Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (38)

30

Събирането от предишната вечер беше белязано от призрачното присъствие на Роузмари и Кристофър Томас. А сега думите на съдебния антрополог бяха изкарали единия от тези призраци на светло, бяха го разтворили в дневната светлина. Защото, както се оказа, Кристофър Томас сигурно още бродеше по широкия свят.

Джон Нън усети как гръдният му кош сам си пое дълбоко дъх. Вцепенението, в което беше изпаднал преди време, осъзнавайки, че Роузмари е невинна, бе започнало да отпуска железните си клещи.

Но ако Кристофър Томас беше жив, къде ли се намираше?

Срещата им с експерта бе приключила и хората бяха започнали да се разотиват, но Нън знаеше, че съзнанието на всички е завладяно от въпроси и съмнения. Той ги изпрати с поглед, но не му се разговаряше с никого. А и те не се спираха, дори за да му кажат довиждане, и избягваха погледа му. Та кой би желал да разговаря с един бивш полицейски инспектор, който така глупаво се бе оставил да го изиграят? По дяволите веществените доказателства! От самото начало той се бе съмнявал във вината на Роузмари, но бе потискал съмненията си. Тя трябваше да бъде призната за виновна колкото може по-бързо, така че всички — освен него самия, пък и самата Роузмари — да си кажат, че системата работи, че и този път справедливостта е възтържествувала.

Обзе го внезапен, раздиращ гняв заради пропилените възможности, заради двата съсипани човешки живота; той се подпря на стената и затвори очи, после отново ги отвори.

Вляво от него висеше някаква картина — размазана, модернистична мъглявина от сини, бели и оранжеви петна, завихрени в безумен танц. Творба, чийто смисъл и логика той не разбираше.

Сътворение. Логика. Смърт. Смъртта на Роузмари, смъртта на брака и кариерата му — цялата тази чудовищна лъжа е била сътворена от някого, изваяна с търпеливото умение на художник по някаква изначална логика, която той така и не бе успял да разгадае.

Защо?

Сценарий от подобен мащаб издаваше хладна пресметливост, а не разгорещена страст. А при разследването на такива престъпления важеше едно основно правило, което той трябваше да спази с неотстъпчива последователност: следвай парите.

В случая парите бяха отишли при просмукания със спирт, покварен до мозъка на костите Питър Хюсън.

Нън се отдръпна крачка назад от модернистичната картина. Огледа се; всички си бяха тръгнали — и живи, и призраци, и изкривеното, измамно минало. Може би бягаха от него — от ченгето, върху чиито показания почиваше обвинението срещу Роузмари, от ченгето, което бе объркало всичко. Сигурно отдалеч миришеше на провал, самосъжаление и некомпетентност. Внезапно усети, че му се гади, но си каза: Аз ще открия истината. Някакво задрямало въгленче в сърцето му се разгоря. Аз ще открия истината.

Може би Роузмари беше невинна. Или пък тя бе убила човека, за когото всички бяха приели, че е Кристофър.

Във всеки случай той искаше да знае.

Следвай парите. Трябваше да говори с Питър.

Стъпките му отекнаха в празния коридор. Картината го следеше внимателно, сякаш преценяваше решителността му. Той кимна на човека от охраната, който го изчакваше да си тръгне. Излезе от музея и потъна в мъгливата, влажна завивка на нощта. Леденият вятър го прониза. Звездите бяха размазани петна зад облаците.

В сенките на надвисналата модерна сграда различи човешка фигура. Вървеше с колеблива стъпка по безлюдния тротоар. Питър?

Нън ускори крачка, като стъпваше на пръсти, за да не вдига шум.

Мъглата се разтвори, прерязана като с нож от острата светлина на улична лампа; Нън позна мъжа. Не беше Питър, а Стан Балард, който точно в този момент бъркаше в джоба си за телефон, после го вдигна към лицето си.

Може би Сара го търси, помисли си Нън. Сара, която го бе заменила с лъжец и мръсник като Балард. Какво ми беше на мен? — помисли си той. Какво й стана на нея? Бракът им приличаше на онези модернистични картини, при които логическата основа се губи в безсмислен хаос. Дали Сара изобщо някога го бе обичала?

