Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (4)

Пролог

23 август 2000 г.

Щатски затвор за жени „Вали“

Чаучила, Калифорния

 

Вече съм призрак.

Роузмари Томас гледаше втренчено дългите пръсти на ръцете си, нашарени от сенките, които хвърляха стоманените решетки на килията й. Тя вдигна едната си ръка и я огледа, сякаш беше някакъв новооткрит животински вид; под прозрачната кожа се виждаха бледосини вени.

Да, каза си тя, аз изчезвам. Прокара пръсти по скулите си като слепец, опипващ лицето на непознат, но почти не усещаше допира им, докато се опитваше да осмисли реалността: Остава ми по-малко от час да живея.

— Как се случи всичко това? — прошепна на себе си.

Беше истина и тя го знаеше — знаеше, че съпругът й Кристофър е убит, че е бил поставен в плътно затворен средновековен уред за мъчения, временно зает на нейния отдел към музея, и че, така или иначе, всички улики сочеха към нея.

ОТПЕЧАТЪЦИТЕ НА СЪПРУГАТА СА ВЪРХУ „ЖЕЛЯЗНАТА ДЕВА“

Едно от многото заглавия в един от многото вестници, отразили с най-малки подробности престъплението, нейното престъпление, както бе доказал в съда окръжният прокурор.

Роузмари си го представи — застаряващият пуяк във вълнен костюм с жилетка, който през цялото време бе лобирал публично и гръмогласно за социално равенство: „Никакви привилегии за богатите!“ — беше девизът му, под който премина цялото дело, а с наближаването на изборите не бе готов на никакви компромиси заради живота на една богата жена. Още от първия ден той бе поискал смъртта й, настоявайки пред смаяните съдия и съдебни заседатели за смъртна присъда и „нищо по-малко“.

Делото й се бе превърнало в политически въпрос, в кауза и бойно поле на защитниците и противниците на смъртното наказание, които възторжено се нахвърлиха едни срещу други. Колко идиотско, помисли си Роузмари, трябваше да я обвинят в убийство, за да привлече малко обществено внимание.

Ако годината не беше изборна, ако съдията, окръжният прокурор и губернаторът на щата не се надяваха на преизбиране, според нейния адвокат тя щеше да получи облекчена присъда.

Ала годината беше изборна. И Роузмари трябваше да умре.

Кога се бе случило това с нея, кога бе престанала да се надява? Когато думите на брат й я осъдиха или когато онзи полицай — Джон Нън — на когото бе имала такова доверие, даде уличаващи я показания пред съда?

Тя си представи навъсения полицай на свидетелската скамейка, с разрошена коса, небръсната от три дни брада и тъмни кръгове под очите. Спомни си как, след като приключи с показанията си, той я погледна с такива тъжни очи, че тя му кимна въпреки гнева си, сякаш за да му каже, че го разбира, че той просто си върши работата, макар да бе дал на обвинението всичко, от което то имаше нужда, за да реши съдбата й.

Роузмари въздъхна и обгърна с поглед белите стени на строго охраняваната килия, където я бяха преместили след последното й неуспешно обжалване. От две седмици насам я проверяваха на всеки час — „смъртната вахта“, както му викаха тук, в затвора, като дежурната надзирателка си записваше педантично в един бележник всичко, което според нея си струваше да се докладва: осъдената се е преместила от леглото на стола; осъдената не си е изяла вечерята; осъдената пише в дневника си; осъдената плаче.

Да, в началото Роузмари бе плакала. Но вече не. И това го бе казала и на затворническия психиатър, и на свещеника, и на социалната работничка — всичките мили и добронамерени, но напълно безполезни. С какво можеха те да й помогнат?

Тя беше с всичкия си.

Беше се родила християнка, но сега бе станала агностичка.

Ала същевременно беше и състрадателна душа, готова на саможертва.

Когато бе казала това на социалната работничка, абсурдността на ситуацията бе накарала и двете да избухнат в смях.

Дали това бе последният смях в живота й?

Роузмари крачеше в тясната килия, като се потупваше с длан по хълбока, усещайки прилива на адреналин във вените си. Не бе спала бог знае откога, но не беше и уморена; пред очите й непрекъснато се редяха веществените доказателства за вината й: окървавената блуза, копчето, кичурите от собствената й коса, скарването с Кристофър, отпечатъците от пръстите й, но нищо от това вече нямаше значение. Скоро тя щеше да умре.

Днес, през последното денонощие от живота си, тя почти се бе примирила със съдбата си. Така — като примирение — бе описала душевното си състояние пред единствената си посетителка и близка приятелка Бел Макгуайър.

Милата Бел, толкова вярна и всеотдайна. Тя й бе дала нещо, което да съхрани за децата й, докато пораснат. Но дали това щеше да има значение след десет години? Да, за Бен и Лейла със сигурност щеше да има, и то не само след десет години, а вечно. При мисълта за двете си деца Роузмари стисна очи. Гледачката й бе предложила да ги доведе, за да се сбогуват, но тя бе отказала. Как се сбогува една майка с децата си?! Как щеше да им обясни случващото се?

