Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лиса Скотолайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки

Няма покой за мъртвите

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Худ. оформление: Десислав Аспарухов

ISBN: 978-954-769-283-1

История

  1. — Добавяне

17

Сара Балард разбухна с длан възглавницата под главата си и отново си легна, загледана в светещите цифри на часовника върху нощното шкафче, които беззвучно отброяваха минутите, докато тя преживяваше отново и отново събитията от предишната вечер. Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че мястото на съпруга й в семейното легло е празно. Осем и двайсет и три сутринта. Ако Стан се беше върнал вкъщи, след като си бе тръгнал демонстративно след вчерашната им разпра, откъм дневната вече щеше да гърми Си Ен Ен, а до ноздрите й щеше да достига аромат на прясно сварено кафе. Ала къщата беше притихнала. Призракът на Роузмари Томас беше на път да провали и втория й брак.

Но кого се опитваше да излъже? Бракът й със Стан куцаше не от вчера. Пък и поначало бяха доста необичайна двойка: той — напорист адвокат по недвижими имоти с блестяща кариера и обещаващо бъдеще; тя — бивша съпруга на полицай. Какво ги бе събрало? Онзи случай, разбира се. Същият, който тя самата бе подтиквала Джон да поеме, макар той още тогава да й бе казал, че според шестото му чувство доказателствата са опорочени и не стават за нищо. Един случай, съсипал живота на толкова хора, я бе събрал със Стан. Той бе навлязъл в живота й в момент, когато се бе чувствала уязвима; бе я обсипал с внимание и любов, докато Джон се разпадаше като личност. Стан беше амбициозен, с него беше интересно да се живее, докато Джон си оставаше един фантазьор. Но с течение на времето тъкмо онези качества, с които Стан я бе привлякъл в началото, се бяха превърнали в пример за безкрайния му егоцентризъм.

Тя се измъкна изпод завивките и стана от леглото. Ако Стан отказваше да дойде с нея на възпоменателната среща за Роузмари, тя щеше да отиде сама. Дължеше го на себе си, на Джон, на предишния си живот — онзи, който бе загубила в нощта на екзекуцията.

 

 

Беше обяд. Обикновено по това време Джон Нън ставаше от леглото, защото не понасяше предобедната тъма, която го потискаше. И днес той стана, отправи се към кухнята и включи кафе машината.

Чу се звънецът на входната врата. Прозявайки се, Нън отиде да отвори. На прага бе застанала Сара, бившата му съпруга; високите й токчета бяха забити в изтривалката с надпис „МАХАЙ СЕ!“. Сара. Красива като в деня на сватбата им. Преди още той да бе съсипал всичко. Но по подпухналите й очи личеше, че е плакала.

Той разтърка клепачи, за да прогони съня, като в същото време си мислеше, че ако свали ръце и отвори очи, нея няма да я има.

Но Сара беше там и го попита, извинително усмихната:

— Може ли да вляза?

Джон вдигна рамене и се дръпна встрани. Сара влезе в дневната, която изведнъж сякаш се смали; той си даде сметка колко тясно, разхвърляно и неуютно е в дома му и го обзе чувство на срам.

— Кафе? Тъкмо мислех да си направя.

Тя повдигна торбичката, която носеше.

— Кафе. С мляко два процента, и три бучки захар. Нали така?

Помнеше как го пие.

Джон пое чашата, благодари й, после посочи канапето за двама, като мислено се поздрави, че бе прибрал мръсното си бельо предишната вечер.

— Не бих казал, че не ми е приятно да те видя. Но какво те води насам, Сара?

Той отпи от кафето си, докато чакаше отговора.

— Една покана.

Джон повдигна вежди.

— И ти ли имаш?

— Не аз. Стан.

— И какво казва Балард? — попита Джон, макар вътрешно да си каза, че изобщо не го интересува какво казва или мисли Стан Балард по който и да било въпрос.

Тя вдигна рамене.