Балард се обърна и сви по тясната странична уличка, загърбвайки топлия уют на близкото бистро и на един бар, чиито неонови светлини блещукаха мамещо малко по-нататък по потъналата в мъгла улица.

Стан Балард търсеше усамотение след шокиращите разкрития. Интересно.

Нън спря на ъгъла и предпазливо надникна в уличката. По протежение на тротоара се виждаха контейнери за боклук и струпани празни каси от бистрото. Той видя как Балард зави зад един от контейнерите и сам забърза напред, посягайки към пистолета в джоба си — жалка останка от някогашния полицай. Когато тръгваше за музея, се бе поддал на изкушението да вземе оръжие и чифт белезници — тогава това го учуди, но сега беше благодарен на странното си хрумване.

Балард шепнеше напрегнато в телефона си:

— Всичко ще излезе наяве, всичко, което направихме, за да изкараме пари от наследството…

Гласът му трепереше, беше обзет от паника. Усетил чуждо присъствие зад гърба си, той се извърна рязко и Нън завря пистолета под челюстта му.

Балард замръзна на място, прибелял от уплаха.

Нън вдигна пръст до устните си, после посочи с пръст телефона и Балард му го подаде.

Нън вдигна апарата до ухото си. Гласът отсреща беше на човек, изпаднал в шок и паника:

— Млъквай, не говори за това, просто млъкни!!!

Произнасяше думите завалено, с надебелял от пиене език. Питър Хюсън.

Нън издаде звук, който би могъл да се приеме като съгласие.

— Не искам да знам, Стан. Не ми дреме. Нищо не е станало, всичко ни е наред, в безопасност сме, работата спи. Не просто спи, хибернира. Зимен сън. Вечен. — Питър се изхили. — Не ме интересува какво е казал онзи смахнат криминолог. Не искам да го чуя. Няма да ни хванат. Защото парите са у нас. У теб, у мен. Наши са.

Нън отново изръмжа нещо неясно и когато Питър се впусна в поредната тирада, покри с длан слушалката и каза на Балард:

— Кажи му да стои там и да не мърда. Кажи му, че отиваш при него. Не приемай отказ. Изпълнявай!

— Ти да не би… — Балард изви очи настрани, към пистолета, опрян в челюстта му.

— Именно — отвърна Нън. — Нямам какво да губя. Ти лично се погрижи за това. Докато ти имаш какво да губиш. Прави каквото ти казах. — И Нън завря телефона в лицето му.

— Да, Питър, тук съм.

Гласът на Балард беше равен и овладян. Адвокатът в него се бе събудил. Дори да трепереше вътрешно от страх, той никога не го показваше. Не и пред публика. Или пред съучастник.

— Искам да се видим. Да, сега. — Пауза. — Не, не в бар. Остани на яхтата. Не си в състояние да се показваш пред хора тази вечер. Аз идвам след малко… Окей… Да, Питър. Довиждане.

Нън прекъсна връзката.

— Ех, защо нямах диктофон! Щях да докажа на света какво пълно и абсолютно нищожество си…

Балард бе събрал достатъчно кураж за една крива усмивка.

— Ти току-що извърши въоръжено нападение срещу мен, след като преди това си подслушвал мой частен разговор. Ако още в този момент не ти видя гърба, ще те влача по съдилища, докато ти взема и последния цент от съдраните джобове. Мислиш си, че откакто Сара те заряза, си стигнал дъното? Ти си още на километри над дъното, но аз ще се погрижа да потънеш докрай, Нън.

— Потъването ми е хоби — каза Нън. — Аз съм олимпийски шампион по потъване, Стан. Сериозно. Но съм впечатлен от бездната, в която ти си се свлякъл. Помогнал си на Питър Хюсън да източи милиони от наследството на племенниците си, след като майка им, собствената му сестра, беше екзекутирана. Ако даваха медал за доблест и човешко достойнство…

Устните на Стан Балард се раздвижиха неопределено, докато накрая застинаха в презрителна усмивка.

— Догадки, които не почиват на нищо.

— Бяха догадки. Но едно време. Вече не са. Покажи ми портфейла и ключовете от колата си, Стан.

Балард порови в джобовете си и извади портфейла си и връзка ключове. Върху ключодържателя блестеше емблемата на „Мерцедес“. Нън разтвори дебелия портфейл и прелисти с палец съдържанието му.

