Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лиса Скотолайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки

Няма покой за мъртвите

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Худ. оформление: Десислав Аспарухов

ISBN: 978-954-769-283-1

История

  1. — Добавяне

Дневникът на Джон Нън

До възпоменателната среща остават два дни, още нямам нищо на ръка, но ми се струва, че се приближавам до истината. Не ме интересува как точно ще стигна до нея; знам само, че това няма да стане в съдебната зала, наоколо няма да кръжат лешояди от медиите, нито някакъв напорист окръжен прокурор ще дрънка глупости как държавата била длъжна да се защити от Роузмари Томас и такива като нея.

Преди години, когато болката ставаше нетърпима, слизах в метрото и заставах на ръба на перона, за да видя дали ще имам смелостта да направя още една крачка напред срещу приближаващия влак. По същата причина до ден-днешен ходя по барове. Има един бар на две пресечки от дома ми. Мрачно, безрадостно място, с неприятна миризма, обикновено няма жив човек. Зад бара вечно стои някакъв едър чернокож с татуировки и бърше чаши, без да продума. Поръчвам си „Джак Даниълс“ с лед, пъхам носа си в чашата, вдишвам дълбоко и се питам: А стиска ли ти да отпиеш? Преди Тони Олсън да ме спаси, всеки път, когато празнотата отвътре заплашваше да изтръгне душата ми, алкохолът неизменно ми носеше облекчение.

Сега чашата върху лъснатия бар, запотена отвън, с проблясващи кубчета лед, ми изглежда все така привлекателна, но аз не я докосвам. Седя и я гледам с пълното съзнание, че изпия ли тези двеста грама, ще пропадна в една черна дупка, от която няма излизане.

Тази вечер седях и се взирах в чашата, докато видях собственото си отражение да се пули насреща ми. Обикновено и останалите блуждаещи призраци се включват в представлението, всички до един: Сара, Роузмари, Тони, Крис Томас — като актьори, които заемат мястото си на сцената.

Кой ли от тях щеше да ме тормози тази вечер?

Знаете ли кого видях? Баща си. Видях го такъв, какъвто беше на моята възраст, уморен от живота и плъзгащ се по наклонената плоскост на зависимостта.

Станах, облякох сакото си и излязох навън в нощта.

Когато стигнах до дома, прекрачих някакъв клошар, който се търкаляше пред входа на сградата, и тръгнах по коридора към малкия си апартамент. Никога не отварям прозорците и още щом отключих вратата, в носа ме удари спарена миризма на застояло. Свалих си обувките и легнах на канапето. Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Джон Нън? — попита уморен глас от другата страна.

— Кой се обажда?

— Ханк Закарайъс.

Уважавах Закарайъс, но не мога да кажа, че го познавах добре.

— От години вече не работя в полицията, така че, ако ме безпокоиш посред нощ за клюки, не мога да ти помогна.

— Не е това. Виж, трябва да поговорим. Имам нужда от помощ, а същевременно знам, че и аз мога да ти помогна.

— Да не си пиян? Гласът ти звучи странно.

— Разбиха ми устата.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа, като се видим.

Той ми даде адреса си.

Нямах какво да губя. По-добре това, отколкото да прекарам поредната безсънна нощ в спомени за екзекуцията, за деня, в който Сара ме заряза, за всяка грешка, за всяко покаяние. Взех такси до адреса на Закарайъс — занемарена, воняща на къри жилищна кооперация, в която наемите се контролираха от общината.

Закарайъс не ме чакаше на входа, но вратата беше отключена и аз влязох. Заварих го сгърбен в едно кресло с висока облегалка, по лицето си имаше охлузвания, очите му бяха насинени и подути.

— Какво стана? — Когато пристъпих към него, видях, че носът му също е разбит и е натъпкан с тампони памук. — Кой го направи?

Закарайъс отпи голяма глътка от питието си.

— Не знам. Беше с маска.

— Обир ли беше?

— Ако ме бяха обрали, Нън, нямаше да занимавам теб. Щях да позвъня направо в полицията. — Той дишаше през устата; ръката му все посягаше към чашата.

— И така, Ханк, защо ми се обади? — попитах аз, като седнах на канапето.

Над газовата камина, която имаше вид, сякаш не беше ползвана от години, висеше голям плакат на Че Гевара, а под него — малък православен кръст.

