Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (9)

5

— Мамо?

Денят й бе започнал едва преди пет секунди, а Роузмари вече изпитваше ужас от онова, което предстоеше. Тя се обърна по гръб и с мъка отвори очи. Дъщеря й беше застанала до леглото, още по пижама, стиснала под мишница кукла Барби.

— Мамо, будна ли си?

— Да, миличка.

— Къде е татко?

Половината на Крис в леглото беше подозрително празна. Роузмари се прокашля.

— Днес трябваше да тръгне по-рано за работа.

Лъжата беше очевидна дори за едно дете. Но това не пречеше на Роузмари да я използва отново и отново.

Лейла я изгледа с укор.

— Очите ти са подпухнали.

— Така ли? — Роузмари знаеше, че са подпухнали. — Спала съм… дълбоко.

— Хубаво ли беше партито, мамо?

Роузмари не отговори.

— Брат ти буден ли е?

— Долу е. Гладни сме.

— Помоли Елси да ви направи закуска.

— Твоите палачинки ни харесват повече, мамо!

Дъщеря й стоеше и я чакаше. Роузмари отметна завивките и стана от леглото. Случилото се снощи щеше рано или късно да я връхлети, но дотогава можеше поне да си дава вид, че денят е като всички други.

Заради децата.

Заради собствения си разсъдък.

Първият знак, че това нямаше да бъде един обичаен ден от живота на Роузмари Хюсън Томас, дойде в единайсет часа, след закуската с палачинки. Децата й се бяха нахранили; тя се бе преструвала, че яде. После с помощта на домашната си помощница Елси сортира дрехите за химическо чистене, напомни й да повика човек за измиване на прозорците следващата седмица и тъй като бе получила напомнителна картичка от семейния зъболекар, тя позвъни, за да запази час за себе си и децата.

Нормален ден, като всички останали.

Обичайните домашни задължения.

И тогава, тъкмо когато се готвеше да излезе в градината, за да отреже няколко цъфнали рози, Елси се приближи към нея с безжичния домашен телефон.

— От музея търсят мистър Томас.

Роузмари изчака Елси да се отдалечи, за да не чува разговора.

— Ало?

— Добро утро, мисис Томас. Обажда се секретарката на Крис. Съжалявам, че се налага да го безпокоя у дома — изгука тя. — Но възникна нещо, което изисква неговото внимание колкото се може по-скоро. Може ли да говоря с мистър Томас?

— Него го няма.

— О-о-о?

Една-единствена сричка, но заредена с подтекст. Бузите на Роузмари пламнаха от гняв и обида, но дързостта й от предишната нощ се бе изпарила, отстъпвайки място на още по-голяма плахост. Каза си, че е най-добре да си мълчи, да не дава никаква излишна информация.

Тя впрегна цялото си самообладание и попита с равен тон:

— Опитахте ли на мобилния му телефон?

— Много пъти. Мистър Олсън настоява да говори с него. Имате ли представа къде бих могла да го открия?

— Не знам, съжалявам.

— Или кога ще си бъде вкъщи?

— И това не знам.

— А вие ще бъдете ли днес в музея, мисис Томас?

Тази долна интригантка май се опитваше да я уязви. Отделът, в който работеше Роузмари, нямаше нищо общо с нейния. Подпитваше, колкото да изкопчи информация за Крис, това беше истината.

— Не, днес няма да бъда. А сега, ако ме извините…

— Значи нямате представа къде бих могла да открия съпруга ви?

Роузмари се престори, че не е чула въпроса, и затвори, преди секретарката да бе успяла да каже още нещо.

 

 

Тя не чу отварянето на вратата и дори стъпките му.

Брат й — последният човек, когото би желала да види в този ден — се появи със самодоволна усмивка в дома й, неканен. Още от детството им, прекарано заедно, той бе свикнал да я тормози, когато бе най-уязвима. И сега пристигна „тъкмо навреме за по един коктейл“, като липсата на ентусиазъм от нейна страна не му попречи да помоли Елси да докара количката с бутилките.

Оставена без избор, Роузмари остави на Елси грижата за вечерята на децата и се върна в дневната при Питър, който междувременно се бе разположил като у дома си и си бе налял питие.

— Дори да ме бяха вързали, щях да прегриза въжетата и да дойда, защото нямам търпение да чуя какво си им подготвила на бис. Ще строшиш сватбения ви сервиз в главата на Крис може би? Или ще скочиш с колата му в басейна? Надявам се да е нещо подобаващо зрелищно. Едно питие за теб, Роузи? Ще ми простиш откровеността, но изглеждаш като човек, който има нужда да се подкрепи с нещо.

— Не, благодаря. Изненадана съм, че нямаш махмурлук. Снощи добре се беше подредил.

— Но не съм бил толкова пиян, че да не оценя подобаващо въздействието на шоуто, което устрои. Господи, Роузи! — Той вдигна чашата си за подигравателен поздрав. — Ти ме накара да се гордея с теб. Как само се изправи срещу Крис, заобиколен от бивши и настоящи любовници, които жадно попиваха всяка твоя обвинителна дума! А и служителите от музея бяха провисили ченета. Беше уникално! Не съм подозирал, че имаш такива заложби. — Той й намигна. — Кой знае на какво още си способна…

— Млъкни, Питър! — сопна се тя.

Той й се усмихна над ръба на чашата си, докато отпиваше.

— Онзи долен развратник няма ли да седне с нас за по едно питие?

— Не се надявай много.

Питър се изсмя.

— Какво ли има да каже мръсникът за свое оправдание сега, след като греховете му бяха изобличени? Може би се е разкаял? Донесъл ти е цветя? Някое изискано бижу?

— Не съм го виждала днес.

Питър постави чашата си на масичката и се наведе напред.

— Сериозно?

— Снощи… не се прибра у дома.

— Хммм. Интересно… Не смятам, че Крис е от онези, които лесно подвиват опашка. — Питър я изгледа лукаво. — Разбира се, кой би могъл да го обвини, че не му се прибира в семейното гнездо след скандала, който му вдигна снощи? Предполагам, че се прави на обиден.

— Типично в негов стил, нали?

Питър отново се пресегна към чашата си и отпи, докато я гледаше замислено.

— Във всеки случай, не е в твой стил да говориш против Крис. Макар да знаеш, че той е едно лъжливо, развратно, безскрупулно копеле, ти досега винаги си го защитавала. Досега. Защо изведнъж смени тона?

— Той поиска развод.

Тайната беше разкрита. Всички и бездруго вече знаеха. Нямаше смисъл да се преструва.

— Настоя да се разведем.

— И ти загуби ума и дума. Ако се съди по снощната сцена…

— Може би и аз ще пийна нещо.

Тя си наля чаша бяло вино и отпи малка глътка, усещайки с кожата си подигравателния му поглед, питайки се дали ръцете й не треперят.

— Представи си как Крис се е явил в музея тази сутрин — захили се той. — Как ли се е изправил пред колегите си? Твоят приятел Тони Олсън имаше вид, сякаш се готви да го убие. Нищо чудно да е свикал извънредно съвещание на Управителния съвет, във всеки случай, хващам се на бас, че сутринта е бил там, за да го причака…

— Крис не е бил на работа днес. Поне сутринта го нямаше в музея.

Тя разказа на Питър за телефонния разговор със секретарката.

— Че къде може да е бил цял ден?

— Честно казано, не ме интересува.

— Сврял се е при някоя от любовниците си, а?

Роузмари се направи, че не е чула.

— Може да се е приютил при хубавичката Джъстин?

Джъстин. При мисълта за най-новото му завоевание кръвта на Роузмари кипна. Всички в музея знаеха, че Кристофър бе взел Джъстин със себе си при последната си командировка във Франция. Тя беше поредната красива служителка, станала обект на специалното му внимание.

Питър продължаваше да налива масло в огъня.

— Кой знае, може да е и с онази червенокоса кучка с дългите нокти, която се бе усукала около него снощи тъкмо когато ти реши да предприемеш нещо?

— Двамата са си лика-прилика — промърмори замислено Роузмари. После се окопити и добави с равен тон: — Не знам къде е, знам само, че не съм го виждала от снощи, когато си тръгнах от музея.

— А що се отнася до състоянието на брака ти…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Децата — промълви прегракнало тя. — Това ще ги съсипе.

Питър сплете пръсти и протегна ръце над главата си с дланите нагоре.

— Е, какво пък — въздъхна той, — може да не ти се наложи да си цапаш ръцете с един гаден развод. Може Крис да си плаща за другите грехове.

Тя избърса сълзите си.

— Какви други грехове?

— Хайде, хайде, Роузмари. Едва ли си чак толкова наивна. Ако Крис е нарушил брачната клетва, смяташ ли, че е бил изряден в останалите си договорни отношения?

— Не разбирам за какво говориш.

Питър изчетка невидимо парченце мъх от ръкава на сакото си.

— Не е моя работа да ти казвам. По-добре попитай Стан.

Стан Балард беше техният адвокат и управител на имотите им.

— И какво знае той, което аз не знам?

Питър се усмихна загадъчно; явно бе, че го сърбеше езикът да й каже.

— Спомняш ли си, че неотдавна Крис си счупи пръста?

Тя кимна.

— Само че не си го прищипа с вратата на колата, както твърдеше. — Погледът на Питър блуждаеше по посока на моста „Голдън Гейт“, който в този час тънеше в мъгла. Той се подсмихна. — Ако Крис не се появи скоро, може би ще трябва да претърсят залива за трупа му.

 

 

В полицейското управление на Сан Франциско мобилният телефон на полицейски инспектор Джон Нън иззвъня. Беше Тони Олсън.

— Мистър Олсън! Какво…

— Мислех, че отдавна вече не сме на „мистър“.

Двамата се познаваха от няколко години, но по някаква причина за Джон Нън Тони Олсън си оставаше мистър Олсън. Но този път той реши да му угоди.

— Добре, Тони. Отдавна не сме се чували. Какво ново?

— Помниш ли музея „Макфол“?

— Разбира се — отвърна Нън, който не можеше да забрави няколкото мъчителни часа, прекарани там, през които се бе чувствал като риба на сухо.

Преди време Олсън ги бе поканил заедно със съпругата му Сара на благотворителен прием в музея — несръчен опит от страна на институцията да се отблагодари на обществото, организирайки летни курсове за деца, за да не се шляят цяла ваканция по улиците. Тогава Олсън го беше предумал с довода, че би било полезно за полицейската му кариера да го видят на такова събитие, докато за него присъствието на Нън и на още няколко цивилни полицаи би подействало успокояващо сред съмнителните елементи в списъка на поканените. Сара се бе зарадвала на поканата и бе останала много доволна от преживяното.

— Е, както знаеш, аз съм в Управителния съвет на музея. Всъщност съм негов председател. — Олсън замълча за момент, после продължи: — Възникна нещо и си казах, че можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, Тони — каза Нън, който си помисли, че Олсън му се обажда за някоя открадната картина или евентуално вандалски акт срещу експонат на музея.

— Става дума за Кристофър Томас, един от уредниците ни.

Нън помнеше името — и как можеше да го забрави, след като оня така лъстиво бе оглеждал съпругата му и всички останали красиви жени на приема.

— От седмица никой не го е виждал — добави Олсън. — Сякаш е изчезнал безследно.

По тона на по-възрастния мъж Нън усети, че случаят е сериозен. Той влезе в своята кабинка в Отдела за тежки престъпления, за да избяга от шума на десетките телефонни разговори и дебелашките закачки между свободните от дела инспектори.

Тони Олсън му описа грозната сцена, която се бе разиграла между Кристофър и Роузмари Томас на приема в музея преди седмица.

— Според служителите, на следващия ден Кристофър не се явил на работа, което било разбираемо — продължи Олсън. — Хората си помислили, че се чувствал засрамен и му било нужно време, за да оправи нещата с Роузмари.

— Това е съпругата?

— Да. И моя близка приятелка. Тя също работи в музея. Много ценен служител, изключителен ерудит.

— Но двамата са имали проблеми помежду си.