— Живееш доста по-нашироко, отколкото навремето, когато Роузмари отпътува към газовата камера. Да не би с Питър да източвате семейните пари? Мъртвата не е в състояние да поиска одит.

Балард не помръдна от мястото си и не каза нищо.

— Питър е мръсник, но освен това е и пияница и едва ли е човекът, комуто би поверил плана си — отбеляза Нън.

Той изпитваше садистично удоволствие при мисълта не просто да забие ножа на Балард, но и да завърти острието между ребрата му. Нещо в него го подтикваше още сега да дръпне спусъка и да изтрие веднъж завинаги ехидната усмивчица от лицето на Стан Балард. Но тогава се сети за Сара. Нима тя наистина обичаше този човек? Нима изобщо го познаваше?!

— Какво? — Балард, обикновено проницателен, не бе схванал намека в думите на Нън.

— Някой е съставил плана да сложите онзи труп в „Желязната дева“ и да натопите Роузмари. Подобно престъпление изисква съобразителност и организационни умения.

— Все едно четеш от учебник.

— Ти чукаш жена ми, аз имам пистолет в ръката си, тъй че подигравките едва ли са особено умна стратегия.

— Бившата ти жена — обади се Балард.

Нън го прекъсна:

— Списъкът с кандидатите не е особено дълъг, Стан. Ти си по-умен от Питър, а и мотивът ти не е толкова очевиден, колкото неговият. Ако Питър има изгода, имаш и ти.

Устата на Балард отново потрепна, размърда се и застина, този път в гримаса на недоверие.

— Казваш всичко това само заради Сара. Защото искаш да ме изкараш някакво чудовище.

— Нищо не те изкарвам. Ти си чудовище. Кажи ми сега какво направихте двамата с Питър.

— Планът не беше мой.

Нън го сръчка с дулото на пистолета под брадичката. Дори на слабата светлина се видя как кожата наоколо почервеня.

Но Балард не отговори.

— Мислиш, че няма да те убия?

— Няма. Твърде много обичаш Сара, за да й го причиниш.

Бруталната истина в думите на Стан — единствената истина, излязла от устата на този патологичен лъжец — прониза като нажежена тел мозъка на Нън. Той си представи Сара в прегръдките на Стан Балард. В този момент не знаеше дали я обича, или мрази. Но се опита да запази спокойствие.

— Няма да й го причиня аз. Ти си този, който натопи невинна жена за убийство, което не беше извършила. Гарантирам ти, че ако Сара го узнае, с брака ти е свършено.

Балард присви очи.

— Какво искаш? Пари? Мога сериозно да повиша стандарта ти на живот.

— С какви пари? На Роузмари? На децата й?

— Роузмари е мъртва, и то по твоя вина, Нън.

Пръстът на Нън се сви около спусъка. Бе едва забележимо движение, но Балард го забеляза и от гърлото му излезе задавен стон:

— Извинявай, извинявай, не исках…

— Какво искаше да каже Питър с това „Никой не знае“?

— Питър е пиян като свиня. Дрънкаше врели-некипели.

— Жив ли е Кристофър Томас?

— Нямам представа.

— Пипал ли е парите след смъртта на Роузмари? И той ли е в схемата?

— Казах ти, нямам представа дали е жив или мъртъв. Знам колкото и ти.

— Мислел си, че е мъртъв, така ли?

— Да, допреди двайсет минути.

— Лъжеш. Двамата с Питър сте в дъното на всичко.

— Не.

— Ако те убия още тук и сега, Стан, това ще е справедливост. — Целта му бе да сплаши Балард, да изтрие тази гадна усмивчица от лицето му. — Ти открадна живота на Роузмари, съсипа моя.

— Няма да ме застреляш.

— Напротив. Ще те застрелям, Стан. Ще изпразня пистолета в теб. Първо ще ти прострелям ушите. После носа. После капачките на коленете. И накрая, когато болката стане непоносима, ще те гръмна в мозъка, където се е родила всичката тази гадост.

— Блъфираш.

Нън вдигна пистолета до ухото на Балард и дръпна спусъка. Изстрелът отекна в глухата уличка. Балард изпищя и падна на колене, опипвайки с длани невредимата си глава като човек, който проверява дали е жив или умрял.