Тя приседна на леглото; пръстите й несъзнателно си играеха с един провиснал конец от оранжевия й затворнически гащеризон, докато го намотаха толкова стегнато около показалеца, че той посиня. В съзнанието й изплува снимката на един друг пръст — този на Кристофър — заедно с останалите снимки на разложения му труп.

Роузмари се оттласна с длани от леглото, извървя шестте крачки до решетката, притисна лице до хладната стомана и присви очи към часовника в дъното на коридора. Защо го направи? За да се убеди, че последните минути на живота й изтичаха?

Тя се извърна и погледна към таблата с храна в края на леглото; през хартиената салфетка бяха избили мазни петна. Последната й вечеря — чийзбургер с пържени картофи — поръчана на тъжно усмихнатата надзирателка, която й бе казала, че може да получи всичко, което си поиска.

Всичко? Ново дело? Свобода? Живот?

Тя също се бе усмихнала в отговор на тъжната й усмивка.

— Все ми е тая.

Чийзбургерът беше приготвен алангле, когато й го донесоха, под него в чинията се бе образувала локвичка кръв; дебело нарязаните пържени картофи бяха наредени околовръст, като тлъсти пиявици, които пиеха от локвичката. Тя бе покрила храната със салфетка; самата мисъл да сложи нещо в устата си й беше противна.

Роузмари не се хранеше от седмици; преживяваше на чай и диетични бисквити, а предишната вечер хапна и няколко вишни, които Бел й бе набрала от градината си и които оставиха петна като от кръв по пръстите й.

По решетката премина сянка. Тя вдигна глава — бяха директорът на затвора, свещеникът и три надзирателки.

— Време е — каза едната, онази с доброто, тъжно лице — едра, набита жена, която Роузмари бе почувствала близка, откакто беше зад решетките.

През съзнанието й като на кинолента преминаха образи: тя, застанала до баща си, както винаги строгото му лице е извърнато настрани; тя като смутена, несръчна дебютантка на първото си светско парти, кльощава и върлинеста; тя, цялата в бяла коприна и дантели на сватбата си, а до нея — Кристофър Томас…

Кристофър — нейният красив, славен рицар.

Кристофър — нейният изменник.

— Готова ли си? — попита надзирателката, която не смееше да срещне погледа й.

Абсурден въпрос, помисли си Роузмари. Ами ако кажа „Не, не съм готова“? Какво ще стане тогава? Тя си представи как се затичва по коридора, как надзирателките я гонят, а останалите затворнички я насърчават с викове и дюдюкания от килиите си. После промълви:

— Готова съм.

Нямаше вериги и белезници, само по една надзирателка от всяка страна, свещеника с Библия в ръка и директора на затвора начело на процесията.

Колко странно, каза си Роузмари. Не усещам… нищо…

Надзирателката с тъжното лице я държеше за ръката, коридорът продължаваше сякаш в безкрая. Някъде примигна неонова тръба. На Роузмари й се стори, че крачат вече цяла вечност.

Преминаха през врата с овална форма и влязоха в малка осмоъгълна стая. В средата имаше болнична количка, която заемаше половината помещение, и масичка с игли и венозни катетри, а стените околовръст бяха само прозорци за зрители и Роузмари си даде сметка, че днес тя е главната атракция.

Пое си дъх със свито гърло. Усети как коленете й омекват, залитна и за малко не падна, но надзирателката я държеше здраво за ръката.

— Добре ли си? — попита жената.

— Добре съм — отвърна Роузмари, като си помисли: Скоро ще съм мъртва…

 

 

Въведоха ги, като опечалени в ритуална зала, през една странична врата в кръглия коридор, обграждащ отвсякъде камерата за екзекуции.

Джон Нън наблюдаваше свидетелите, които заемаха местата си срещу петте прозореца със спуснати отвътре завеси, като часови, вперили поглед в собствените си разкривени отражения върху стъклото. Обходи ги с поглед един по един: окръжния прокурор, обикновено шумен, но този път притихнал; съдийката, която си бе придавала невъзмутим вид пред прокурора, но сега кършеше нервно ръце; Питър, брата на Роузмари, който го бе ударил буквално преди секунди в лицето с алкохолния си дъх; репортерът Ханк Закарайъс. Имаше и други репортери, надзирателки от затвора и представители на властта, всички със строги, непроницаеми изражения, с изключение на Бел Макгуайър, приятелката на Роузмари, със зачервеното си, подпухнало от плач лице — единствената, която се бе поддала на емоции.

Нън си припомни как Роузмари се бе преструвала на невъзмутима при първата им среща и мислено й пожела да намери сили, за да си сложи и днес тази маска на равнодушие, макар собствените му сили да бяха на изчерпване.

