Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (18)

12

Ханк Закарайъс винаги усещаше кога го следят, макар да не бе успял да огледа добре преследвачите си и имаше само най-смътни подозрения кои можеха да бъдат.

Като разследващ журналист на свободна практика, Ханк често работеше по дузина сюжети едновременно. Корупция в градската управа на Оукланд; подкупи на профсъюзни лидери покрай ремонта на кей 41; хедонисткото общество на млади старлетки, удовлетворяващи и най-разюзданите фантазии на застаряващи продуценти от големите студиа и използващи направените със скрита камера снимки, за да ги изнудват за роли в техни филми. Преди години той бе получил номинация за „Пулицър“, защото бе изобличил връзките между висшето ръководство на полицейското управление на Лос Анджелис и най-мощните престъпни мрежи в града.

Какво чудно тогава, че разни корумпирани политици и търговци на влияние, които бяха такава неразделна част от градския пейзаж, каквато и мостът „Голдън Гейт“, правеха всичко възможно, за да му запушат устата? Какво чудно, че му лепваха опашка всеки път, когато излезеше от апартамента си? Ханк Закарайъс знаеше това-онова, много неща знаеше той и около него винаги се навъртаха всякакви хора, готови да споделят знанията му.

Ала тази вечер той особено много държеше да бъде сам.

Защото имаше уговорена среща с информатор. И то с най-добрия. Сам си знаеше какво му бе струвало да предума за среща човек, който пазеше толкова ревниво самоличността си, че и досега отказваше да се представи пред Ханк с истинското си име. „Викай ми Калвин — казваше той. — Името с нищо не е по-лошо от което и да е друго.“ Калвин беше полицай или може би гангстер, Ханк нямаше представа кое от двете. Имаше някои предположения, но така и не успяваше да намери доказателства за тях, което може би беше по-добре за него. Защото какъвто и да беше, Калвин се бе оказал, както се говореше в тези среди, напълно в час. Задаваш въпроса си, броиш парите и човекът или има готов отговор, или знае къде да го потърси.

Закарайъс съзнаваше, че Калвин винаги можеше да изкара повече пари, подавайки информация на някой от по-известните журналисти, на полицията или дори на ФБР. Ала неговият човек никога не му отказваше, а когато статиите на Закарайъс не се продаваха, както обикновено ставаше напоследък, Калвин правеше каквото може, за да му помогне.

Тази вечер Закарайъс се боеше не само да не разкрие своя находчив информатор, но и да не изложи себе си на опасност. Сега, след десет години, той смяташе да използва целия шум, който щеше да се вдигне около възпоменателната среща за Роузмари Томас, за да докаже, че не тя бе убила съпруга си, както впрочем бе твърдял още от самото начало в разследващите си репортажи и статии. Разбира се, те се посрещаха с присмех както от колегите му, така и от публиката, но Закарайъс знаеше, че очевидното невинаги е вярно, и през годините така и не се бе отказал да разрови случая докрай.

С Роузмари бяха приятели от двайсет години. С Крис също се бяха познавали. Бе присъствал на сватбата им, на кръщавките на децата им, на тържества по случай рождени дни. Роузмари бе плакала на рамото му, след като бе разбрала за първите изневери на Крис.

Беше автор на четири статии за нашумялото убийство. Една от тях беше посветена на физическите параметри на престъплението; в нея се казваше, че с оглед на ръста и теглото на Крис Томас би било практически невъзможно трупът му да е бил натъпкан от сам човек в „Желязната дева“, която сама по себе си беше висока метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. А убиецът би трябвало да е използвал камион, за да превози средновековния уред за изтезания с трупа в него от мястото на престъплението до самолета на Луфтханза, който да го транспортира в чужбина. Друга негова статия проследяваше движението на Роузмари Томас през седмицата, предшествала убийството на съпруга й, чак до публичната словесна престрелка с Крис, след като той й бе поискал развод. Последователността на събитията завършваше с неговото упояване и убийство, предполагаемо извършени от Роузмари, и последвалото излагане на трупа като музеен експонат в „Девата“.

Последната от серията статии беше по-умозрителна, но Закарайъс я харесваше особено много. Представляваше задълбочено изследване на живота на Кристофър Томас, акцентиращо върху драматичните промени във финансовото му състояние, многобройните му пътувания зад граница, проследени по фотокопия от печатите в паспорта му, и връзките му с гангстер от подземния свят, търговец на крадено изкуство и — вероятно — наркотрафикант от китайски произход на име Роджър Хонг, поредния мъртъв свидетел.

Ала самият Закарайъс беше твърде дискредитиран отчасти заради приятелството си със семейство Томас и особено с Роузмари. В един момент се стигна дотам никой да не си дава труда да чете статиите му, камо ли да ги приема на доверие или да проверява фактите в тях.

Сега, десет години по-късно, Закарайъс се надяваше да си възвърне доверието на журналистическата колегия и широката публика.

