Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (24)

16

Тя изглеждаше толкова добре върху високото столче пред бара, сякаш там й бе мястото. Не, сякаш там се бе родила.

Още от вратата забелязах дългата й червена коса. Видях как едното й рамо леко се наведе напред, когато посегна към чашата си. Разклати кубчето лед и отпи. Изражението на лицето й не се промени нито за миг.

Дадох си сметка, че ме наблюдава в огледалото зад бара.

Арти, не се набутвай в тази история, казах си аз наум. Не бях в настроение да любезнича с когото и да било, дори да се преструвам.

Ами тогава какво правех там?

И защо човек изобщо прави нещо?

Изведнъж ме обхвана онова чувство на страх, с което се събуждах всяка сутрин. Нали го знаете? Онзи студен тежък камък в гърдите, който те кара да захлупиш лице с възглавницата и да крещиш под нея, докато останеш без дъх.

Май не знаете за какво говоря.

Както и да е. Тя беше забелязала, че я гледам. Опитах се да отгатна реакцията й в огледалото. Но неоновата реклама на бира „Сам Адамс“ над бара хвърляше трепкащи синкави отблясъци по лицето й.

Някакъв пиян на съседното столче я блъсна по ръката. Но тя не разля и капка от питието си. Обърна се и го изгледа със зелените си очи. Няколко пъти бях виждал този поглед. Пияницата подръпна нагоре яката на ризата си, сякаш внезапно му бе станало студено, и се премести встрани.

Време за още лъжи.

Така започва моят ден.

Кой е любимият ми филм? „Измамниците“.

„Откъде ми хрумна пък това?“ — запитах се аз, като настъпих с тока си изпушеното до половина „Марлборо“ и пристъпих към бара, облян в неонова светлина.

— Свободно ли е?

Тя се обърна. Очите й бяха студени. Ако имах яка, и аз щях да я вдигна. Но бях облечен с черно поло. Беше ми нещо като униформа.

— Толкова ли можеш? — Гласът й беше нисък и гърлен, глас на пушач, но тя не ми обърна гръб.

— Започвам бавно — отвърнах аз. — Но свършвам добре.

Тя притвори клепачи и по лицето й пробяга нещо като полуусмивка.

Облечена беше със стилен дизайнерски костюм. Тъмносин, на дискретно райе. Бе кръстосала крака. В огледалото видях, че бялата й блуза беше разкопчана и отдолу се виждаше гладка кожа.

Сякаш ме прониза електрически ток.

Тя остави чашата си на плота. По нея имаше следи от червило, червеникавокафяво.

Опитах се да се усмихна, докато я оглеждах. Кого ли ми напомняше? Вероника Лейк? Никол Кидман? Беше красива, грациозна, но нещо сякаш й липсваше.

Но аз за всички казвам така. Значи проблемът е мой, нали?

Седнах на съседното столче. Нещо в нея ми изглеждаше познато, но във всяка жена аз намирам по нещо, което да ми се струва познато. Кой знае? Посочих празната й чаша.

— Да те черпя ли още едно?

Очите й бяха като два зелени светофара. Какво чакаш? Давай!

— Не ти беше трудно да ме предумаш — отвърна тя, като разклати кубчетата лед.

— Такъв съм си аз, добре боравя с думите.

Не злобей, Арти.

Махнах с ръка на бармана — дребно русоляво хлапе, което изглеждаше на не повече от дванайсет.

Отново онази полуусмивка.

— С какво друго боравиш добре?

В отговор само се засмях. Смехът ми прозвуча странно за самия мен. Откога ли не се бях чувал да се смея?

И така, обърнахме по няколко питиета. Дори по повече от няколко. Аз също си падам по „Джеймисън“. Може би единственото качествено нещо, с което мога да се похваля.

Прекарахме в бара около два часа. И за какво си мислех през цялото време? Че може да не ми стигнат парите да платя сметката. Мислех си дали да не се извиня, че отивам до тоалетната, и да изчезна през задната врата.

Представете си изненадата ми, когато тя се наведе към мен и притисна лице до лявото ми ухо. Ухаеше на портокал и цветя.

— Какво ще кажеш да отидем у вас?

Известно време бях като вцепенен. Всичко бях очаквал, но не и това. Повечето жени веднага ме усещат какъв аутсайдер съм.