Нън го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна с гръб към тухлената стена. Дали и други бяха чули изстрела? Ако на съседите им хрумнеше да повикат полиция, разполагаше с броени минути.

— Нищо ти няма, ревльо — каза той на Балард.

— Парите… идеята беше на Питър… той измисли всичко…

— Но ти му помагаше, нали?

От гърлото на Балард излезе нещо средно между стон и хлипане. Нън го прие като потвърждение на думите си.

— Знаеш, че Питър ще си изпее и майчиното мляко, нали, Стан? Повярвай ми, в твой интерес е да проговориш пръв, поне малко от малко да се докараш на полицията. Ще кажеш на полицаите всичко, което знаеш, нали така, Стан? Всичко.

Сгърчен и треперещ като лист, Балард не смееше да погледне Нън в очите.

Нън прибра пистолета в кобура отзад на кръста си. Накара Балард да се изправи и го поведе пред себе си към главната улица. Пред музея същият пазач, който бе кимнал на Нън за сбогом, се оглеждаше и ослушваше. Явно трясъкът от изстрела го бе накарал да излезе навън. Мъжът беше доста едър, поне метър и деветдесет и пет, як и набит. Можеше да надвие Балард с една ръка.

— Чух изстрел — каза пазачът.

— Сигурно е ауспух на кола — отвърна Нън. — Този господин има информация за полицията във връзка с жената, чиято годишнина от смъртта отбелязваха тук снощи.

Пазачът огледа Балард.

— Хммм, нямам право да го задържам или арестувам…

— Нито пък аз. Но мистър Балард е добро момче. Обади се в полицията и кажи, че мистър Балард се е поставил под доброволен арест и ще ги изчака да дойдат. — Той охлаби леко желязната хватка, в която стискаше ръката на пленника си. — Погледни ме, Стан!

Балард най-после вдигна глава и го погледна — имаше вид на човек, попаднал в нов, непознат за него свят, където не важаха никакви правни стратегии, контраискове и извънсъдебни споразумения. И беше видимо неподготвен за промяната.

— Отивам да говоря с Питър. Тъй че, ако държиш да направиш добро впечатление на полицията, преди Питър да те е изпреварил, съветвам те да пропееш веднага щом дойдат.

— Питър… — започна Балард, но се спря и не каза нищо повече, докато Нън не се загуби в нощната мъгла.

 

 

Яхтклубът „Сейнт Франсис“ се намираше в марината. Мъглата се беше спуснала ниско над водата като неподвижен облак. Нън беше взел мерцедеса на Балард и се представи за него на пазача на паркинга, като му каза, че Питър Хюсън го очаква. Пазачът вдигна телефона, позвъни на Хюсън, после затвори и махна с ръка на Нън да влиза.

Нън паркира и забърза по кея. Макар да носеше името на свети Франциск, закрилник на бедните, марината беше пристанище за луксозни моторни и платноходни яхти. Яхтата на Хюсън беше дълга двайсет и два метра и се казваше „Дезире“. Зад корпуса й се извисяваше величествената грамада на моста „Голдън Гейт“, обвит в мъгла. Докът беше притихнал, повечето собственици на яхти не живееха в тях, но Питър Хюсън беше изключение. Откъм „Дезире“ се чу звън на счупено стъкло.

Нън се качи на палубата, прекоси я и слезе в каюткомпанията.

Завари Питър Хюсън коленичил на пода; по дъските пред коленете му блестяха парчета от счупена кристална чаша, във въздуха миришеше на уиски. Питър вдигна най-голямото парче и погледна към Нън.

После се засмя.

— Възпоменателната среща приключи, инспектор Нън! — Той произнесе думата на три отчетливо разделени, макар и завалени срички. — Но ти май вече не си полицай, а?

— Истината е, че съм, Питър. Поне за момента имам всички основания да съм.

— Виж сега, оня там… какъв беше, учен някакъв, дето разправял, че трупът не бил на Крис, това са пълни дивотии. Той е някакъв перко, проси си внимание. Но още утре ще знаем — той се изправи с мъка, като изпусна парчето стъкло на пода, — че е нает от някоя жълта медия и че лееекичко се е объркал. — Питър се облегна на барплота и с треперещ показалец се прицели в челото на Нън. — Та така… ти нямаш право да влизаш с измама в частна собственост и сега аз ще извикам пазача, когото си излъгал, че си Стан, и ще те вкарам в затвора за незаконно нахлуване в частна собственост.