Мястото за срещата, избрано от Калвин, бе номер шест от списък с десет места, предоставен му от Закарайъс — всичките в района около Кастро, Мишън и Хейт. Уговорката им беше, когато иска среща, Закарайъс да залепва с тиксо листче под плота на един бар на Дивисадеро стрийт точно в четири часа следобед. След няколко часа на същото място трябваше да има залепено листче с номер от списъка. Въпросната вечер срещата беше в едно снобско, вечно претъпкано кафене на няколко пресечки от Голдън Гейт Парк.

— Мистър Закарайъс, надявам се?

Двамата се познаваха вече от няколко години, но Калвин се обръщаше по един и същи начин към него при всяка тяхна среща. Без да чака отговор, информаторът седна на един стол зад гърба му.

Закарайъс се обърна, за да бъде с лице към него.

Калвин беше слаб афроамериканец на възраст между петдесет и шейсет, незабележим във всяко отношение, ако не се брояха очите му — тъмни и проницателни, очи на хищник, които ту се впиваха в Закарайъс, ту оглеждаха помещението, вечно будни, вечно нащрек. Ала невзрачността му позволяваше да се смесва с тълпата, да се вслушва в разговорите на онези, с които се разминаваше по улиците, да забелязва кой с кого се спира да побъбри.

— Изглеждаш ми уморен — каза Калвин.

— Защото съм уморен. Понякога не е леко… — Закарайъс се намръщи. — Аз бях най-добрият, разбираш ли, най-добрият.

— Знам. Беше адски добър, Ханк.

Закарайъс въздъхна.

— Онези се опитаха да ме съсипят, Калвин. От мига, в който обявих Роузмари Томас за невинна. Първо спряха статията ми, в която излагах фактите по случая и доказвах, че просто няма как тя да го е убила. После се заловиха да дискредитират хипотезите ми за цяла група хора, за всеки от които бяха валидни трите условия: средство, мотив и възможност, като се опитаха да ме изкарат побъркан.

— Минали истории, мой човек. Може би верни, но това не ги прави по-актуални. — Калвин се наведе напред. — Но ти не си ме извикал, за да плачеш на рамото ми, нали, Ханк?

Закарайъс изправи гръб и изпъна рамене.

— Имам в мен стотарка и половина, мога да ти ги дам още сега, но напоследък съм доста на тънко.

— Не се безпокой, като ми потрябват пари, ще ти свирна. А сега казвай, какво искаш да знаеш?

— Благодаря ти. — Закарайъс гледаше дланите си, опитвайки се да се отърси от обзелото го чувство на срам.

— Значи има новини?

Закарайъс направи знак с ръка на сервитьорката и си поръча безкофеиново кафе. После извади поканата от джоба на сакото си и оглеждайки се предпазливо, я подаде на Калвин.

— Това се получи вчера. На плика има марка, но не е пускано по пощата. Намерих го пъхнато под вратата на апартамента ми.

— Тони Олсън? — Калвин повдигна вежда. — Оня Тони Олсън?

— Същият. Беше приятел на Роузмари.

Калвин подсвирна.

— Защо според теб му е притрябвало на Тони Олсън да отваря стари рани?

— Затова те повиках. Реших, че може би имаш някои идеи.

Информаторът поклати глава.

— В момента нямам, но едва ли ще ми трябва много време, за да ми хрумне някоя и друга. Човек като Тони Олсън, дошъл от нищото, не забогатява изведнъж, без поне един път да е бръкнал с пръчка в гюбрето.

— Е, и?

Сервитьорката пристигна с кафето му. Закарайъс вдигна чашата към устата си и я преполови на една глътка.

— Може пък да има морален дълг към онова ченге, което превъртя след екзекуцията на Томас. Джон Нън. Може би възпоменателната среща е замислена като начин да се даде нов шанс на тоя несретник: да съберем на едно място всички главни действащи лица и да видим какво ще се случи.

— А какво общо има Олсън с Нън?

— Не се прави на толкова наивен, мой човек — каза Калвин. — Ти знаеш не по-зле от мен що за стока са ченгетата в този град. Повечето играят за двата отбора.

Закарайъс помълча известно време.

— Като стана дума за ченгета, които играят за двата отбора, чувал ли си някога за Арти Руби? — попита Калвин.

— Арти кой?

— Арти Руби, онова ченге, което беше загазило преди години, когато се опитвал да отмъкне веществени доказателства по някакво дело. Някакъв бял прах, доколкото съм чувал. Та ей така, изведнъж, от ченге осъмнал шеф на охраната на музея „Макфол“.

Закарайъс усети мощен прилив на адреналин.

— Защо му е на един музей да назначава корумпирано ченге за шеф на охраната?

Калвин се изхили гърлено.

— Ами то самият Крис Томас беше мошеник от класа. Дрога, фалшификати… не може да не си чувал слуховете.

— Е, и?

— Ако си толкова убеден, че Роузмари не е убила съпруга си, струва си да поговориш с Руби. Чувам, че си предлагал услугите срещу дребни пари.

— Имаш ли представа къде мога да го открия?

