Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (5)

1

Музеят на изкуствата „Макфол“ беше затворен за през нощта. Охранителните прожектори хвърляха ярки грозни локви светлина по пода и вратите на галериите. Осветлението изглеждаше много различно в сравнение с прецизно насочените спотове, осветяващи картини и скулптури през деня, без да заслепяват посетителите, но и без да оставят сенки в помещенията. Ярките аварийни светлини придаваха на вътрешността на сградата странен и заплашителен вид — много различен от онова, което би могло да се очаква от един храм на изкуството.

Музеят не беше голям, но си бе спечелил име сред елита на Сан Франциско като „Перлата на Залива“, или „една все още неоткрита съкровищница на изкуството от почти всички епохи“.

До мраморното стълбище към втория етаж напряко върху пода падаше издължената сянка на мраморна статуя: гола фигура на млад атлет, замахващ да хвърли копие. Младежът бе умрял преди двайсет и пет века, върхът на копието му беше прекършен наполовина от преди около седемнайсет века, но стойката му беше все така напета и бойка, сякаш всеки миг щеше да запрати остатъка от копието срещу целта. Под ослепителната светлина на охранителния прожектор сцената изглеждаше сюрреалистично зловеща.

От далечния край на галерията се носеше някакъв тайнствен звук, който, отразен от полираните плочи на пода и гладките стени, се превръщаше в странна какофония. Едва отблизо се разбираше какъв е източникът: евтин транзистор предаваше бейзболен мач. След малко към звука се добави и глух шум от тътрузене на крака — нощният пазач се връщаше от обиколката си към портиерната. Той постави транзистора до редицата монитори на охранителните камери и се намести в стола си. Спортният коментар отстъпи място на гръмогласна реклама за автомобилни гуми.

Звуците от портиерната отекваха до първата площадка на мраморното стълбище, но заглъхваха, преди да стигнат до втория етаж, където беше и по-тъмно. Една-единствена аварийна лампа, поставена приблизително по средата на дълъг коридор с два реда затворени врати на офиси, хвърляше издължени призрачни сенки по цялата му дължина.

В далечния край на коридора имаше полуотворена врата, от която струеше топла, макар и не особено ярка светлина. Изведнъж светлината угасна. В продължение на няколко секунди не се случи нищо — никакъв звук, никакъв признак на движение; но един по-внимателен наблюдател би забелязал странното тъмновиолетово сияние, което се процеждаше през процепа на вратата. Без да осветява коридора, призрачната светлина караше релефните букви върху табелката на вратата да изпъкват едва ли не триизмерно:

КРИСТОФЪР ТОМАС

Уредник

От вратата в кабинета не се виждаше почти нищо. По стените се различаваха релефни сенки, вероятно полици с книги от пода до тавана, далеч извън досега на човек с нормален ръст. Стотици, хиляди книги изпълваха до краен предел помещението, подчертавайки напрегнатата празнота, обгърнала музея в този късен час. И още нещо, което едва се различаваше в тъмновиолетовата светлина: краят на едно голямо кожено канапе.

В другия край на кабинета имаше чертожна маса с настолна лампа върху извита стойка; от нея идваше странното виолетово сияние, което осветяваше едно платно, опънато върху масата, и хвърляше странни отблясъци от дебелите квадратни стъкла на очилата, надянати върху носа на мъжа, надвесен над платното. А когато младата жена до него отвори уста, за да си поеме нервно дъх, лампата освети за миг и зъбите й с мъртвешки извънземен блясък.

— На ултравиолетовата светлина нещата са съвсем ясни — казваше в този момент мъжът.

Нещо в думите му звучеше неестествено, сякаш четеше репликите си от сценарий, но младата жена не забеляза това. Тя гледаше втренчено дланите му, които жестикулираха във въздуха над картината. Както всичко останало в мъжа, и ръцете му бяха издължени, груби и силни.

— Ето тук — казваше той — и тук, и тук. — Пръстите му описаха неправилен полукръг над платното.

Младата жена прекара нервно език по долната си плътна устна, докато следеше внимателно с поглед мъжа. Светлината от лампата хвърляше странни ъгловати сенки по лицето му. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата; носът беше дълъг и леко крив, устните твърде тънки, но нещо в него излъчваше странен, опасен чар.

— Слушаш ли какво ти говоря? — извика ядосано той.

Кожата й, обикновено с цвят на пчелен мед, изглеждаше лилава на светлината на лампата.

— Да, да, разбира се.

— Погледни тук — изкомандва я той. Ръцете му се спуснаха към платното, без да го докоснат. — Много добре е направено. Художникът е използвал старо ленено платно и пруско синьо, много скъп пигмент, но нетраен, почернява с времето.

