Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (27)

19

Мъглата стискаше с ледена ръка шията на Хейл Пратчет. Изминалият ден беше почти летен, слънчев и със закачлив топъл бриз, но още със залеза се бе спуснала мъгла, а вятърът, който клатеше листата на палмите, беше сякаш излязъл от хладилника на Нептун — леден и влажен, навяващ миризма на смърт и разложение. Голите й ръце бяха настръхнали като пилешка кожа, копринената й рокля не предлагаше никаква защита срещу пронизващия студ, внезапно връхлетял Сан Франциско.

Дворът на музея беше осеян с големи обли камъни, всеки с размера на табуретка за крака, и в бързината да влезе на топло Хейл едва не се препъна в един от тях. Тя тихо изруга. Ако не внимаваше тази вечер, щеше да си изпати.

Външно Хейл Пратчет може да имаше вял и занесен вид, но сърцето й биеше на високи обороти, като двигател на спортен автомобил в очакване на зеления светофар. В поканата пишеше, че възпоменателната среща ще се проведе в голямата наблюдателна зала на последния етаж на кулата, а кабинетът на уредничката беше закътан в края на един къс коридор.

Хейл си каза, че ще изчака гостите да се запият и разприказват, преди да се измъкне незабелязано от тълпата.

Помисли си за времето, прекарано с Кристофър Томас, за очакванията, които бе имала тогава, за обещанията му, дадени в леглото, от които накрая нищо не бе излязло.

Мъглата отвън излъчваше меко сияние, като поглъщаше и разпръскваше светлината от главния вход на музея. След нея прииждаха още хора, неясни фигури, които крачеха през вътрешния двор; до ушите й достигаха накъсани думи от разговорите им.

— Боже, какво ли ни се готви? — попита приглушен мъжки глас, но отговор не последва.

Очертанията на кулата едва се различаваха в сгъстяващата се мъгла, като морски фар, озовал се по чудо на това място; като забита надолу с върха си пирамида от бетон и стъкло. Основите на сградата се скриваха от гъстата мъгла, от което ниският кръгъл покрив изглеждаше така, сякаш висеше в пространството.

Стан Балард си мислеше: Това е налудничаво! Аз съм луд. Къде ми е бил умът!

Той постоя неподвижно няколко секунди пред входа, обвит в мъгла. Беше готов да си тръгне, но протегна ръка и отвори вратата.