Закарайъс помълча, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Получих покана за възпоменателната среща — каза накрая той.

— Е, и?

— Ти знаеш, че Роузмари беше невинна.

За какво друго би желал да говорим, наистина?

— Сега съм почти сигурен, че е така.

— Сега? Когато вече не можеш да й помогнеш? Защо не ми съдейства тогава?

— Всички улики сочеха към нея. Повикаха ме да дам показания в съда и аз казах каквото мислех. И от този момент нататък делото тръгна в определена посока. Опитах се да го спра, но не успях. Все още плащам за грешката си, Закарайъс.

Той не отговори.

— И така, какво се случи с теб? — попитах.

— Отново започнах да душа около случая. — Той понечи да се усмихне. — Открих някакъв мъж, който работил в охраната на „Макфол“ при изчезването на Крис Томас. Преди това е бил ченге, казва се Арти Руби.

Чувал бях за Руби. Бил изритан от полицията за дисциплинарни нарушения, но не знаех, че е постъпил в „Макфол“. Толкова за следователските ми умения.

— Значи музеят „Макфол“ наема бивше корумпирано ченге за охрана? Че не са ли му направили проверка за благонадеждност?

Закарайъс поклати глава.

— Изумително, нали?

— А теб кой те подреди така?

— Не знам. Руби никак не се зарадва на въпросите, които му зададох, а след около час, когато се прибирах вкъщи, някакъв човек със скиорска маска ме причака и ме спука от бой.

— И ти смяташ, че Руби има нещо общо?

— Знам ли? — Закарайъс се облегна назад в креслото си. — Както знаеш, Крис е поддържал връзки с всякакви типове. Слуховете за него бяха верни, сигурен съм. За беда, той сякаш не е разбирал, че с такива типове шега не бива. Имат си начини да се оправят с онези, които ги прецакват.

— А къде е мястото на Руби в цялата тази история?

— Това трябва да кажеш ти, полицай.

* * *

Първата ми мисъл бе да издиря Арти, за да му изкълча ръката и да му строша няколко ребра. Мразя побойници, както мразя и продажни полицаи. Но винаги има и втори начин да одереш котка.

Оставих бележка в хотелската й стая, после отидох в близкия „Дънкин Донътс“ и зачаках. Хейл дойде след час. Не се беше променила кой знае колко през последните десет години; само погледът й беше станал още по-циничен, отколкото на младини. Като ме видя, тя седна насреща ми в малкото сепаре.

— Какво искаш?

— Типично момиче на повикване — подхвърлих с усмивка аз. — Съжалявам за бележката, но си казах, че така е по-добре, отколкото да те издебна отново в стаята ти. Е, как я караш?

— Омръзна ми да бъда изнудвана от някакъв опозорен бивш полицай, забравен от света — въздъхна тя. — Извини ме, но ще си взема една поничка. С млечния крем са невероятни. Ти искаш ли?

Възхищавах се на куража й. Тя се върна след няколко минути с чаша кафе и поничка.

— Този път съм си написал домашното, Хейл, и ако за онова, което бях открил до онзи ден, щеше да прекараш година-две в затвора, сега разполагам с материал, който може да ти осигури доста по-продължителен престой зад решетките. Знам за телефонните измами в Ню Мексико; знам за стария заможен собственик на транспортна фирма в Монтана, който е умрял от инфаркт едва седмица, след като си се омъжила за него; да не говорим за малкия ви бизнес с Крис Томас, за търговията с крадени произведения на изкуството.

Известно време тя дъвчеше мълчаливо поничката си, после се усмихна и каза:

— Само че не можеш да докажеш нищо.

— Може в крайна сметка и нищо да не докажа, но със сигурност ще ти вгорча живота. — Тя не отговори и аз продължих: — Трябва ми информация, Хейл, и ти си единствената, която може да ми я даде. За съжаление ще се наложи да се изчукаш с един застаряващ мазен тип на име…

— Не е нужно да ме изнудваш, за да се изчукам с някой смрадлив дъртак. Разбира се, това ще ти струва обичайната ми тарифа.

Аз поставих на масата плик с 400 долара в него и отвърнах:

— Нали ти казах, този път идвам подготвен.

Андрю Ф. Гъли