— Имаме известни разногласия за участието ни във възпоменателната среща. Той казва, че сме твърде заети и може просто да изпратим цветя. — Сара замълча и сведе очи към пода. — Но тя беше невинна, нали знаеш?

Джон се изсмя високо.

— Каква ирония! Ти не ми ли беше казала тогава, че съм обсебен? Че трябвало да ме затворят в една стая с гумени стени с проклетото ми куфарче и галон „Джим Бийм“?

— Помня какво ти казах — отговори тихо тя. — Но оттогава имах много време за размисъл.

— И размисли ли?

— Да.

Двамата стояха известно време и се гледаха. Нън не знаеше какво да каже или да направи.

— Откакто получих поканата на Тони Олсън, мисля още повече по въпроса и…

Нън повдигна вежди.

— Виж, поканата е до Стан, но на мен не ми пука дали на него му се ходи, или не. Аз лично мисля да отида и се питах, дали не би желал да ме придружиш?

Известно време нищо не се случи. Накрая Джон Нън направи онова, за което бе мечтал, което си бе представял, че прави от толкова години насам: хвана бившата си съпруга за ръцете и я придърпа към себе си.

— Недей, Джон. — Тя постави длани върху гърдите му и се оттласна. — Не съм дошла за това.

Нън не каза нищо, отпусна ръце до тялото си и се извърна настрани.

 

 

По-късно отидоха да вечерят в едно бистро наблизо, където сервираха печени на пещ пици върху колосани бели покривки, а от тавана висяха медни тенджери и тигани и макети на платноходи. Говориха. Смяха се. Като едно време. Само че този път нямаха нужда от алкохол за развързване на езиците.

Към единайсет си легнаха. В отделни легла. Сара получи двойното спално легло, косата й беше разпиляна върху възглавницата, под очите й имаше синкави кръгове, беше издърпала завивката до брадичката си. Нън се настани с дистанционното на канапето и заспа по средата на шоуто на Джей Лено.

 

 

Беше седем сутринта и тя бе спала, без да помръдне. Нън стана, взе си куфарчето и влезе в банята, като затвори и заключи вратата след себе си. Седна върху тоалетната чиния, постави куфарчето върху коленете си и безшумно щракна закопчалките. Зарови ръка в съдържанието, което му беше познато след всичките изминали години, колкото бръчките по собственото му лице, които виждаше в огледалото, докато се бръснеше сутрин.

Извади една пожълтяла от времето вестникарска изрезка, в която се разказваше подробно за пътуването на Роузмари до Мексико и как била казала пред свои приятели, че според вътрешното й убеждение Крис никога нямало да се върне у дома. Що за глупост, помисли си той — също като онази медицинска сестра от Мериленд, която отровила съпруга си с инжекция за приспиване на слонове, като преди това разказвала пред колеги точно как смята да го направи.

Той разгледа черно-белите снимки на децата на семейство Томас — Лейла и Бен, с които беше илюстрирана статията. Същата кестенява коса и внимателно изучаващи очи като на майката, но докато косата на Роузмари беше дълга и права, косата на Лейла беше късо подстригана и къдрава, на дължина колкото на брат й. Нън се запита дали двете деца ще се появят на възпоменателната среща за майка им.

След статията дойде ред на снимки от местопрестъплението и протоколи от процеса; в продължение на повече от два часа Нън бе давал показания, описвайки доказателствения материал, открит в дъното на гардероба към спалнята на Роузмари: блузата, изцапана с кръвта на Кристофър, с едно откъснато копче, което впоследствие бе намерено във вътрешността на „Желязната дева“, и космите от главата на Роузмари, открити в стиснатия юмрук на трупа.

По дяволите.

Нън извади броя на „Ванити Феър“ от найлоновия джоб, в който го пазеше повече от десетилетие — същия брой, в който бяха отпечатали последното интервю на Роузмари преди екзекуцията, дадено в щатския женски затвор „Калифорния Вали“. На снимката беше в оранжев затворнически гащеризон и с бели маратонки. Очите му бягаха по редовете, като от време на време се спираха на някоя фраза. Роузмари разказваше случилото се от своя гледна точка: как Кристофър й поискал развод; как се бяха скарали в музея, след което как бе напуснала с гръм и трясък приема; и колко самотна и отчаяна се бе чувствала оттогава. Но тя категорично отричаше да го бе убила.