По-рано същата вечер се бяха скарали със Сара — не за пръв път в последно време, все във връзка с делото, с извършеното престъпление — и Сара го бе обвинила, че е обсебен от това дело, че вече дори не е в състояние да отговори на обвиненията й, да ги отрече, и той бе излязъл разярен от къщи, както често му се случваше напоследък, и я бе оставил сама, трепереща от гняв и болка. Беше прекарал остатъка от вечерта в един бар, докато затвориха, после се бе прехвърлил в друг, който работеше цяла нощ. Питър Хюсън не беше единственият между свидетелите, който вонеше на алкохол.

 

 

„Екипът за обездвижване“ — петима едри мъже срещу една крехка жена: по един за всеки крак и ръка и един за главата — я беше привързал към количката. Цялото й тяло беше опасано в ремъци — през гърдите, корема, китките, глезените; острият, дерящ звук от отлепване и залепване на велкро лентите още отекваше в ушите й.

— Отпусни си главата на възглавницата — каза един от мъжете.

Да си отпусна главата? Този подиграва ли се с мен? Но тя се подчини и дори промърмори „Благодаря“, вярна на доброто си възпитание. Сети се за майка си и за пръв път през живота си се почувства благодарна, че и двамата й родители не бяха между живите.

Роузмари гледаше в тавана, стените, броеше наум поотделно сивите и белите плочки, за да се разсейва, после забеляза камерата и си каза: Те записват смъртта ми, и се помоли да си отиде с достойнство, да не пищи и тялото й да не се гърчи в грозни спазми. Самата мисъл за подобен край й се струваше непоносима.

— Готово — каза мъжът до главата й, а онзи до левия й крак докосна глезена й с такава нежност и състрадание, че й се доплака.

След екипа за обездвижване дойде ред на медицинския екип — двама техници, които пристегнаха ръцете й с гумени маркучи и започнаха да ги опипват за вени.

Тя зърна за миг венозните катетри и потрепери.

— Бихте ли свили ръка в юмрук? — попита един от техниците и тя се подчини, като се насилваше да мисли, че просто ще й вземат кръв, и това й припомни как й бяха взели кръв за изследване преди сватбата и как се бе радвала, че ще стане мисис Кристофър Томас; как бе изпълнена с надежди и как надеждите й една по една бяха попарени. Сети се за нощите, които бе прекарала сама в леглото, будна и унизена, в очакване той да си дойде, с пълното съзнание, че е с друга, как бе желала смъртта му и бе искала лично да го убие.

Един от техниците пропусна вената, иглата потъна в живо месо и тя потръпна от остра болка; очите й се напълниха със сълзи.

Не плачи, не плачи! Тя стисна клепачи.

Техниците продължаваха да дупчат ръцете й за вени; накрая един каза:

— Ето, влезе!

В същото време друг се мъчеше с другата й ръка.

— Тези вени са се свили докрай — оплака се той.

Не вените й, помисли си тя. А тези вени.

Идваше й да извика: Аз съм още жива!

— Дай да ти помогна — обади се първият и двамата задупчиха заедно ръката й, две неясни сенки, надвесени над нея.

В съзнанието й изплува една картина отпреди няколко години в кабинета на ветеринарния лекар, когато бе завела стария си кокер шпаньол да го приспи, защото бедното животинче гаснеше от рак. Тогава й се бе сторило, че извършва акт на милосърдие, кучето доверчиво бе положило глава в скута й, докато докторът му слагаше системата. „Ей сега ще заспиш, миличко“ — шепнеше му тя с насълзени очи и си вярваше, докато в един момент нещастното създание издаде глух клокочещ звук, какъвто никога не го бе чувала да издава преди, и тя трябваше да задържи немощното му омекнало тяло, да го гали зад ушите и да му шепне успокоително: „Ей сега, милото ми, ей сега“, докато отровата се разпространи по вените му и животното се отпусна в ръцете й. Тя се върна в настоящето, огледа групата човешки фигури в тясната камера и се запита: Ами мен кой ще успокоява така?

— Готово — обади се и вторият техник, като прикрепваше с лейкопласт системата към ръката й. — Най-после!

Моля те, Господи, нека всичко свърши бързо, помисли си Роузмари.

Техниците излязоха и след тях влязоха директорът на затвора и свещеникът.

Директорът вдигна ръка, завесите на прозорците се разтвориха и тя ги видя.

С разтуптяно сърце Роузмари си помисли: Ето я моята публика. Някои са тук като свидетели на смъртта ми, други като преки участници.

Брат й Питър Хюсън. Вече пиян, със зачервени, подпухнали очи. Предишната сутрин тя бе отказала свиждане с него, защото знаеше, че той държи единствено да облекчи съвестта си.

Имаше и други лица, повечето непознати. Различи милата Бел, разплакана, която я гледаше през стъклото.

А също и Джон Нън, който се бе опитал да я посети, но тя и на него бе отказала свиждане, както всеки път преди това. Погледите им се срещнаха и той приглади машинално ризата си, после потърка с длан няколкодневната си брада, сякаш се укоряваше мислено за неугледния си външен вид.

Роузмари огледа останалите и погледът й се спря на Ханк Закарайъс, журналист и… неин приятел. