. Идваше му да заплаче.

— Нали няма да ми направите нищо лошо? — изхленчи той.

Вторият „полицай“ се пресегна и извади револвера от кобура му. После взе и портфейла му. Първият попита:

— Каква е твоята половина от кода за залата със специалните експонати, онази в кулата?

Във въпросната зала в момента имаше временна изложба на неголеми, но ценни ренесансови рисунки и гравюри. Преговорите с Ватикана им бяха отнели цяла година, но накрая се бяха съгласили да им отпуснат шедьоврите за известно време при условие, че музеят постави специална охранителна система, изискваща двама души за отваряне на вратата.

— О, на нас не ни казват тези работи.

Глас зад гърба му:

— Кое е момиченцето на снимката?

Охранителят се обърна и видя, че вторият лъжеполицай рови в портфейла му.

— Дъщеря ти, нали? Тя сега вкъщи ли си е?

Охранителят заплака.

— Знам само половината от кода.

— Ами нали и аз това те питам! — отвърна спокойно онзи.

— Едно седем седем А М К въпросителна осем три едно, всички букви са главни — избъбри задъхан охранителят. — Моля ви, ще направя всичко…

Първият полицай си записа кода.

— Ако си казал истината, не е необходимо да правиш нищо повече. — Той кимна и след миг бедният охранител бе омотан с опаковъчна лента и завлечен в близката гардеробна.

После двамата си тръгнаха, като го оставиха в тъмното да се измъчва заради собствената си глупост, защото не бе спазил стриктно инструкциите за сигурност. И да се опитва да си представи какви ли чудовищни безчинства щяха да се разиграят в онази зала горе, в кулата.

Двамата бяха известни като Боб и Франк — имена, колкото кратки и лесни за запомняне, толкова и различни едно от друго, за да може, ако работеха за трети човек, да не стават грешки.

Бяха професионални крадци. А също и убийци, макар че напоследък търсенето на подобни услуги на пазара чувствително бе намаляло. Качествени оръжия и взривни вещества се намираха лесно и все повече поевтиняваха, но добрият крадец си държеше цената — искаха се солидни умения, за да извърши кражба с взлом, при която да не останат никакви следи — така че през последните години Боб и Франк бяха натрупали сериозни доходи от основната си дейност.

След като набутаха охранителя в гардеробната, двамата се върнаха в главното фоайе. Бяха със същото работно облекло на криминолози, с което бяха проникнали в музея. Ползваха го често, защото им даваше възможност да работят, без да оставят следи — също както позволяваше на истинските полицаи да си свършат работата, без да опорочат доказателствения материал на местопрестъплението.

Боб отиде до главния вход на музея, огледа се и отключи вратата. Махна на съучастниците им — мнимите санитари в линейката. Един от тях вдигна глава. Боб му извика:

— Десет минути. Ще овладеем помещението и ще ви дадем знак, когато е готово.

— Готови сме.

Франк и Боб се изкачиха по стълбите до голямата зала на върха на кулата. Когато стигнаха най-горе, те спряха, колкото да проверят пистолетите си берета и да им поставят заглушители.

Двамата се спогледаха, кимнаха си, свиха зад ъгъла и влязоха в залата, където още се бяха скупчили гостите на възпоменателната среща, коментираха случилото се и се наливаха с алкохол, за да успокоят нервите си.

Отначало никой не забеляза натрапниците. Но изведнъж някой си пое уплашено дъх, разнесе се женски писък и всички глави се обърнаха в една посока.

— Чакайте!

— Кои сте вие?!

— Какво правите тук?

Безсмислени въпроси, безполезна врява.

Човешки емоции… какво прахосване на време и енергия, помисли си Боб.

— Никой да не посяга към телефона си — нареди с равен глас той. — Всички застанете на колене, с пръсти, сплетени зад тила. Който не се подчини, ще бъде застрелян.

Няколко мига никой не реагира — нещо типично за такива ситуации — и после някакъв едър възрастен господин в костюм направи крачка към него.

— Не знам какво сте намис…

Боб изстреля два куршума в главата му; капки кръв опръскаха стените и дрехите на хората зад него. Още писъци и викове.

Едно хубаво тъмнокосо момиче с тъмносиня рокля и разширени от ужас очи изтича към трупа. Боб вдигна пистолета да застреля и нея, но тя се опомни навреме, падна на колене и вдигна ръце на тила си.

Бавно останалите — разплакани, парализирани от страх, молещи за пощада — последваха примера й.