Питър посегна към телефона, но Нън прекрачи парчетата стъкло и го блъсна на пода.

— Ей, нямаш право! — наежи се Питър. Пиенето му беше дошло много и когато се опита да се изправи, Нън без усилие го събори отново по гръб. — Махай се от яхтата ми! Веднага!

— Защо?

— Какво „защо“?

— Аз дори не знам откъде да започна, Питър. Защо човек като теб, роден с всички възможни привилегии, пропива всичко, което има? Защо остави сестра си да загине? Защо крадеш от собствените си близки, от своята кръв и плът?

— А ти защо… не изчезнеш от яхтата ми? — изсмя се Питър.

— И ти, и аз знаем, че криминологичната експертиза казва истината. — Нън скръсти ръце и го изгледа. — В този момент Балард пее пред полицията.

— Ако Балард изобщо някога говори с полицията, то ще е, за да подаде оплакване от теб, например за непозволено нахлуване в частна собственост, а също и заради некадърността ти. Сестра ми е мъртва, а вината за това е твоя, а не моя. — Питър размаха показалец срещу Нън, после обърса устата си с длан.

— Балард говори с полицията, защото е готов на всичко, за да спаси кариерата си. Иска сделка. И ще я получи. В този момент. Кой според теб ще договори по-изгодни условия, Питър? Един печен адвокат или един алкохолизиран безделник? — Нън погледна часовника си. — Двамата с Балард откраднахте парите на Роузмари от децата й. На него ще му отнемат лиценза. А ти ще отидеш в затвора. Можеш да преподаваш на пандизчиите уроци по ветроходство, за да минава по-бързо времето…

— Лъжеш! — Гласът на Питър беше станал писклив. — Не можеш да ме пипнеш. Идваш тук и ме заплашваш. Аз цял живот съм се грижил добре за ония пикльовци. А ти си един некадърник. Сериозно ли смяташ, че някой ще ти повярва?

— Честен отговор ли искаш, Питър? Мисля, че да, понеже Балард пропя. Той вече е в полицията. Единственият начин да получиш смекчена присъда е да си признаеш, че си крал от племенниците си. „Пикльовците“, както ги нарече.

— Нищо не можеш да докажеш.

— Трупът не е бил на Крис. Случаят ще бъде върнат за ново разследване. Една майка е била изпратена на смърт. Медиите, обществото ще пощуреят.

— Много ще й помогне това на сестра ми…

— Много ти пука на теб за сестра ти.

Питър се изправи и изгледа втренчено Нън, после намери чиста чаша и си наля два пръста уиски. Вдигна чашата пред очите си, помисли малко и доля още един пръст. Отпи голяма глътка.

— Мислиш, че съм мразил сестра си? Може и да си прав. Но я и обичах.

За един ужасен миг на Нън му се стори, че Питър Хюсън ще се разплаче. Мощно хлипане разтърси цялото му тяло.

— Къде е Кристофър, Питър?

С една дълга, жадна глътка Питър пресуши един пръст от уискито в чашата си.

— Мъртъв. Роузмари го уби.

— Трупът не е на Крис.

— Мъртъв е. Мъртъв. — Питър отстъпваше полека назад покрай барплота. — Крис е трупът в „Девата“.

— Питър! Къде… е… Кристофър?

Питър запрати чашата в лицето му. Нън се дръпна, но уискито засмъдя в очите му, а кристалната чаша го бе улучила в челото. Питър се опита да се промуши покрай него, но Нън успя да го сграбчи за яката. Навремето Питър беше спортувал, но спиртът бе изцедил жизнените му сили.

Без да пуска яката му, Нън мигаше яростно, за да махне парещата течност от очите си. Той повали пленника си на пода и го повлече към мястото, където бяха парчетата от счупената чаша. Хвана го за оредялата коса и наведе лицето му над острите парчета стъкло.

— Казвай! Къде е Кристофър?

— Не, не! Не!

— Питър! Помисли само. Ако си крал от племенниците си, но пък можеш да им върнеш бащата, ще станеш по-симпатичен на съдията, отколкото Балард. Може дори да ти остави яхтата.