Седях и я гледах с присвити очи, като се питах дали не е професионалистка.

Тя потрепери.

— Събота вечер е най-самотната вечер през седмицата, нали?

— Но днес е петък.

Устните й докосваха шията ми.

— Да си представим, че е събота.

Само това ми липсва, мислех си аз. Но по принцип съм слаб човек. И не го крия. Ако някоя мацка притиска лицето си в моето, ако ухае на скъп парфюм и ми шепне лъстиво, какво да направя? Да я изгоня?

Излязохме на Бранън стрийт и аз махнах на едно такси.

Докато се изкачвахме по стълбището към апартамента ми, усещах главата си приятно замаяна, беше ми топло и едно такова… разсеяно.

Затворих вратата, щракнах настолната лампа и посегнах да поема сакото й. Тя се огледа. Макар че лицето й беше в сянка, видях, че усмивката й се бе изпарила. В този момент знаех точно какво си мисли. Мизерно!

— Арти, ти не ми ли каза, че имаш апартамент на „Ембаркадеро“?

— Не съм те излъгал — отвърнах аз, като вдигнах тържествено дясната си ръка. — В момента го ремонтирам.

— И си наел тази дупка без асансьор на „Мишън“ временно? Има вид на постоянно обитавана.

Засмях се пресилено.

— Ние за какво дойдохме тук, да си говорим за недвижими имоти ли?

Искаше ми се да не бях пил толкова. Главата ми беше мътна, а нещата май не отиваха на добре. Явно не бях дооценил ситуацията.

Тя свали сама сакото си, сгъна го и го постави внимателно върху облегалката на изтърбушеното кресло.

— Ти наистина ли се казваш Арти?

Сребърните й гривни издрънчаха, когато отпусна ръце. Имаше по шест или седем на всяка ръка. Юмруците й се свиваха и разпускаха сякаш несъзнателно отстрани до хълбоците.

— Да. Арти ми е името. Искаш ли да ти покажа шофьорската си книжка?

За мое изумление тя каза „да“.

Показах й я.

Известно време тя разглежда внимателно книжката ми, сякаш искаше да я научи наизуст, после каза:

— Арти Руби. Името ми звучи познато.

Вдигнах рамене.

Тя отново потрепери. Този път едва ли беше от студ. Направи крачка напред и се притисна в мен.

Така е малко по-добре, казах си аз. Обгърнах я с ръце. Плъзнах длани нагоре и я стиснах за циците. Тя въздъхна, после… започна да задава въпроси!

И най-смахнатото беше, че й отговарях, макар да не го исках, но не можех да се спра, а и стаята около нас се въртеше.

После си легнахме и правихме секс, но през цялото време тя не престана да ме разпитва, както и стаята не престана да се върти.

Как беше сексът? Не зле. Предполагам. Тъй де, сексът с непозната жена винаги си струва, нали? Е, добре. Може да съм бил леко разконцентриран или дори нещо още по-лошо, във всеки случай главата не ми служеше. Но съм сигурен, че тя не забеляза.

Толкова отдавна не ми се бе случвало нищо хубаво, че бях започнал да си мисля какво ли е нужно, за да ми проработи късметът. Нещо да стане така, както го искам.

Докато се усетя, тя вече се беше облякла, сресала и обличаше сакото си. Аз се надигнах от леглото, макар че краката едва ме държаха, и понечих да й отворя вратата, да я целуна за довиждане, да й кажа „Утре ще се чуем“ или нещо подобно.

Но изражението на лицето й се беше променило и тя не ме последва към вратата. Стоеше, кръстосала ръце на гърдите си, и ме гледаше. Дори в полумрака виждах, че лицето й беше зачервено. Това сянка ли беше на брадичката й или размазано червило?

Тя протегна ръка с дланта нагоре.

— Дай ми гривната.

Аз примигнах.

— Какво?

Тя вдигна ръце и ги разтърси, сякаш за да ми покаже какво е гривна.

— Имах шест. Сложих ги на нощното шкафче, когато се събличах. Ти какво си мислиш, че не мога да броя ли?

Вдигнах рамене, сбърчих чело и си придадох невинен вид, сякаш не разбирах какво ми говори.