— Значи вашият съпруг е бил… женкар? — бе попитала журналистката.

А Роузмари, с характерното си ледено достойнство, бе отказала да отговори.

— И така — бе продължила невъзмутимо журналистката, — по какъв начин трупът на съпруга ви се е озовал в Eiserne Jungfrau, в „Желязната дева“, доставена на „Макфол“ за временна изложба?

На което Роузмари бе отвърнала, че няма представа.

— Ами доказателствата срещу вас?

И отново Роузмари не бе успяла да формулира очаквания отговор за този свят, жадуващ да чуе пълните самопризнания на една от малкото жени, обречени да умрат от смъртоносна инжекция в щата Калифорния.

Нън притвори очи и облегна глава на хладните плочки в банята. Той помнеше мига, в който бе видял списанието в павилиона за вестници. Докато се накани да прочете статията, Роузмари вече от два дни беше мъртва.

Той прибра внимателно всичко в куфарчето и затвори ключалките. Изми лицето си, избръсна се, после облече същата риза и панталони, които бе носил предишния ден, и леко разтърси Сара за рамото.

— Девет е. Ще ставаш ли скоро?

Сара изстена и дръпна завивката над главата си.

— Махай се!

Нън се усмихна. В този миг имаше чувството, че са още семейство, че никога не се бяха разделяли.

— Отивам да закуся, през улицата има кафене. Ще дойдеш ли с мен?

Завивката повдигна рамене.

— Приемам това като отказ.

— Ще сляза след малко. — Гласът й беше приглушен.

Нън остана известно време загледан в нея, като се питаше какво усеща. Беше като в блудкав любовен филм: красивата му бивша жена молеше него, а не сегашния си съпруг, да я придружи на важно събитие. Ала болката в гърдите му беше напълно истинска, не по сценарий.

 

 

Нън се настани на един стол с чаша еспресо в ръка и броя на „Ю Ес Ей Тудей“ на масата пред него. Беше прочел светските клюки и се готвеше да премине към спорта, но мозъкът му беше другаде.

Какво всъщност искаше Сара? Дали бракът й с Балард не беше вече пред разпад?

Тъкмо си представяше Сара от предишната вечер, фантазираше си как я откарва с частен самолет до Рио или Бали, или до някое друго екзотично място, когато тя се появи в действителност пред очите му. Изглеждаше бодра и освежена, косата й беше още влажна от душа. Постави ръка върху рамото му.

— Отивам на пазар.

— Какво ще купуваш?

Тя изправи рамене, изпъчи гърди и разпери ръце встрани.

— Не мога да се появя на срещата, облечена с тези дрехи, нали?

Ако питаха него, Сара изглеждаше превъзходно и така, както си беше — белият пуловер с дълбоко деколте и плътно прилепналите джинси очертаваха великолепното й тяло. Но Нън само повдигна вежда.

— За нищо на света! — Той посочи стола срещу себе си.

Но Сара размаха нетърпеливо ръка пред лицето си.

— Не, благодаря. Трябва да бягам. — Тя се извъртя грациозно на токове, махна му с ръка през рамо и излезе.

Нън я проследи с поглед, докато се отдалечаваше по улицата.

После изпи още една чаша кафе и си тръгна от заведението, отиде пеша по „Норт Пойнт“ до „Ембаркадеро“ и от там по „Грант“ стигна до кей 39. Беше необичайно тихо за този час, но космите на врата му изведнъж настръхнаха, сякаш някой го следеше. Обърна се и му се стори, че видя… нещо… неясно какво, но улицата беше безлюдна и той продължи пътя си.

