Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (10)

6

Ако нещо досега я бе научило на търпение, това бяха последните две седмици. Официално пътуването до Мексико бе дало на Роузмари възможност да се запознае отблизо с една великолепна колекция испански доспехи от колониалната епоха, но истинската причина за внезапното й заминаване беше нещо, което й бе липсвало от години.

Смяна на гледната точка.

Тя изгледа невъзмутимо натрапника. Сакото му беше леко тясно за ръста и доста демодирано. Косата му бе подстригана от бръснар, страдащ от астигматизъм; наболата му брада беше поне на два дни. Имаше тънки устни и въздълъг нос, но изглеждаше интелигентен и странно привлекателен.

— Кой сте вие?

Нън й показа още веднъж значката си, но тя само вдигна рамене.

— Познавам поне десетина занаятчии, които могат да ми изработят такава за по-малко от пет долара. — Тя се обърна и закрачи, теглейки куфара след себе си. Прави се на силна, каза си тя. — Оставете ме на мира, дяволите да ви вземат!

Нън трябваше да се затича, за да я настигне.

— Може ли да поговоря с вас за минута?

— Не може дори за секунда! — Тя спря и му хвърли унищожителен поглед. — Как смеете да ми се натрапвате със значката и инсинуациите си?!

— Не помня да съм правил каквито и да било инсинуации, госпожо.

Роузмари продължи пътя си, докато Нън подтичваше след нея. Тя преметна със замах ръчната си чанта през рамо, като едва не го перна през лицето.

— Съпругът ви е изчезнал.

— Така ли?

— Това не ви ли засяга?

Роузмари преглътна.

— Заниманията на съпруга ми не ме засягат.

— Наистина ли? — Той се опита да я погледне в очите, но напразно.

— Допреди две седмици може и да е било различно, но не и сега. Кристофър ми даде ясно да разбера, че съм му в тежест както професионално, така и в личен план. Защо да ме е грижа за него? — Тя си пое дълбоко дъх, издиша, после вдиша отново. — Така че не знам къде е, нито ме интересува. — Тя достигна до автоматичните врати и когато те се отвориха, излезе от терминала. Движението беше оживено, шумът оглушителен. За миг се поколеба дали да не пресече между движещите се коли, за да избяга от нахалното ченге, но после реши, че не си струва. Намери пешеходната пътека и зачака светофара. — Моля ви, просто… си вървете.

— Чух, че сте се скарали. Какво друго?

Роузмари продължаваше да си придава важност, макар да усещаше как кръвта в главата й пулсира.

— Вие сте полицаят, би трябвало да знаете.

— Добре, нека тогава да ви кажа какво знам. Съпругът ви току-що бил поискал развод, въпросната вечер вие сте изпаднали в нервна криза.

— Е, и?

— И сте се скарали, и то пред хора.

— Каква глупачка бях! Да се изложа по такъв начин… — Роузмари се опита да се усмихне. Светна зелено и тя повлече куфара си през четирите платна на шосето. — И за какво?! Заради някакъв надут, развратен, превзет негодник, който ме използва, използва и парите ми от бог знае колко години насам! Ненавиждам го! — извика тя, макар при тези думи част от нея да изпита остра болка.

Когато стигна до отсрещния тротоар, тя се шмугна в сградата на обществения паркинг, пое си дълбоко дъх и ускори крачка; на Нън не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— И нямате представа къде е той сега?

— Не, нито пък ме е грижа, че го няма. Ако Бог беше наполовина толкова добър, колкото твърдят проповедниците, щеше да направи така, че никога да не се върне. — Роузмари се спря и се обърна към Нън; лицата им почти се допираха. — Ясно ли се изразих, господин полицай?

— Независимо дали ви е приятно, или не, ще трябва да приемете последствията от станалото.

— Казах ви, Кристофър Томас вече не ме засяга.

— Боя се, че ви засяга. — Нън я погледна в очите, светлосини и тъжни. Позата й на мъжко момиче не минаваше пред него. — Какво ще кажете да седнем някъде на чаша кафе и да обсъдим въпроса?

— Вижте, мистър…

— Полицейски инспектор Джон Нън. От полицейското управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“.

Тя го огледа подозрително.

— И защо трябва да разговарям с вас?

