Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лиса Скотолайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки

Няма покой за мъртвите

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Худ. оформление: Десислав Аспарухов

ISBN: 978-954-769-283-1

История

  1. — Добавяне

20

Змиите пропълзяха една след друга вътре, а Джон Нън ги оглеждаше внимателно, сякаш се опитваше да разпознае физиономиите им по снимки от криминални досиета. Появи се Джъстин Оулгард, цялата в черно, с наниз бели перли на шията и с високи, тънки като игли токчета, но иначе сдържано тържествена във външния си вид. Разговаряше оживено с двама души, които Нън не познаваше. Може би бяха нейни познати. Или пък не. Това едва ли имаше голямо значение за Джъстин. Тя бе свикнала да се подмазва на току-що срещнати, да хвали музея си, да изкопчва обещания за дарения. Той нямаше да се изненада особено, ако тя се опиташе да се възползва и от сегашното събиране. Джъстин не знаеше почивка. Тя бе като свещ, която не гаснеше на вятъра, макар че Нън така и не бе успял да разбере какво точно осветява.

Изведнъж, сякаш получила внезапна призовка, Джъстин се откъсна от двамата си събеседници. Вероятно бе надушила, че средствата им са ограничени или че не проявяват никакъв интерес към изкуството, или пък че са вложили парите си в някоя болница, където сега се мъдри бронзова табелка с имената им, та не горят от ентусиазъм да предоставят дарение и на музея „Макфол“. Каквато и да беше причината, тя внезапно загуби интерес към тях.

Нън отмести поглед в друга посока и откри Питър Хюсън, неловко притиснат между двамата си племенници — децата на Роузмари. И двете деца са били малки, когато Роузмари бе осъдена, помисли си той и се запита как ли бяха приели факта, че майка им бе екзекутирана, защото бе убила баща им. Вуйчо им едва ли е бил голяма утеха за тях. Нещо в Питър беше едновременно отблъскващо и някак плашещо. Сякаш от него излизаха невидими остриета, които правеха невидими разрези във всеки, до когото се докоснеше. Може би затова Бен и Лейла изглеждаха толкова притеснени; по всичко личеше, че се чудеха как да избягат от вуйчо си. Бяха се дръпнали твърде далеч от него, за да могат да водят нормален разговор, полуобърнати встрани, макар че само Бен бе скръстил ръце на гърдите си — сигурен знак, че се чувстваше застрашен. Но и Лейла изглеждаше нащрек, като животно, което всеки миг очаква да попадне в капан.

— Здрасти, Нън.

Той се обърна и за своя изненада видя Стан Балард, който бе застанал до него.

— Не знаех, че ще видя и теб тук.

— Един мъж е длъжен да внимава, не мислиш ли?

— Да внимава за какво?

— Ами когато вижда жена си под ръка с бившия й съпруг… Понякога и сред пепелта може да пламне огън, нали така?

Нън вдигна рамене.

— Сигурно тази вечер си в стихията си, а, Нън?

— В какъв смисъл?

— Е, как в какъв? Всички са ти дошли на крака, всички заподозрени в една стая.

— Заподозрени?

— И то не в какво да е, а в убийство. — Стан се усмихна. — Само не очаквай да ти повярвам, че не правиш връзка със случая „Роузмари“.

Разбира се, че откакто бе пристигнал в музея, Нън не можеше да мисли за нищо друго. Той просто не беше в състояние да прогони от съзнанието си този случай, който се разливаше като голямо мазно петно върху тъканта на живота му, дори и днес, след всичките изминали години. Напомняше му на онези стари филми за Студената война, в които комунистическата опасност се изобразяваше като неудържима червена вълна, заливаща Европа и Азия. Престъплението и наказанието на Роузмари бяха нещо подобно: една непреодолима сила, която постепенно бе обхванала цялото му битие.

— Сигурно подлагаш всичко на преоценка? — попита насмешливо Стан.