— Знаеш ли заведението „При Стив“?

— В стил псевдо Богарт, до „Ембаркадеро“?

— На твое място бих започнал от там.

Неон и черна боя.

Ако управата на „При Стив“ си бе поставила за цел да създаде атмосфера като във филм ноар, опитът беше пълен провал. И все пак, въпреки — или може би поради — възкиселата смес от застояли алкохолни изпарения, телесни миризми и евтин парфюм, заведението беше пълно. Срещу банкнота от двайсет долара една обилно намазана с руж пеперудка от постоянното присъствие на бара му посочи с пръст задната стаичка, изпълнена с непрогледен цигарен дим. Той веднага позна Арти Руби — жив скелет, излязъл сякаш от разказ на Ръниън, с торбички под очите и угарка от пура, забучена в ъгъла на устата. Поизтритото кожено кресло до бившия полицай беше свободно. Пепелникът до лакътя му беше препълнен.

— Толкова по въпроса за драконовските мерки против тютюнопушенето в Калифорния — рече Закарайъс, като премести пепелника на близо метър встрани и се отпусна тежко в креслото.

— По-евтино ми излиза да снасям на ченгетата, отколкото да плащам глоби — отвърна Руби, без да отмества погледа си, вперен в някаква точка право напред. — Между другото, ония двамата, които пушат ей там, са ченгета. А ти кой си всъщност?

Закарайъс се представи.

— Аха. Чувал съм за теб.

Закарайъс разтърка очи, които вече лютяха от дима. От осемнайсет години той не пушеше и оттогава надушваше като хрътка миризмата на тютюн и можеше да усети пушач от пет метра. Руби още не беше погледнал към него, но дори и така се виждаше, че в човека има нещо жалко. Дребно. Това беше думата, която изскочи в съзнанието на Закарайъс. Арти Руби беше дребно човече с ограничени възможности.

— Имам три двайсетачки в джоба си — каза Закарайъс. — Твои са, ако се махнем за малко от този дим, за да поговорим.

Закарайъс веднага се запита дали не бе редно да му предложи повече, но нещо в Руби му показваше, че би било разумно да инвестира остатъка от онази стотарка и половина на части, за да му стигне за по-дълго.

— Нямаш ли повече? — попита жалкото човече.

— Ако ми хареса онова, което имаш да кажеш, може и да се намери.

— Викай ми Арти — каза оня, после се оттласна рязко с лакти от масата и тръгна напред по коридора.

Двамата прекосиха оживения бар и приседнаха до една сякаш забравена масичка в осветения със скрита светлина ъгъл на помещението.

Не беше за вярване, че това хърбаво човече с тъжния поглед и торбичките под очите някога е бил полицай.

— Бил си в охраната на музея „Макфол“ — каза Закарайъс. — Сигурно познаваш добре сградата, както си познавал навремето и Роузмари и Крис Томас.

Арти продължаваше да гледа право пред себе си в тълпата от посетители.

— Виж какво, изобщо не съм пипал онзи кокаин в хранилището за веществени доказателства. Бях честно ченге. Е, може от време на време да съм кръшвал встрани от пътя, случвало се е да се сдуша с някой дребен мошеник, колкото да се добера до по-едрия. Но с нищо не бях заслужил онова, което ми се случи.

— Кой те нае на работа в музея? — попита Закарайъс, за да го върне към темата.

— Превърнах се в парий, дявол да го вземе! — Тъгата в очите на Арти се бе засилила и за миг на Закарайъс му се стори, че онзи ще се разплаче. Вместо това той си изпроси от него да му плати сметката за вечерта и начаса си поръча уиски и бира.

— Арти, разкажи ми за Крис Томас.

— Нищо не знам. Томас беше уредник на музея, а аз охрана. Двамата живеехме в различни светове. Когато си тръгваше от работа, му казвах „лека нощ“. Това е.

Поръчката пристигна и шотът „Уайлд Търки“ изчезна в гърлото му още преди сервитьорката да си бе обърнала гърба. Закарайъс си даде сметка, че Арти бе пил още преди пристигането му.

— Чувал си слуховете за Томас…

— Ами чувал съм, и какво от това, човекът изневеряваше на жена си, много мъже го правят. — Арти все така избягваше погледа му.

— Нямах това предвид. Говореше се за дрога, фалшификати, кражби на картини.

— Нищо не знам по въпроса. Както ти казах, свършвах си работата и си отивах вкъщи.

Закарайъс съзнаваше, че вече беше късно да изкопчи полезна информация от този човек. Бирата му също бе изчезнала и Арти вече заваляше думите. След кратко колебание Ханк извади пачката банкноти, запази една двайсетачка за себе си и му подаде остатъка под масата.

— Ето, плати си и пиенето с тях — каза той.

Закарайъс бе направил едва крачка към изхода, когато Арти Руби се покашля, погледна нагоре към него и каза с дрезгав шепот:

— Не си пъхай носа където не ти е работа, Закарайъс. Ровиш в помийна яма, гледай да не се опръскаш.