— Приех да се срещнем, защото един мой приятел, всъщност наш общ приятел, ми изви ръцете.

— И как се казва той?

— Тони Олсън. — Той я наблюдаваше внимателно: очите й се разшириха. — Тони се безпокои за съпруга ви.

— Нека. На мен пък ми е все едно.

— Вие изобщо ли не се безпокоите, че съпругът ви е изчезнал?

— Изчезнал е твърде силна дума.

— Която обаче е приложима в случая, мисис Томас. Никой не го е виждал и чувал от две седмици. Не ходи на работа. Не отговаря на телефона. Не получава имейлите си.

Роузмари прехапа устна.

— Аз… не знам къде е. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Вие сте последната, която го е видяла жив.

— Заплашвате ли ме?

— Отбелязвам очевиден факт, мисис Томас. Всички на онзи прием в музея са ви видели как напускате тичешком залата. А съпругът ви е изтичал след вас. И никой, ама никой не го е виждал оттогава. Знам това, защото съм ги разпитал до един, без вас. — Нън помълча малко, за да й даде възможност да осмисли чутото. — Сега ви се дава възможност да разговаряте с мен неофициално. Колко време ще продължи така… — Той вдигна рамене.

Роузмари преглътна с усилие.

— Откъде се познавате с Тони?

— Отдавна се знаем. Дълга история. — Той хвана куфара й за дръжката. — Къде е колата ви?

Тя изтръгна багажа си от ръката му.

— Не е ваша работа!

— Последен шанс, мисис Томас. Официално или неофициално ще говорим? Вие избирате.

Роузмари помълча известно време, после каза:

— Има едно бистро на пет минути от тук, през десет пресечки в северна посока. Ще се видим там.

* * *

Бяха му я описали като плаха, свенлива жена, но първите му впечатления от нея нямаха нищо общо с тази представа. Въпреки това той си каза, че всичко е поза, че Роузмари Томас е една наранена душа, която само си придава невъзмутим вид. Беше доста хубавичка, не точно красавица, но имаше тъжни сини очи, великолепна фигура, която не убягна от погледа му, и бронзов загар, придобит от престоя в Мексико. Допадаше му, че докато разговаряха, тя го гледаше в очите, като се насилваше погледът й да не издаде, че е уязвима.

Не, Роузмари Томас по нищо не приличаше на заподозрените, с които бе свикнал да си има работа.

В какво ме набута, Олсън?

Тя пристигна пет минути след него, намести се върху тапицираната с изкуствена червена кожа пейка насреща му и вдигна ламинираното меню като щит пред лицето си.

Нън хвърли поглед върху предлагания типичен за крайпътно заведение асортимент. Наоколо се мотаеха сервитьорки, облечени в еднакви бели униформи. Той я попита:

— Какво да ви поръчам?

— Тишина и спокойствие.

Нън се засмя. Тя бутна менюто настрана.

— Не съм гладна, а и от миризмата на гранясала мазнина от кухнята ми прилошава. Ако имате нещо да ме питате, давайте, ако не, не ми губете времето.

— Вие избрахте заведението, не аз.

— Аз съм известна с това, че правя винаги грешния избор. — Роузмари се опита да се усмихне, но от очите й бликнаха сълзи. След малко каза: — Обикновено не съм такава. От двама ни Кристофър беше по-злият. Сега, откакто го няма, сякаш откривам лошата си страна.

— Откакто го няма?

— Няма го в живота ми, не че си е отишъл от този свят. — Роузмари попи сълзите си с хартиена салфетка. — Виждате ли, точно затова не искам да разговарям с вас. Кажа нещо, и после вие така изкривявате думите ми, че да звучат като самообвинение.

— Чуйте, мисис Томас, аз не знам какво се е случило със съпруга ви, но ако нещо се е случило, този разговор между нас е просто генерална репетиция за онова, което ви очаква. Така че на практика ви правя услуга.

Роузмари отново се наежи.

— Значи трябва да ви бъда благодарна, така ли?

— Може да продължавате с ехидните си забележки, а може и заедно да се опитаме да разберем какво се е случило с мистър Томас.