След няколко пресечки отново изпита същото чувство. Този път, като се обърна, бе сигурен, че видя човешка сянка. Затича се, но когато стигна до ъгъла, не видя никого след пресечката.

Хайде стига за днес, каза си Нън и тръгна обратно към жилището си. Трябваше да свърши това-онова преди възпоменателната среща тази вечер.

 

 

Запалва колата и тръгва да следи бившата съпруга.

Когато жената влиза в универсалния магазин, той паркира, пресича улицата, преминава покрай щандовете с дамска парфюмерия и козметика, мъжко бельо и одеколони, без да изпуска от поглед бившата съпруга, която е само няколко метра напред, през двама-трима пазаруващи, повечето жени; рано е, магазинът е почти празен, така че е длъжен да внимава.

Някаква продавачка го издебва и пръсва афтършейв върху китката му; афтършейвът му замирисва на развалени портокали и той едва се сдържа да не замахне и да избие флакона от ръката й. Жената забелязва гневното му изражение зад огледалните авиаторски очила и се дръпва смутено назад, мълвейки извинения.

По дяволите, къде е тя? Нима я загуби? Поглежда първо наляво, после надясно.

Ето я.

Дели ги половин дължина на ескалатора.

Докато бившата съпруга оглежда отдела за дамски рокли, той застава до един щанд за кашмирени пуловери, ръцете му галят и опипват меката вълна, сякаш е човешка плът.

Преметнала няколко рокли през ръка, тя изчезва в пробната. Той изчаква минута-две и като се убеждава, че никой не го гледа, се шмугва след нея.

Тя е единствена в празната пробна. Краката й се виждат под вратата на кабинката.

Той се мушва в отсрещната кабинка и когато тя излиза, облякла една от роклите — къса, копринена — и се завърта грациозно пред огледалото, мъжът я наблюдава, затаил дъх, докато се върне в кабинката си, после се хвърля напред, блъсва я вътре, затваря вратата след тях и запушва устата й с ръка, докато с другата я сграбчва толкова силно през кръста, че й изкарва въздуха, като прошепва в ухото й:

— Нито звук, или ще те убия.

От гърлото й се изтръгва звук — нито писък, нито задавен вик, по-скоро жално скимтене, като на уплашено малко кученце.

— Не ти ли харесва роклята? — прошепва тя.

Той пъха ръка под копринената тъкан, смъква със замах презрамките от раменете й и дръпва рязко роклята, която се събира на купчинка в краката й, а тя остава по бикини; хватката през устата й е желязна, той усеща как мускулите на тялото й се стягат, докато шепне в ухото й толкова тихо, че едва чува собствените си думи:

— Ще му кажеш да не се доближава до възпоменателната среща за Роузмари Томас.

Бившата съпруга не казва нищо; цялото й тяло се тресе.

— Чу ли какво ти казах? — Устните му леко бръсват ухото й.

Тя кима няколко пъти, макар че дланта му е притисната към устата й.

— Кажи му го. От това зависи животът ти. Разбра ли? — От дъха му по шията й я побиват тръпки.

Тя кима енергично.

— Ще кажеш на онова бивше ченге да престане, нали? — Гласът му е дрезгав; ръката му леко отпуска хватката през устата й, като само я придържа под брадичката. — Отговори ми, искам да го чуя.

— Да — отвръща тя.

— Добре. — Ръката му я стиска за гърлото и тя усеща наболата му брада върху шията си, опитва се да извърне лице срещу него, но движенията й са блокирани. — Знам, че ще му кажеш.

В този момент наблизо се чуват женски гласове и жената прави опит да извика, но той я блъсва на пода и излиза тичешком от пробната; гласовете преминават в писъци, докато мъжът минава покрай купувачите, покрай стелажите с дрехи, разбутва слизащите с ескалатора, заобикаля щандовете с гримове и парфюмерия; горещият влажен въздух отвън го блъсва в лицето и той крачи към колата си, без да се обръща назад, и едва когато подкарва по „Ембаркадеро“, дишането му постепенно се възстановява.

Марша Тали