Боб ги преброи набързо. По дяволите! Двама гости липсваха. Междувременно Франк бе забелязал същото. Боб отново насочи пистолета си към момичето.

— Къде са останалите? — извика той към тълпата. — Казвайте бързо или след пет секунди ще я застрелям.

Но до повече кръвопролития не се стигна.

Точно в този момент двама мъже завиха зад ъгъла откъм тъмния коридор, водещ към кулата, и замръзнаха при вида на нападателите. Франк, който беше застанал по-близо, насочи оръжието си към тях.

Единият от двамата, по-як и във видимо по-добра форма от другия, хвърли поглед към трупа, после към Франк и Боб. Очевидно мъжът оценяваше ситуацията. Боб си каза, че трябва да го държи под око.

Щом двамата новодошли застанаха на колене и Боб ги взе на прицел, Франк се зае да претърси внимателно всички присъстващи. Когато стигна до Джъстин Оулгард, той каза:

— Трябва ми втората половина от кода за специалната зала. Първата вече я имам.

— Но…

— Току-що ви демонстрирахме, че не ни е проблем да гръмнем когото и да било. Дайте ми кода веднага, иначе ще убия… нея! — Той направи няколко крачки напред и насочи пистолета към една привлекателна около трийсетгодишна блондинка.

— Не! — изрева едрият навъсен мъж до нея.

— Дон, моля те, не го дразни! — извика младата жена.

Мъжът, когото тя нарече Дон, извика на Джъстин:

— Дайте му кода, моля ви!

Джъстин кимна. Боб я вдигна грубо на крака и я повлече към вратата на залата за специални изложби. Спряха при командния пулт и той зададе първата част от кода. После тя добави останалото. Чу се тихо бръмчене, двамата бутнаха навътре двойните врати и влязоха в изложбената зала. Джъстин запали осветлението. Залата беше пълна със стари рисунки и гравюри, които той знаеше, че сигурно струват милиони.

Време беше да си заработи обещаните 500 хиляди долара.

Боб откачи от колана си портативна радиостанция и натисна комутатора.

— Всичко е под контрол — съобщи той на мнимите санитари от линейката.

Миг по-късно апаратът изпращя и се чу отговор:

— Движим се, край.

Боб върна Джъстин в главната зала и отново я накара да коленичи. После с крайчеца на окото си забеляза мъжа, който бе привлякъл вниманието му преди малко — онзи, едрия. Отиде при него.

— Как ти е името?

— Джон Нън.

Боб го изгледа враждебно, но Нън издържа хладнокръвно погледа му, без да отмести очи. Всъщност самият той оглеждаше Боб някак особено, сякаш го изучаваше. Наистина, с найлоновото боне на главата, маската на лицето и гащеризона беше практически невъзможно мъжът да види достатъчно, за да го опише по-късно. Ала Боб изпитваше странното чувство, че Нън го оглежда именно за дребни, привидно маловажни детайли — стойка, походка, ръст, левак или десняк — които впоследствие да използва при разследване или съдебен процес.

Време е да пречукам този мухльо.

Вдигна пистолета. Обра мекия спусък. В това време вратите на асансьора се разтвориха и в залата влязоха санитарите.

Боб се намръщи.

Дяволите да ги вземат, не бяха ли разбрали указанията му? От тях се искаше да докарат количките за извозване на плячката. Не разполагаха с много време, трябваше да натоварят картините на линейката и на фалшивия полицейски ван.

— Къде са колич… — започна той, но се вцепени.

Това не бяха мъжете, които бе наел! Под белите им престилки ясно се очертаваха бронежилетките.

По дяволите! Полиция!

Съзнанието, че са го изиграли, му подейства като юмрук в стомаха. Някой се бе досетил, че става обир, и бе позвънил в полицията. Ченгетата бяха пристигнали тихо, бяха обезвредили мнимите санитари отвън, после двама от тях се бяха преоблекли в дрехите им; освен тези двама сигурно имаше цял взвод униформени.

Които без съмнение в този момент тичаха нагоре по стълбите, за да ги ударят в гръб и неутрализират.

Двамата полицаи коленичиха с извадени пистолети.

— Стреляй, стреляй, стреляй! — изрева Боб на Франк, който откри огън по двамата служители на закона; заглушителят на беретата му пръхтеше припряно, върху мраморния под се посипаха гилзи.

Стратегията на Боб бе да нарани колкото се може повече хора в тълпата, с което да отвлече вниманието на тактическия екип, който щеше да е принуден да им оказва първа помощ. Междувременно той щеше да се измъкне през задния изход по един авариен маршрут, който си бе набелязал предварително. Ако имаше късмет, и Франк щеше да го последва.