— Ето тук се различаваме. В онази ужасна вечер Кристофър изчезна от живота ми, от което съм доволна. — Тя изправи гръб и изпъчи гърди, за да подчертае думите си.

— И така, какво се случи в онази ужасна вечер?

— Вие сте този, който все търси фактите. Вие ми кажете.

— Тръгнали сте си с гръм и трясък от музея, а Кристофър ви е последвал. Чули са ви да спорите, да си отправяте взаимни обвинения…

Роузмари отвърна:

— Казах му, че е жалък, а той ми каза, че съм фригидна. Но онова, което наистина ме вбеси, бе обвинението, че вися като камък на шията му. Сякаш му пречех да живее, да се развива. Докато истината е точно обратната: моите пари и пълната ми отдаденост на кариерата му го направиха това, което е.

— Това положително ви е разгневило.

— Мисля, че вече ви го казах. — Тя млъкна за миг. — Какво, сега психоанализа ли ще ми правите?

Нън се усмихна; до масата им се появи сервитьорка, за да вземе поръчката. За негова изненада Роузмари поиска хамбургер с всички възможни гарнитури, двойна порция пържени картофи и кока-кола. Той си поръча черно кафе без захар.

— И какво стана, след като се скарахте?

— Аз си отидох у дома. Не знам какво е правил Кристофър, нито пък ме интересува.

Нън й остави възможност да допълни историята си. Когато тя замълча, без да каже нищо повече, той попита:

— Не пропускате ли нещо?

— Да. Забравих да ви кажа, че ненавиждам този мръсник!

Нън понижи глас.

— Мисис Томас, казах ви вече. Говорих с много хора. С кого ли не. Знам, че сте се прибрали у дома… от един момент нататък. — Той я наблюдаваше внимателно и видя паниката в очите й. — Разговарях с охраната на музея. Чули са ви как се карате. — Той се наведе напред, гласът му премина в шепот. — Защо не ми кажете всичко? Ще ви олекне.

Погледът на Роузмари беше прикован в износения ламиниран плот на масата.

— Нямам нищо за казване.

— Върнали сте се в музея.

— Отидох до кабинета си, исках да остана за малко сама. Бях… — Очите й отново се насълзиха. — Бях толкова засрамена от поведението си…

Нън й кимаше съчувствено, като в същото време се ругаеше наум, че не я бе отвел в управлението и не й бе прочел правата. Но след като, така или иначе, бе проговорила, той не желаеше да я прекъсва.

— Не можех да повярвам колко ниско бях паднала. — Тя вдигна очи и го погледна. — Защо трябваше да се развеждам с него? Та ние и бездруго от години не живеехме като съпрузи. Беше ме яд на него, бях озлобена, чувствах се като болна. След като се скарахме пред музея, аз си казах, че ако не се махна по-далеч от там, ще извърша нещо, за което наистина ще съжалявам. Качих се на колата и подкарах. Не исках да си отида вкъщи в това състояние и по средата на пътя спрях, обърнах и поех обратно.

— И се върнахте в музея? Затворихте се в кабинета си?

Тя кимна.

— Ала Кристофър не би бил Кристофър, ако можеше да остави нещата просто така. Той трябваше да ме измъчи докрай. Държеше последната дума да е негова.

— Той ви е проследил?

— Не можеше да остави нещата така — повтори тя, останала без дъх.

— И е дошъл в кабинета ви?

— Първата ми грешка беше да си помисля, че сме в състояние да поговорим като възпитани хора.

— Бил е бесен.

— Беше обзет от ярост. — Тя въздъхна. — Докато на мен съзнанието ми се беше прояснило… донякъде. Казах си, че няма да слизам на неговото равнище на детински заяждания и обиди. С брака ни отдавна беше свършено и колкото по-скоро приемех този факт, толкова по-щастлива щях да бъда. — Тя се взря в лицето на Нън. — Това беше една от причините да замина за Мексико. Дошъл бе моментът да се погрижа за себе си. Да преоткрия някогашната Роузмари, онази, която бе успяла да привлече Кристофър.

— Какво стана, след като той ви последва в кабинета ви?

— Отново се скарахме. Аз хвърлих нещо по него. Той хвърли нещо по мен. Беше шумно и срамно. Един от охраната дойде да види какво става. В този момент бях на края на силите си, така че просто взех чантата си и се махнах.

