Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (40)

Дневникът на Джон Нън — последна бележка

Няколко дни прекарах в ареста. Полицаите ми зададоха стотици въпроси. После още стотици. Не разполагах с всички отговори, но знаех достатъчно. Знаех например, че Кристофър Томас е инсценирал смъртта си. И че това е станало със съучастието на Питър Хюсън. И със съдействието на Арти Руби, който бе уредил изпращането на „Желязната дева“ в Германия. И че впоследствие Стан Балард бе работил заедно с Питър, за да станат и двамата мултимилионери за сметка на децата на Роузмари Томас.

Знаех и друго: че нищо от това нямаше каквото и да било значение. Защото не можеше да върне Роузмари.

Тони Олсън даде показания в моя защита. Той имаше значително влияние пред полицейското управление на Сан Франциско, а и неколцина от бившите ми колеги се бяха застъпили за мен. После Тони събра още веднъж всички и ги накара да разкажат всеки каквото знае, или си мисли, че знае.

Бел Макгуайър описа как някакъв непознат, за когото сега се предполагаше, че е бил Кристофър Томас, я бил нападнал в ателието й и показа червената следа на шията си, където я бил порязал с нож за изстъргване на боя. Нейният съпруг Дон потвърди случилото се, като каза и добра дума за мен. Не знам защо го направи. Може би сам се бе надявал да открие и накаже Кристофър и ми беше благодарен, че аз го бях направил вместо него.

Питър си призна, че двамата с Кристофър бяха продавали крадени произведения на изкуството в Европа и Азия в течение на цели десет години, докато всички бяха смятали Кристофър за убит. Алчността не знае граници. Той разкри също, че Томас бил организаторът на въоръженото нападение в музея, както и че лично Томас бил мъжът, нападнал Хейл Пратчет по време на възпоменателната среща, за да създаде паника и да вкара фалшивите полицаи в сградата. Разбира се, за всичко той обвиняваше Кристофър, който едва ли не го принуждавал към съучастничество. Аз дори не си дадох труда да го попитам как е възможно човек да бъде принуден със сила да извърши подобни чудовищни престъпления. На всичко отгоре Питър ме обвини, че съм отишъл неканен на яхтата му и съм го заплашвал с оръжие, с което се надяваше да ме накисне пред властите. Успя за около минута, колкото ми бе нужно да обясня, че по този начин съм изтръгнал информация за местонахождението на Кристофър, която ми е помогнала да го открия.

Делото срещу Питър се влачи вече повече от година. Адвокатът му пледира, че доказателствата срещу неговия клиент били изтръгнати със сила от мен — бивше ченге, което му имало зъб. Със сигурност ще ме призоват като свидетел и няма да отричам какво направих с него, но се надявам окръжният прокурор да е мъж на място и да направи така, че самопризнанията му да бъдат използвани срещу него.

Ханк Закарайъс се сдоби с нов сюжет за статия.

ЕКЗЕКУТИРАНА Е НЕВИННА ЖЕНА

Това заглавие се появи в множество вестници навсякъде из страната и след публичното оневиняване на Роузмари Томас щатът Калифорния освен опозорен беше принуден да изплати на децата й неизвестно колко милиона долара обезщетение. Ханк също бе отмъстен и репутацията му бе възстановена; чувам, че бил сключил седемцифрен договор с издател за книга, която да съдържа цялата истина, но когато ми се обади за интервю, аз му отказах. Надявам се да е разбрал защо.

Стан Балард е с отнет адвокатски лиценз и го очаква дело. Освен това Сара го напусна.

Сара.

Тя каза на полицията как е била нападната в пробната на универсален магазин и едва по-късно си дала сметка, че нападателят й е могъл да бъде само Кристофър Томас. Аз й бях бесен, защото го бе скрила от мен.

Накрая полицаите ме освободиха. Нямаше в какво да ме обвинят, ако не се брои безразсъдното шофиране и това, че бях размахвал пистолет като в каубойски филм. Пък и падането на Кристофър в залива в крайна сметка бе вписано като нещастен случай.

Може би в ужасната му, болезнена смърт имаше някаква поетична справедливост. Или по-скоро не. Може би за него би било много по-тежко наказание, ако го бяха пратили да гние до края на живота си в затвора и да размишлява над стореното, макар че за това се искаше съвест, каквато Кристофър нямаше. И все пак, част от мен негодува, че след като аз десет години живях в непрестанна агония, Кристофър Томас се отърва толкова леко. И то отново по моя вина. Можех да го спася, ако бях запазил самообладание. Но не съжалявам. Може да се каже, че онази нощ умря и старият Джон Нън, а на негово място се появих аз. Бях се лъгал — фениксът наистина може да възкръсне от пепелта.

След като всичко отмина, напуснах Сан Франциско и си купих малко ранчо в Уайоминг с просрочена ипотека — нищо особено, петдесетина декара, два стари коня. Къщата беше съсипана, дъските на пода прогнили, прозорците избити, но аз полека-лека я ремонтирах и сега не изглежда никак зле. С Тони Олсън понякога си говорим по телефона и той всеки път ме кани да се върна в Сан Франциско. Но аз не искам. Толкова усилия ми струваше да се махна от там и да забравя. Но такива неща не се забравят, просто чакаш, докато раната хване коричка, и караш напред.

Онзи ден получих подарък от Бел Макгуайър — малка картина, морски пейзаж. Нямаше писмо, само картината. Дълго време седях и я гледах, и си припомних всичко — случая, съдебния процес, десетте години на тъга и безсилие, последвалата развръзка. Закачих картината в дневната си, за да ми напомня за случилото се и главно за Роузмари.

Накрая позвъних на Сара.

Тя се изненада от обаждането ми. Аз й казах, че съм не по-малко изненадан. Чух смеха й, прониза ме като електрически ток. Попита ме как съм, аз й отвърнах със същия въпрос и тя ми каза, че била добре, но ми се стори, че лъже. Поканих я някой път да намине покрай Уайоминг да ме види и тя каза добре, може, кой знае…

Сега си изкарвам хляба като консултант към охранителна фирма, чета лекции по криминология в местния колеж — по-скоро да се намирам на работа, отколкото за друго. Но поне съм си у дома. До картината на Бел има прозорец, в далечината виждам назъбените чукари на Кътидръл Ридж — планински хребет, който е част от Скалистите планини и който смятам за лично мой. Над него небето е наситено синьо с пухкави бели облачета, прилича на пейзаж от Ван Гог — пъстър, жизнерадостен, по детски непокварен.