По-близкото ченге беше с гръб към него и се прицелваше във Франк. Боб вдигна пистолета си, за да го застреля в тила, но в този момент чу зад себе си стъпки.

Ах, дявол да го вземе!!!

Миг по-късно той се строполи тежко на пода, след като нечие рамо се бе забило с всичка сила в бъбреците му. От очите му изскочиха жълтеникави искри, прониза го остра болка. Останал без въздух, Боб отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

Нън — кой друг би могъл да бъде? — издърпа пистолета от ръката му. Докато Боб се гърчеше на пода, протегнал отчаяно ръка към оръжието си, Нън стовари лакът в носа му. Зашеметен, той се отказа от борбата; от носа му бликна фонтан кръв. Франк, който бе забелязал какво става, вдигна пистолета и откри огън по нападателя, но куршумите му пропуснаха целта и се забиха в гръдния кош на Боб.

Без да трепне, Нън се прицели и с три куршума просна Франк на земята. После се извъртя и насочи пистолета към Боб, но Боб вече беше мъртъв.

Животът на полицая се състои повече от говорене, отколкото от престрелки или гонене на престъпници.

Е, не просто говорене — задаване на въпроси.

На следващия ден Нън отново беше в музея. Капитан Харви Мейър, ръководител на следствения екип по опита за обир от предишната вечер, му се бе обадил рано следобед. Двамата се познаваха още от времето, когато Нън служеше в полицейското управление на Сан Франциско, и когато Мейър чу, че Нън е присъствал на инцидента, го помоли да вземе участие в разпита на Джъстин Оулгард в кабинета й в музея. От годините си в полицията Нън знаеше, че Мейър използва в работата си нестандартни методи; затова той не го попита за какво му е притрябвал един бивш полицай на разпита, а просто отиде.

За срещата си с Мейър Джъстин бе повикала не само Тони Олсън, но — за голямо изумление на Нън — и Стан Балард. Тя обясни присъствието на Балард с факта, че бил единственият адвокат, когото познавала. Самата Джъстин засега не бе обвинена в нищо, но сам по себе си броят на углавните престъпления, извършени в кулата предишния ден, можеше да означава само едно: в Наказателния кодекс щеше да се намери по нещо за всеки замесен. Нън дори не подозираше, че Джъстин и Балард се познават; предположи, че познанството им датира от времето, когато Джъстин е била любовница на Кристофър Томас. Но беше донякъде странно, че Балард — адвокат по недвижими имоти — бе приел да се яви лично, вместо да я насочи към друг юрист. Нън си каза, че сигурно Стан имаше някакъв личен интерес да присъства.

Джъстин не жалеше сили да убеди полицаите в готовността си да им съдейства, но в казаното от нея нямаше почти нищо, което Мейър вече да не знае.

— Много съжалявам — каза тя. — Цяла нощ съм гледала записи от охранителните камери и съм чела рапорти за… тъй да се каже… хора, които са се навъртали около музея през последните месеци. Не открих никакви снимки и описания.

Гласът й беше тих, погледът някак далечен. Нън съзнаваше, че е използвала за справка снимките на двамата застреляни бандити от предишната вечер. Нейният шеф Алекс Хълтгрен също беше убит.

— Кой е извикал полицията? — попита тя Мейър.

В отговор той посочи Нън.

Нън обясни, че след нараняването на Хейл Пратчет е бил близо до стълбището, погледнал е към фоайето и му се е сторило странно да види криминологичен екип; в същото време чул писъците от кулата и разбрал, че музеят е обект на обир.

Мейър попита Джъстин:

— Сигурна ли сте, че никога преди не сте виждали тези двама мъже?

— Не мисля, че съм ги виждала. Но след като толкова дълго гледах снимките им, вече в нищо не мога да бъда сигурна.

Мейър хвърли въпросителен поглед към Нън, но умът на бившия полицай беше другаде. Мислеше си за есемеса, който бе получил по-рано същия ден. Това изглеждаше невъзможно.

Блекбърито му избръмча, Нън го взе, после погледна Мейър.

— Може ли да поговорим отвън за минута?

Двамата излязоха в коридора.

— Виж, докато идвах насам, получих есемес от един приятел, който предлага нова хипотеза за случилото се тук снощи.

— Е, и? — попита Мейър.

— Сигурно ще ме помислиш за луд, Харви.

— Казвай!

— Моят приятел е долу във фоайето. Ще го поканя да се качи. Нека той ти каже. Историята си я бива.