Погледите им се срещнаха. Той забеляза, че сред синьото на ирисите й имаше и сребристо, като диамантен прах. Очите й бяха много красиви.

— Оттогава не съм го виждала. — Роузмари почти се усмихна. — Но до ден-днешен, като се сетя, ми оживява пред очите: червен като цвекло, потен, озъбен… с треперещи ръце… Приличаше на… гаргойл. — Тя се засмя мрачно. — Този образ се е запечатал в съзнанието ми. Всеки път, когато се сетя за предстоящия развод и ме обхване страх, си го представям в този му вид и… ми минава. — Прехапа долната си устна. — Но когато си тръгнах, беше жив.

Това можеше и да е вярно, но Нън вече я бе уловил в лъжа. Макар че пазачът се бе качил в кабинета й, за да провери какво става, той не бе споменал, че я е видял да си тръгва. Всъщност човекът ясно си спомняше как Роузмари усмихнато го бе уверила, че са имали малко семейно спречкване, но сега всичко било наред. Ала Нън не бързаше да я изобличава. Засега.

Той погледна жената срещу себе си.

— Искам да ви помоля за една услуга. — Тя вдигна лице, но не каза нищо. — Искам да дойдете с мен до управлението и да дадете показания. Това ще изясни нещата и повече няма да ви закачаме.

— А защо да го правя?

— А защо не? — попита той. — Ще приключите веднъж завинаги с тази история и ще изчистите името си.

— Не съм допускала, че името ми е опетнено.

— Просто ще повторите всичко, което ми казахте сега, и това е.

— Когато нещата опрат до писмени показания, нищо не е толкова просто.

Нън усещаше, че тя няма да се даде толкова лесно.

— Ама нали сте си тръгнали от кабинета? Формално погледнато, онзи пазач е последният, който е видял Кристофър жив!

— Именно — каза Роузмари. — Разпитайте него.

Хамбургерът й пристигна. Тя вдигна едно резенче картоф, но го пусна обратно в чинията.

— Не знам защо си поръчах това. — Бутна чинията настрани. Погледна решително Нън и се изправи. — Тръгвам си.

Нън хвърли банкнота от двайсет долара на масата и я последва.

— Мисис Томас, чакайте!

Но тя не си беше тръгнала. Стигнала бе до колата си, но не бе могла да отключи вратата. Ръцете й трепереха. Изпусна ключовете и зарови лице в длани.

— Моля ви… вървете си.

— Аз мога да си отида, мисис Томас. Но случилото се… няма да си отиде. Докато не открием съпруга ви.

— Ами вървете да го търсите тогава и престанете да ми досаждате!

Тя вече хлипаше. Нън вдигна ключовете й от земята и ги пъхна в джоба си.

— Твърде разстроена сте, за да шофирате.

Ръцете й бавно се смъкнаха надолу и откриха лицето.

— Моля ви, много ви моля, оставете ме на мира.

Нън постави ръка върху рамото й.

— Имайте милост към себе си. Нека да ви отведа в управлението, ще кажете всичко и ще видите как ще ви олекне.

— Вече ви казах всичко.

— Знам — отвърна спокойно Нън. — Бяхте много откровена. Което е добре. От вас искам само да повторите същото в управлението, да ви снемем показанията и да ги подпишете. Това е. Много е просто.

— Нищо в този живот не е просто — каза тя; лицето й изглеждаше състарено.

— Вижте, като ви снема показанията, Тони ще ме остави на мира, началниците ми ще ме оставят на мира и цялата история приключва.

— Аз може да съм изоставената съпруга, инспекторе, но не съм идиот.

— Виждам. Но не бива да усложняваме излишно нещата. — Мозъкът на Нън беше зает с една-единствена мисъл: как да я отведе доброволно в стаята за разпити. — Знаете ли какво? Оставете показанията, не пишете нищо. Елате до управлението, за да поговорим. Това е всичко. Ще седнем и ще поговорим. Ние двамата. Вие и аз. Какво ще кажете?

Роузмари избърса сълзите си с ръкава на блузата и въздъхна дълбоко.

Нън изчака известно време, но след като тя не отговори, той я хвана за ръката и полека я поведе към чакащата кола.