— Ами да, любовните му афери не бяха тайна за никого — каза Олсън с нотка на упрек в гласа. — Кристофър не е особено симпатична личност, Джон. Карали сме се с него, и то неведнъж.

— Какво те притеснява тогава?

— Това, че е изчезнал. Никой не го е виждал от онази вечер на приема. Роузмари му каза каквото й беше на душата, после побягна. Крис се извини на гостите и я последва. И оттогава го няма.

Нън помисли малко.

— А тя съобщила ли е в полицията, че го няма?

— Тя замина за Мексико.

— Какво?

— Не е това, което си мислиш. Командирована е от музея. В Мексико Сити има изложба на испански оръжия от времето на конквистадорите. Роузмари завежда отдел „Оръжия и доспехи“ към музея и отиде да види изложбата.

— Просто така, вдигна се и замина за Мексико?

— Тя от доста време преговаряше с техния музей. Но ти си прав, решението й бе някак внезапно, макар че аз я поощрих. Роузмари беше много разстроена, както самата тя ми каза, от начина, по който се била „изложила“ на приема. Ако питаш мен, онзи кучи син си го заслужаваше, и то не от вчера. Затова я убедих, че няколко дни далеч от всичко това ще й се отразят добре.

— Самата тя знае ли, че никой не е виждал съпруга й след скандала?

— Да, Роузмари ми призна, че не се бил върнал у дома онази вечер, но тя не се разтревожила особено. Допускам, че за него не е било необичайно да прекара нощта другаде. А пък след като тя го изобличи публично за похожденията му, не бива да се чудим, че е предпочел да не се прибира.

Нън размишляваше върху чутото.

— Значи всъщност никой не е известил полицията, че Томас е изчезнал?

— Точно така.

— Аз разследвам убийства, Тони.

— Знам. Но си казах, че е по-добре да те поставя в течение, преди да намесим официално полицията. Двамата с Крис Томас не се обичахме кой знае колко, но би ми било неприятно болката на Роузмари да стане публичното достояние. Още по-малко след онзи скандал. Да не говорим за репутацията на музея. Управителният съвет държи тя да не пострада.

— Разбирам. Спонсорите едва ли биха се зарадвали много на скандал, в който са замесени музейни служители. Докато брачните проблеми са си брачни проблеми, Тони. Кой ли ги няма! Не виждам нищо толкова скандално в случая.

След кратко колебание Тони каза:

— Подозирам, че страничните занимания на Крис не са се ограничавали само до съпружески изневери.

— Би ли пояснил?

Олсън помисли малко и добави:

— Само ако се наложи.

— А би ли направил предположение къде би могъл да бъде?

— След като в течение на пет дни Крис не се явил на работа, от музея ми позвъниха. Натрупали се били задачи, спешни проблеми чакали неговото решение. Освен това хората били притеснени за него. Аз се обадих на Роузмари в хотела й в Мексико Сити. Тя още не се беше свързала с него. Каза ми, че ако искам да го открия, трябва да говоря с някоя от любовниците му.

— Какво конкретно искаш от мен, Тони?

— Да провериш случая с изчезването му. Ти си единственият полицай, когото познавам лично, и знам, че мога да се доверя на дискретността ти.

— Разбирам те, но ако Томас не се появи в близко време…

— Знам.

Двамата поговориха още няколко минути. После Нън обеща скоро пак да се чуят и затвори.

Смяташе да се поразрови, да разпита приятелките на Томас, като почти не се съмняваше, че накрая ще го открие на някой усамотен плаж, с едната ръка стиснал дупето на поредната мацка, а с другата — тропически коктейл.

 

 

Ала една седмица след първоначалния си разговор с Тони Олсън, през която бяха проведени още много други, Джон Нън бе заел позиция зад паспортния контрол, когато Роузмари Томас влезе обратно в Съединените щати.

Изглеждаше доста унила, докато влачеше куфара си. Нън прегради пътя й.

— Роузмари Томас?

— Да?

— Казвам се Джон Нън. — Той й показа полицейската си значка. — Бих желал да поговорим за изчезването на съпруга ви Кристофър Томас.