Ръката му се обърна с дланта нагоре; младата жена я наблюдаваше като хипнотизирана.

Какви изразителни пръсти, помисли си тя.

— Обаче — добави внезапно той, докато едната му ръка се плъзна встрани и запали обикновената лампа — твоят Сутин е фалшив. Похарчила си доста голяма сума пари на музея, за да купиш фалшификат.

Когато думите му стигнаха до съзнанието й, младата жена премести погледа си от ръцете на мъжа към лицето му.

— Фалшификат — повтори тя, като поклати глава в унес. — Но това е… та аз имам сертификат за произход. Много пълен, проследява движението на картината във всеки един момент, откакто е напуснала ателието на Сутин във Франция през 1939 година!

Мъжът се изправи — беше доста висок — и се приближи към нея. В движенията му, както и в думите имаше нещо фалшиво, като на лош актьор, който не знае как да се въплъти в ролята на човешко същество.

— Четох сертификата ти — каза той. — Не ми звучи убедително.

— Но аз разговарях и със семейството!

— Разговаряла си с някакви мошеници.

— Какво? — едва не извика тя.

— Целият тъй наречен сертификат за произход е фалшив. Също като картината.

— О, господи! — успя само да каже тя, докато професионалната й кариера, само допреди миг толкова обещаваща, се сриваше като кула от карти пред очите й. Годините на следване, непосилните студентски заеми, които едва смогваше да изплаща дори на сегашната си престижна длъжност. Край на всичко. Щеше да бъде уволнена, опозорена, никъде повече нямаше да я вземат на работа. Всичко, към което се бе стремила през целия си съзнателен живот, се изплъзваше от ръцете й. Срамът от близките й, които толкова се гордееха с нея. Първата цветнокожа уредничка на музея — символ и гордост за средата, в която бе израснала, за да стигне до тук.

— Боя се, че няма съмнение — каза мъжът, като положи ръцете си с издължени пръсти върху плота на масата.

— О, милостиви боже!

— Подобно нещо може да сложи край на кариерата ти, а, Джъстин? — Той произнесе името й, сякаш беше поставено в кавички.

— Аз… сигурно има нещо, което…

Той се усмихна. Зъбите му бяха големи, но снежнобели и изглеждаха здрави.

— Нещо, което… можем да направим? За да забравим случилото се? Все едно не е било?

В отговор младата жена просто поклати глава.

— Или може би искаш да кажеш: нещо, което аз бих могъл да направя, за да спася кариерата ти, да прикрия грешката ти, да не съсипя живота ти?

— Има ли такова нещо? — промълви тя.

Мъжът я изгледа втренчено, с немигащ поглед, който сякаш продължи безкрай. После изправи рамене и пристъпи още половин крачка към нея.

— Може и да има — отвърна той. — Но…

— Но какво?

— За мен рискът е огромен. Както в личен, така и в професионален план. Трябва да съм сигурен, че мога да ти се доверя изцяло.

— Можете. Кариерата ми е в ръцете ви.

— Разбира се, но това не е достатъчно. — Той вдигна ръка и раздвижи дългите си пръсти пред лицето й, сякаш питайки: А какво печеля аз от тази история?

Няколко секунди тя го гледа в упор, после каза единственото, което й дойде наум в този момент:

— Ще заключа вратата.

Малко по-късно, след като Джъстин вече си бе тръгнала, Кристофър Томас седеше върху голямото кожено канапе и оправяше дрехите си. Изглеждаше освежен и доволен от себе си, готов да се залови за работа. Защото истинската работа тепърва предстоеше. Той стана от канапето, протегна се и пристъпи към бюрото. Джъстин му бе осигурила краткотрайно забавление, но до края на нощта оставаше да свърши още много.

До телефона на бюрото имаше рамкирана снимка на съпругата му Роузмари и двете им деца. Бяха симпатично семейство и Томас изпитваше умерено топли чувства и към тримата, макар че това ни най-малко не му пречеше да задоволява нагона си и с други жени. Рядко му оставаше време за семейството — беше твърде зает с работата си на уредник на музея, а и с разни други проекти, на които държеше да не дава публичност. Но семейството беше хубаво нещо — придаваше му по-автентичен и… хммм… безукорен вид. Особено с произхода на Роузмари — дете от богато семейство, израсла в охолство и привилегии. Женитбата му за него беше един от най-брилянтните ходове, които някога бе предприемал. Той удостои снимката с кратка изкуствена усмивка, по-скоро по навик, после вдигна слушалката, набра номера по памет и чу познатия глас:

— Да?