На Нън му се стори, че онзи му се подиграва или ако не това, че поне го смята за някакъв дребнав кабинетен инспектор или за нещо още по-лошо: жалък копой, който прекарва остатъка от мизерния си живот, заровил нос в пожълтели папки и прашни веществени доказателства, опитвайки се за кой ли път да проверява налудничавите си хипотези. Докато наблюдаваше влизането на Бел и Дон Макгуайър, той си каза, че нито една от тези не твърде ласкави характеристики не е напълно лишена от основание. Бел беше красива както винаги — идеалното калифорнийско момиче, а Дон си личеше отдалеч, че е мъжкар, побойник и бивш затворник.

— Е, какво си мислиш, инспекторе? — дочу той смеха на Стан.

— Всъщност си мислех, че онзи мъж ей там навремето преби Кристофър Томас. — Този факт бе излязъл наяве по време на делото и Нън се бе запитал дали Дон Макгуайър не е свързан по някакъв начин със смъртта на Томас.

Стан премести погледа си в указаната посока.

— А коя е тази мацка с него?

— Съпругата му Бел — отвърна Нън. — Роузмари положи големи усилия, за да й помогне да се наложи като художник.

— И ти намекваш, че на съпруга й отношенията между двете може да му са се сторили прекалено близки? — попита Стан.

Нън поклати глава.

— Кой знае? — тросна се той; закачките на Стан започваха да го дразнят.

— Сянката знае — засмя се Стан. — Но въпросът остава.

— Какъв въпрос?

По устните на Стан пробяга усмивка.

— И коя е Сянката? — попита вместо отговор той, после му обърна гръб, отиде при Сара и я хвана за ръка.

Нън разбираше, че този собственически жест бе предназначен за него, както и че на Сара й стана поне също толкова неприятно. Все пак тя не беше собственост на съпруга си.

Но в крайна сметка Сара не измъкна ръката си и от това Нън лекичко го заболя; той извърна глава на другата страна и се загледа в Хейл Пратчет, която срещна погледа му и се усмихна, докато той се питаше каква част от всичко, което му бе казала предишния ден, беше истина.

Хейл минаваше припряно от зала в зала, като понякога спираше, за да заговори някого, но като цяло изглеждаше напрегната и разговорите й не продължаваха дълго. А и в движенията й имаше нещо особено, някаква странна целенасоченост, като на котка, попаднала в непозната стая, която души тук-там, търсейки изход или плячка. Разбира се, открай време Хейл Пратчет си беше едновременно хищник и лешояд. Роузмари я ненавиждаше. За момент Нън си представи, че Роузмари е още жива и двамата наблюдават Хейл с някогашната подозрителност, докато тя душеше из залите на музея. Усещането за присъствието на Роузмари беше странно, но така се получаваше с неприключените дела — бяха като труп, който отказва да изстине.

Сянката знае.

Този път му се стори, че чува гласът на Роузмари да повтаря думите на Стан, и усети странен трепет, защото гласът беше толкова жив, шепотът толкова ясен, че едва ли му се бе сторило. Духът на Роузмари, неспокоен и гневен, бродеше наоколо.

За момент той се загледа в „сенките“, които го заобикаляха, и тогава му хрумна, че Стан, каквото си беше нафукано и гадно копеле, бе прав. Той — Нън — наистина бе дошъл тук не за да почете паметта на мъртвата Роузмари, а за да я върне към живота, не за да я оплаква, а за да я възкреси. Може би всички онези дългове, които бе натрупал покрай нея, сега искаха от него да ги заплати не по-малко настойчиво, отколкото духът й бе пожелал да бъде изслушан.

Без да си дава сметка какво прави, Нън се чу да прошепва името й: Роузмари.

Във въображението му всяко движение рязко спря, после бавно, сякаш движени от невидими конци, всички глави се обърнаха и впериха очи в него: Стан, Хейл, Джъстин, Тони, Сара, Бел, Дон, дори децата на Роузмари, всички го гледаха студено и изпитателно, стиснали устни.

Томас Кук