Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (20)

13

Хейл Пратчет не желаеше да бъде заловена от полицията. Готова бе на всичко, само и само да избегне следствения арест. Но пък, от друга страна, си беше родена за престъпник. Опасността, страхът, парите неизменно караха кръвта й да закипи.

С изкуствена усмивка на лицето и насилено лека стъпка тя крачеше към „Риц Карлтън“ — огромния хотелски комплекс в псевдобуколически стил, който заемаше цял скален нос над Пасифика, заобиколен от кипариси и виещи се сред тучна зеленина алеи.

На влизане тя се огледа, кимайки небрежно на пиколото, сякаш се намираше у дома си. С дизайнерските си сандали с висок ток и стилната си лятна рокля — къса и секси, разкриваща дългите й бронзови бедра — Хейл наистина имаше вид на жена, която би могла да си позволи хотел като този. Жена, която едва ли не беше на мястото си тук. И тя действително бе отсядала в такива хотели. Някога, доста отдавна.

Хейл свали слънчевите си очила и премина през фоайето, преметнала през рамо ръчната си чанта. Мъжете я оглеждаха, както и служителите на рецепцията, и застарелите клиенти с внезапно лъснали, изпълнени с надежда очи, застанали чинно на опашка с извадени кредитни карти и забравени съпруги. Защото тя беше не просто красива, в нея имаше нещо особено, някакъв вътрешен огън.

Хейл подмина гостите на хотела, наслаждаващи се на гледката на скалите и залива от плетените си столове с меки възглавници, и влезе в полутъмния бар, облицован с дървена ламперия. Стройна жена на трийсет и осем, със зелени очи, червеникава коса до раменете и нос, на който и Анджелина Джоли би могла да завиди. Днес Хейл имаше рожден ден, но единствената картичка, която бе получила в пощата си сутринта, беше поканата от Тони Олсън за възпоменателната среща за Роузмари Томас. Исусе Христе! Защо му бе притрябвало на Тони да отбелязва годишнината от екзекуцията на Роузмари, а не от нейното раждане? Всичко това изглеждаше доста извратено и я изпълваше с безпокойство.

Тя си помисли за Кристофър Томас, за всичките несбъднати надежди, които му бе възлагала навремето. По дяволите, та тя бе изиграла толкова добре ролята си, бе му помагала да пласира творбите, които грижливо подбираше за крадене от музея, за да ги продава на чуждестранни купувачи. От това би трябвало да е натрупала големи пари, да живее в разкош. Нима не го заслужаваше?

Хейл се обърна с гръб към бара и затвори очи.

След убийството на Кристофър тя бе избягала, дълго време беше принудена да се укрива, за да не бъде уличена за кражбите, в които бе замесена.

А сега се бе върнала към стария занаят, опитваше се да свързва двата края с дребно джебчийство или с нещо още по-гадно.

Тя си пое дълбоко дъх и погледна часовника си. Беше едва четири, малко раничко. Както и бе очаквала, немногобройните клиенти бяха насядали по масичките, на бара нямаше никого. Добре. Тя се отправи натам, към бара, където беше работното й място. Зад извития като подкова плот от черешово дърво я посрещна барманът — стегнат с черния си панталон, бялата риза с къси ръкави и усмивката на човек, който много е видял и знае. Очите му веднага я различиха и одобриха, служебната му усмивка бързо прерасна в нещо повече, когато тя се приближи към него. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет, добре сложен. Мускулите на ръцете му мърдаха като живи, докато с отработени движения подреждаше чашите върху плота.

Тя отвърна на усмивката му, настани се върху едно от високите столчета и си поръча питие. Имаше нужда от малко кураж за онова, което й предстоеше.

Пресуши чашата си, слезе от столчето и се отдалечи с лека стъпка към фоайето на хотела, премина покрай тълпите безгрижни туристи, които се завръщаха от голф или от антикварните магазини по протежение на Хаф Мун Бей, като си повтаряше: Дишай! Дишай дълбоко!

Погледът й се закова като лазер върху издутия преден джоб на скъпата фланелка на някакъв мъж, застанал вдясно от нея. Хейл извади от чантата си брой на списание „Пийпъл“, сви чевръсто към мъжа, препъна се и залитна, като с едната си ръка, стиснала списанието се подпря на месестия му гръден кош, докато с другата извърши добре отработено движение по посока на джоба му.

— Ах, толкова съжалявам! — усмихна се невинно тя, притискайки бедрата си в неговите малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

— Няма проблем — отвърна ухилен той; явно му беше приятно.

Все така усмихната, тя пусна портфейла му в ръчната си чанта и продължи нататък, като пътем сви един „Ролекс“ от разкопчана спортна чантичка, с която някакъв господин се беше препасал през кръста, един оставен без надзор айфон от крайната масичка в бара и още един портфейл, този път от заден джоб на панталон. Не беше зле за пет минути работа. Но пък самото място миришеше на пари. Мъжете я гледаха жадно. Навремето тя бе допуснала всичко това да я главозамае. Толкова й е бил умът, да си въобрази, че красотата й дава власт. Но не и сега.

Хейл беше отседнала в мотел „Ел Торо“ — двуетажна сграда с покрив от червени керемиди и бели гипсови орнаменти по фасадата, която отвън изглеждаше по-луксозна, отколкото бе всъщност. Паркира под едно акациево дърво и се изкачи до втория етаж по външното стълбище от имитация на ковано желязо, което се люлееше под краката й и сякаш всеки момент щеше да се откачи от сградата.

С уморена въздишка отключи вратата на стаята си. Копнееше за гореща вана и за старите си джинси. После щеше да решава какво да прави по-нататък. Открехна полека вратата, като наблюдаваше миниатюрния колкото дистанционно за автомобилна аларма приемник в ръката си. Лампичката замига в червено. Тя вдигна рязко глава. Някой бе проникнал в стаята й. Може би още беше вътре. Едва ли беше камериерката, защото Хейл беше поставила табелката „Не безпокойте“ на вратата. Червената мигаща лампичка бе задействана от сензор за натиск, тънък като хартия и с диаметър на монета от десет цента, който бе залепила върху касата на вратата. При първоначално отваряне сензорът не подаваше сигнал. Но сигнал имаше. Значи някой бе отварял вратата преди нея. И то може би повече от веднъж.

Запазвайки спокойствие, тя отвори бавно вратата, без да вдига шум; беше смазала пантите още първия ден. Продълговатите лъчи на следобедното слънце очертаваха златист правоъгълник на пода, но останалата част от стаята тънеше в сянка.

Най-близо до нея беше дрешникът. На вратата имаше овално стъклено прозорче. Тя надникна през него. Вътре не бе оставяла дрехи. Беше празен. Вратата към банята беше затворена.