Томас каза:

— Имам три картини, които ще те заинтригуват. — Докато говореше, ъгълчетата на устните му потрепнаха в същата изкуствена усмивка. — Между тях има и един доста рядък Сутин…

По линията настана тишина, която бе прекъсната от рязко издишване на въздух — или може би на цигарен дим — след което гласът каза:

— Опиши ми го.

Томас го описа — необузданата, фантастична игра на багрите, усещането за жив, непосредствен контакт между движенията на четката и душата на зрителя, ако зрителят имаше душа, каквато Томас не притежаваше. Но и без душа той можеше да предвиди въздействието на творбата.

Отново продължителна пауза, прекъсвана на два пъти от резки издишвания. Накрая мъжът отсреща каза с приглушен дрезгав глас:

— Добре.

Томас се усмихна още веднъж. Този път усмивката му приличаше повече на истинска, защото предстоеше да получи доста пари, а той имаше нужда от пари. Въпреки богатата си съпруга и престижната длъжност Кристофър Томас се нуждаеше от много пари, и то веднага.

— Изпращам три платна до реставраторската ти фирма утре следобед в три и половина — каза той. — Ще пътуват с бял фургон с името и логото на музея. Става ли?

След поредна пауза, завършила с издишване, гласът каза тихо:

— Става.

И линията прекъсна.

Томас постави слушалката на телефона върху вилката. Беше доволен от себе си. Утре следобед трите платна щяха да изчезнат от камиона, откарващ ги за почистване. Разбира се, от музея щяха да реагират гневно, но не след дълго щяха да получат тлъст чек от застрахователната компания. Някакъв анонимен колекционер някъде по света щеше да се сдобие с три великолепни произведения на изкуството, а Кристофър Томас — с дебела пачка пари. А фактът, че младата жена, която преди малко бе станала от канапето, щеше да му бъде вечно благодарна, защото я бе пощадил и оставил на работа, беше нещо като безплатна екстра към пакета. Вярното кожено канапе я очакваше на бис.

Изпълнен със самодоволство, Кристофър Томас заключи и тръгна по коридора към мраморното стълбище. Нещата изглеждаха обещаващо, късметът му и този път бе проработил навреме. Докато слизаше по стъпалата, той запресмята наум сумите, които очакваше да получи. На междинната площадка спря, направи кръг и продължи към приземния етаж. Звукът от радиото на нощния пазач достигна до ушите му; възторжените викове на тълпата заглушаваха стъпките му по мраморните стъпала. За миг му се стори, че зрителите на стадиона аплодираха него, поздравяваха го за поредния удар. Беше успял. Време бе да си получи наградата. Ура за мен, каза си той.

Томас премина покрай мраморния копиехвъргач и се приближи до портиерната встрани от главния вход.

— Лека нощ, Арти! — подвикна той към пазача.

Човекът вдигна глава, лицето му беше обляно в призрачна светлина от половин дузина монитори на охранителните камери.

— Охо, мистър Томас! Стига за днес, а?

— Стига я! Човек трябва все някога да види и семейството си.

Томас лично бе уредил Арти Руби в охраната на музея въпреки доста мъглявото му минало като полицай. Той обичаше да повтаря, че едно корумпирано ченге си има своите предимства като лоялен служител.

— Което си е право, право си е — засмя се Арти. — Е, лека нощ, мистър Томас!

Томас му кимна и се обърна към вратата, изчака секунда пазачът да му отвори с копчето, двойните стъклени крила се дръпнаха встрани и той излезе навън в нощта.

Пресече ярката оранжева светлина на охранителните прожектори и заобиколи сградата към служебния паркинг отзад. Мразеше да ходи пеша, особено в края на един дълъг и напрегнат ден, но от застрахователната компания държаха задният вход да е заключен през нощта. Не че подобни предпазни мерки щяха да им помогнат особено в случая, помисли се той, докато се чудеше колко ли пари ще изкара от този Сутин.

Паркингът зад сградата беше значително по-тъмен от пространството отпред. Обикновено той се осветяваше от две големи улични лампи, по една във всеки край, но този път едната — по-близката до колата му — беше повредена и не светеше. Томас се намръщи и поклати глава. От поддръжката бяха длъжни — също по настояване на застрахователите — да проверяват редовно осветлението, но някой не си бе свършил добре работата. Той си отбеляза наум още на другата сутрин да накаже виновника. За нищо на света не желаеше да си навлече неприятности със застрахователната компания, най-малко сега, когато предстоеше музеят да получи чек за доста сериозна сума.

