Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лиса Скотолайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки

Няма покой за мъртвите

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Худ. оформление: Десислав Аспарухов

ISBN: 978-954-769-283-1

История

  1. — Добавяне

18

Някакъв побъркан от любов Ромео преди години бе нарекъл косата й „огнена завеса“. На Хейл този израз й бе допаднал още навремето, а сега й се струваше толкова на място, че като се решеше пред огледалото, очакваше едва ли не изпод четката й да хвърчат искри. Красотата й привличаше вниманието на околните и в повечето случаи това й харесваше. Но не и тази вечер. Тази вечер тя предпочиташе да остане скрита за хорските погледи в музея „Макфол“. Надяваше се да преминава невидима от зала в зала, като малък кораб призрак, развял червено знаменце на кърмата. Да бъде ловец, а не плячка, поради което беше желателно — и далеч по-безопасно — да бъде невзрачна и незабележима като някоя отрупана с бижута стара вдовица, цялата в перли и диаманти, с увиснала шия, излъчваща миризма на камфоров спирт и „Шанел №5“. За момент — колкото и да беше абсурдно — тя се бе запитала дали да не се дегизира, но веднага отхвърли тази мисъл, защото списъкът на гостите не беше голям, всички се познаваха и нямаше как да проникне под чужда самоличност на събитието. Пък и кому ли би хрумнало да се яви неканен на годишнина от екзекуцията на осъден престъпник? Не, по-разумно бе да се яви като Хейл Пратчет, онази с развятата огнена грива.

Но след като веднъж пристигнеше в „Макфол“, какво щеше да прави нататък? Тя обмисли внимателно възможностите и методите си на действие. Щеше да се смеси с тълпата, преструвайки се, че е там по същата причина, както и всички останали: за да почете с присъствието си паметта на бедната мъртва Роузмари. Щеше да й се наложи да слуша какъв прекрасен човек е била Роузмари Томас, колко умна, колко образована — което, разбира се, правеше трагичния й край още по-нелеп. А че краят й е бил трагичен, нямаше съмнение. Хейл си представи себе си, привързана към металната количка, докато някакви безлични, безименни човечета дупчат с игли ръцете й, а тържествен мъжки глас чете приглушено смъртната й присъда. При мисълта за екзекуцията на Роузмари цялото й тяло се сгърчи от отвращение; знаеше, че все някой ще повдигне темата тази вечер и че тя ще трябва да стои там и да слуша.

Но в даден момент трябваше да се измъкне тихомълком и да се отдалечи и ако имаше късмет, едва ли щяха да я забележат, докато се скиташе от стая в стая. Разбира се, всеки път, когато на някого му хрумнеше да я заговори и да прекъсне обиколката й, щеше да се спира и да изслушва внимателно натрапника, но след малко щеше отново да се отскубне, междувременно използвайки всяко принудително прекъсване, за да търси с поглед помещението, което я интересуваше.

Тя помисли малко върху информацията, която бе изкопчила от Арти Руби. Смахнатият бивш полицай Нън я бе изнудил да спи с Руби, с надеждата да изкопчи това-онова за убийството на Крис. Вместо това Руби й бе намекнал нещо, което би могло да се окаже полезно за нея самата. Очевидно тя не беше единствената любовница на Крис Томас, оставила се да я въвлече в далаверите си с крадени картини. Друг такъв обект на желанията му беше почитаемата уредничка на музея „Макфол“ — Джъстин Оулгард. Хейл беше готова да се обзаложи, че след смъртта на Томас мис Оулгард едва ли се бе отказала от такъв апетитен източник на странични доходи. Щеше да се наложи да поразрови наоколо, но Хейл бе твърдо решена да открие нещо силно компрометиращо в кабинета й, нещо, което би й помогнало да притисне Джъстин, и така да върне дерайлиралия влак на живота си обратно върху релсите.

Тя погледна часовника. До събитието не оставаше много време, а през прозореца се виждаше как откъм океана се носи поредната характерна за Сан Франциско гъста мъгла. Тази вечер колите по улиците щяха да пълзят, налагаше се да тръгне рано, ако искаше да пристигне навреме и да подуши наоколо, преди някой натрапник да я заговори. Тя приключи бързо с грима — едно действие, което някога й бе давало увереност, но напоследък всяка новопоявила се бръчица върху образа й в огледалото беше повод за размисъл върху лошия живот, който бе водила и който бе твърде късно да промени.

 

 

В същото време в музея на изкуствата „Макфол“ Джъстин Оулгард посегна към питието си, както някои биха посегнали към патерица или спасителен пояс. Погледът й се отправи към малката маслена картина, която висеше в един тъмен ъгъл на галерията сякаш от десетилетия, всъщност от десетина години. Тони Олсън лично бе настоял да бъде окачена, изпълнявайки последното желание на Роузмари. Част от постоянната музейна колекция, тя бе поставена в стъклена витрина, сякаш беше „Мона Лиза“, но в една отдалечена, забутана зала, далеч от очите на посетителите. Джъстин знаеше, че навремето художничката е била приятелка на Роузмари Томас и че излагането на тази творба в музея не е нищо повече от акт на последна почит към покойник.

В много музеи има такива картини, навяващи определени мисли или спомени. Те са като немирни деца, които родителите избягват да показват пред гости, а пък тази картина не беше и за показване. В нея имаше някакво стаено напрежение, някакъв плашещ заряд. Докато наблюдаваше вълните, Джъстин долавяше нещо отдолу, под тях: нечие неясно присъствие, мълчаливо, дебнещо, готово да избликне към чифт съпротивляващи се бели крака. Някои картини действително говореха, и тази беше една от тях. Нейният истински сюжет — това бяха подводните течения на живота и причудливите същества, които дебнеха в мрачните подмоли. Тя огледа подписа.