— Яхтата… — повтори Питър.

— Да, яхтата. Хайде, говори. Или ще измета тези стъкла с лицето ти. Ще те заболи, уверявам те.

Питър Хюсън си пое на пресекулки дъх, докато Нън преброи до десет. Когато не последва отговор, той натисна главата му надолу, към счупените стъкла.

— В „Тромп л’ьой“ е! В хотел „Тромп л’ьой“! Поне така мисля…

Нън познаваше хотела — четиризвезден, недалеч от Юниън Скуеър.

— Не ме лъжи, Питър!

— Не лъжа, но…

— Но какво?

— Няма да го познаеш. Лицето му…

— Направил си е пластична операция, така ли?

Питър кимна.

— Така казва. А и стаята едва ли се води на негово име. Не знам как точно изглежда сега, не съм го виждал повече от десет години. Това ни беше договорката.

— Но си разговарял с него.

— Да. Вчера ми се обади. Мислех, че се е изнесъл от Сан Франциско, но се оказа, че е още тук. — В гласа на Питър се долавяше страх.

— Откъде знаеш, че е в „Тромп л’ьой“? От него ли?

— Не. Но когато ми се обади, чух малко от околния шум. Музика. В „Тромп л’ьой“ пее от години една джазова певица с много гърлен алт. Аз ходя там да пийна, та съм я чувал. По гласа й се сетих къде може да е.

От Питър става добър детектив, помисли си Нън. Стига следите да водят към някой бар.

— И защо му е притрябвало да ти се обажда? — И изведнъж той се сети. — Ти си му помогнал да се укрие! Да избяга. — Той се дръпна крачка назад.

— Толкова ниско мнение ли имаш за мен? — изхлипа Питър.

После изведнъж сякаш нещо в него се прекърши. Дали от чувство за вина или от изпития алкохол, съпротивителните му сили го напуснаха. С надебелял език той си призна всичко: как бе помогнал на Кристофър да инсценира убийството си и да изчезне безследно.

— Планът беше на Крис — каза той. — Негова бе идеята да подхвърлим чужд труп. Уби някакъв китаец, дребен пласьор, който го снабдяваше с хашиш и кокаин, едва ли някой щеше да забележи липсата му. Натъпка трупа в „Девата“.

— Име?

Питър се замисли.

— Имаше прякор. Някакъв филмов герой. Не си спомням.

При мисълта за разложения, неразпознаваем труп Нън усети как му прилошава. Спомни си за зъба и за обяснението на криминолога Макгий относно отрязания пръст.

— И после си му помогнал да натопи сестра ти.

— Идеята беше на Крис, от начало до край! — изпищя Питър.

— Продължавай.

— Той беше взел една от блузите й и я опръска със собствената си кръв, когато си отряза пръста. Спомням си много добре, все едно рисуваше картина с кръвта си. После взе косми от четката й за коса и ги пусна при трупа. Накрая подхвърли в кабинета й хашиш и кокаин, за да ги открие полицията.

Нън слушаше мълчаливо пиянската изповед на Питър Хюсън. После го пусна, Питър се надигна, направи няколко несигурни крачки и се строполи до мивката, като опипваше лицето си за стъкла. Имаше само малка драскотина, която едва кървеше. Той въздъхна с облекчение.

Нън извади чифт белезници от калъфа на колана си и закопча едната му ръка за дръжката на фурната.

— Ти вече не си ченге, не можеш да ме арестуваш! — изкрещя Питър.

— Балард е имал причина да се навърта наоколо. Ти живееш на яхта, можеш до час-два да си в международни води. Нямам ти доверие.

— Моля те, Нън! Пусни ме. Ще ти дам пари. Обещах ти!

— За втори път през последния час ми предлагат подкуп. — Той взе бутилката с уиски и я завря между краката на Питър. — Ще повикам полицията да те прибере, Хюсън.

Питър издаде звук, който приличаше на кашлица, но можеше да е и хлип.

Нън скочи от „Дезире“ и се затича по кея.

Значи Кристофър Томас беше жив, и то съвсем наблизо. Най-после Нън имаше шанс да приключи случая. Да въздаде правосъдие за Роузмари. Евентуално да си върне значката.

А защо не, мислеше си той, да си върна и самия себе си?