Клатейки възмутено глава, той бръкна в джоба си и извади ключовете от колата. Докато отключваше двегодишното беемве, по-скоро усети, отколкото видя сянката, която се плъзна иззад контейнера за отпадъци и пристъпи зад него. Преди да бе успял да се обърне или дори да се изправи, нещо хладно и твърдо се допря в тила му и мъжки глас каза:

— Сядай в колата.

Томас замръзна. За миг съзнанието му отказа да работи, спря дори да диша.

Твърдият предмет се притисна по-силно към тила му.

— В колата. Веднага!

Той отвори рязко вратата откъм мястото на шофьора и седна зад волана. Сянката се плъзна на седалката зад него и захлопна вратата; след миг хладният твърд предмет отново се опря в тила му.

— Как я караш, Крис? — попита гласът, равен и студен.

— Кой сте вие?

— Приятел на приятел. Който ме изпраща да ти предам много здраве.

— Аз не… Какъв приятел?! Какво искате от мен?

— Ха! Мисля, че и двамата прекрасно знаем какво искам — изсъска гласът.

Беше като на влечуго, което се готви да налапа жертвата си.

— Ти напоследък май забрави за нашия общ приятел, а той е от онези, които мразят да бъдат пренебрегвани. Ама страшно мрази, ще знаеш!

За да придаде тежест на думите си, мъжът сръчка Томас в тила с дулото на пистолета. Той усети болка.

— Така ли се отнасяш към приятелите си? Към човек, който ти е дал толкова пари назаем само защото е добър?

Кристофър Томас вече знаеше кой е изпратил мъжа. На някакво подсъзнателно ниво го бе разбрал още докато мъжът се приближаваше крадешком към него в тъмното. А и очакваше нещо подобно да се случи още откакто бе взел назаем парите. Това беше крайно идиотски ход от негова страна, едно от най-глупавите неща, които бе вършил през живота си. Но му бяха трябвали пари. И сега бе дошло време да си плати за глупостта.

— Мога да събера парите — каза той.

— Ами това е чудесна идея, Крис. Защо не ги събереш наистина?

— Просто… ми трябва време.

— На всички ни трябва време, Крис. Но не всички го имаме.

— Не, чакайте! — почти извика Томас. — Наистина ми трябва още малко време, съвсем скоро ще разполагам с доста пари.

— Много се радвам за теб. Но държа да получа нещо още сега.

— В момента нямам. Но много скоро ще имам и тогава ще ви се издължа докрай.

Мъжът на задната седалка се засмя тихо, но нищо в смеха му не подсказваше веселие.

— Знаеш ли колко често чувам това?

— Истината ви казвам! — настоя Томас.

После с неохота разказа на мъжа за трите платна, които скоро щяха да изчезнат, и за чувала с пари, който щеше да ги замести.

От задната седалка последва дълго тягостно мълчание. Накрая мъжът попита:

— И кога ще стане това?

— Утре. А парите ще ги имам до седмица. Всичките.

Отново мълчание. Томас усети как по врата му се стича струйка пот, въпреки че в колата беше доста студено.

Накрая мъжът проговори:

— Много би ми било неприятно да си помисля, че се подиграваш с мен, Крис.

— Кълна ви се!

— Дай си ръката.

Томас примигна учудено.

— Ка-какво?

— Ръката ти. Дай ми я.

Бавно и непохватно Томас протегна ръка към задната седалка. Мъжът я хвана и я задържа в своята, за секунда хладният стоманен пръстен върху врата на Томас изчезна.

— По изключение този път ще ти повярвам. Надявам се, че не изглеждам твърде глупав в очите ти.

— Не, наистина… — започна Томас.

Мъжът обаче го хвана за кутрето и каза:

— Гледай да не ме разочароваш. — Той дръпна рязко пръста нагоре и в колата се разнесе пукот на счупена кост.

— А-а-а!!! — изрева Томас.

Болката беше непоносима; той се опита да издърпа ръката си, но мъжът не я пускаше.

— Разбрахме ли се? — попита той, като движеше нагоре-надолу пречупения пръст.

— Раз… раз… а-а-а! Да, да, разбрахме се!

— Сигурен ли си? — настоя мъжът, като изви пръста му наопаки.

— Да, а-а-а! Да… ау-ау! Абсолютно сигурен!

— Една седмица. — Мъжът пусна пръста, отвори задната врата на колата и изчезна в нощта.

Кристофър Томас го изпрати с поглед, като придържаше с длан пречупения си на две пръст. Цялата му ръка до китката пулсираше и го болеше ужасно. Известно време той я притискаше към гърдите си, хапейки долната си устна, за да не завие с глас. Ала болката не преминаваше и накрая Томас вкара ключа в запалването, завъртя го и внимателно подкара колата.