Б. Макгуайър.

Бел Макгуайър.

Приятелката на Роузмари.

Докато навън се свечеряваше — най-омразната й част от денонощието — Джъстин си мислеше за времето, прекарано с Кристофър. За всичко, което бяха правили заедно, за принудата вечно да балансира, сякаш по въже, между личното и професионалното, между законност и престъпление; спомняше си как на моменти бе губила равновесие и за раните, които бе понасяла, падайки от въжето. Тази картина сигурно би се харесала на Крис, помисли си тя. Би му допаднала нейната потайност, лукаво подаваща жокер на зрителя, с който го мамеше и пращаше в грешна посока; начинът, по който превръщаше морето в мрачна, зловеща уличка. Но какво общо имаше това с Роузмари? Със същата Роузмари, приживе така сляпо вярвала в доброто начало у човека, което по никакъв начин не можело да почива на зло? Някой сигурно щеше да каже всички тези неща за нея на тазвечерната възпоменателна среща и Джъстин отсега знаеше, че ще слуша внимателно, ще кима в знак на съгласие, като през цялото време ще си мисли за онзи потаен свят, който покойната така и не бе успяла да види или пък, кой знае, може би бе видяла?

Джъстин пристъпи до прозореца и погледна навън, над покривите на града.

Футуристичната кула с форма на пирамида, маркираща финансовия център на Сан Франциско, сякаш висеше във въздуха, стъпила върху мъгла.

Заостреният й връх се подаваше над мъглата като острие на нож.

Плътна бяла пелена обвиваше основите й като погребален саван.

 

 

До музея „Макфол“ оставаха само няколко пресечки. Тони Олсън знаеше, че след още един завой ще види от лимузината си ярко осветените му прозорци. Елегантната сграда се отличаваше със свежи, ефектни акценти в цялостния си дизайн. Витите стълбища сякаш припкаха закачливо нагоре към изложбените зали; ярко контрастните цветови комбинации на главното фоайе забиваха предизвикателен среден пръст в лицето на сдържано консервативния интериор на „Уфици“ или Лувъра. Тони Олсън обичаше да примесва благотворителността с дяволитост. Той знаеше, че детето в него е вечно немирно и пакостливо, и когато лимузината взе последния завой и импозантният силует на „Макфол“ се изправи пред очите му, сякаш видя самия себе си в огледалото. Какво изтънчено и същевременно дръзко чувство за черен хумор бе нужно, помисли си той, за да използваш един храм на изкуството като сцена за почит към паметта на жена, осъдена на смърт, защото бе убила съпруга си! Вярно, самата Роузмари го бе пожелала в завещанието си, но той не намираше нищо забавно в тази идея, която при други обстоятелства би сметнал за особено находчива в дръзката й неуместност. По някакъв загадъчен начин Роузмари бе успяла да пробие защитните механизми на иначе недостъпното му лично пространство. През целия си живот Тони Олсън се бе вживявал, понякога твърде убедително, в ролята на мъжа загадка. Веднъж някаква репортерка го бе запитала като какъв иска да бъде запомнен от поколенията и той й бе отвърнал не без известна доза истина: „Като мимолетна мъгла“. Ала Роузмари бе успяла по някакъв начин да прозре през пелената от илюзии, обвивала живота му. Сякаш бе повдигнала крайчеца на завесата, зад която Тони Олсън криеше своя неръкотворен шедьовър, и само по едно-единствено ъгълче от платното бе успяла да възпроизведе с поразителна точност цялостната картина.

Лимузината закова внезапно насред шосето.

— Простете, сър — обади се шофьорът. — Някаква котка пресече пред нас.

Олсън погледна през прозореца и в леката мъгла видя котката, която притича до бордюра, спря се и изгледа дългата черна кола, която едва не я бе премазала. Беше черна с бели чорапки, като балерина, и за миг погледна Олсън право в очите, сякаш за да му каже: „Видя ли, пак ти избягах!“. Колко ли още шанса й бе дала съдбата, колко ли котешки живота имаше в запас, преди късметът неизбежно да й изневери?

 

 

Погледът на Джон Нън обходи събралите се. Приличаха на играчки от някакво зловещо коледно дърво, всяка вкопчена в своя изсъхнал крив клон.

Сара стоеше тихичко до него. Защо ли бе дошла? — запита се той. Та нея нищо не я свързваше нито с Роузмари, нито с Кристофър. Той хвърли поглед встрани към съвършения й, неподвижно застинал профил и се замисли кога за последен път се бяха появявали заедно на публично място. Беше преди години, на някакво благотворително събитие за озеленяване на градските гета или нещо такова. Изглеждаше напрегната, но когато я попита какво й е, вдигна рамене с престорено безразличие. Може би бе дошла от някаква странна носталгия по миналото, защото тъкмо случаят с Роузмари им бе разбил брака. Сара я биваше да отваря стари рани и сега Нън си каза, че може би има доста такива и от Стан, които е решена да не остави да зараснат. Докато Роузмари беше отделна история. Двете със Сара никога не се бяха познавали лично. Той вдигна рамене. Може би Сара просто си търсеше повод, за да прекара една вечер далеч от Стан. На нейно място всеки би го направил.

Томас Кук