— Да не си я скрил, докато бяхме в леглото? Виж, просто ми я дай. — И тя ме обля с онзи студен зелен поглед.

Аз я изгледах с присвити очи.

— Ти за крадец ли ме мислиш?

Обзе ме онова познато чувство, когато силна болка пронизва гърдите ми, а някой сякаш ме души за гърлото. Първия път, когато го изпитах, си бях помислил, че умирам от инфаркт. Оттогава вече знаех какво е. И все се заричах да направя нещо по въпроса.

— Та това е „Картие“, по дяволите! Старинна гривна „Картие“, антика! Не мърдам от тук без нея.

— Ти си луда. Никаква гривна не съм вземал. — Сърцето ми биеше ускорено. Представях си гривната, където я бях скрил, между матрака и таблата на леглото.

— Престани да ме будалкаш — каза тя и въздъхна като слаба актриса. — Или си мислиш, че няма да повикам полиция?

Не смятах, че ще се стигне дотам, но извиках с престорен гняв:

— Полиция ли? — Болката в гърдите ми се усилваше, сърцето ми блъскаше като чук. — Аз да не съм крадец!

Тя направи две крачки към мен. Ръцете й, отпуснати до хълбоците, бяха стиснати в юмруци.

— Именно, крадец си. Върни ми гривната. Върни ми я… крадецо!

Дори не извика, когато я зашлевих. Просто примижа и размърда челюстта си нагоре-надолу, сякаш предъвкваше нещо.

Кожата й беше изненадващо мека.

Отново можех да дишам нормално, но вече се разкайвах за стореното. Ръката, с която я бях ударил, ме болеше, но това не беше най-лошото. Усещах, че съм направил непростим гаф.

Плесницата отекваше в ушите ми.

— Извинявай — казах. — Не исках да те ударя. Наистина не исках. Наистина. Не те лъжа.

— Ти луд ли си бе, нещастнико? — прошепна тя.

— Знаеш ли какво? Ето. Вземи си гривната. Връщам ти я, и толкова. Всички са доволни. Нищо не е станало… нали?

Ръката ми трепереше, когато измъквах гривната от скривалището й. Подадох й я.

Тя я държеше в дланта си, сякаш самата не вярваше, че я вижда отново.

— Не ми се сърдиш, нали?

Какъв глупак!

Тя ме изгледа още веднъж. Отметна кичур коса от челото си. Дръпна реверите на сакото си, сякаш за да се скрие, и изхвръкна през вратата.

Дишах тежко. Въздухът свиреше в гърлото ми. Гледах вратата, сякаш я очаквах да се върне.

И разтривах юмрука си с длан.

Ето така ми причернява понякога. До един момент съм нормален човек, после в миг всичко отива по дяволите. Иначе не й се сърдех. Нямаше за какво да й се сърдя.

Гневът ми беше насочен другаде, и аз го знаех. През всичките десет години този гняв клокочеше вътре в мен. Не можех да забравя историята с работата ми при Кристофър Томас. Тя ме мъчеше всяка сутрин, като се събудех. Страхът. Смразяващото чувство на страх.

Помагах. Вършех си работата. И очаквах справедливо заплащане. Може да съм бил наивен, но си мислех, че тия типове ще делят по равно, както бяха обещали.

Разбира се, че не делиха. Във всеки случай, не по равно.

Кой съм аз? Някакъв вчерашен хлапак? И как така, дванайсет години по-късно стигнах до там да крада гривна от жена в леглото ми?! Колко по-ниско може да падне човек! Да се докараш до това положение, то си е за яд.

Сега беше моментът да направя нещо по въпроса. Така реших, докато седях и разглеждах натъртените кокалчета на ръката си. Това бе решението ми. Да си върна за всичко.

И в този момент отново усетих, че треперя, стаята отново се завъртя около мен и чак тогава разбрах, че оная кучка ми беше сложила нещо в питието. Господи! Не че и аз не бях слагал от време на време по някое хапче в питиетата на разни мацки, тъй че, може да се каже, си го бях заслужил, но пък… защо ли го бе направила?!

Полека-лека започнах да си спомням, че ми бе задавала някакви въпроси, ама да пукна, ако помнех какво й бях отговарял.

Какво й бях казал? Какво, дяволите да ме вземат, й бях казал?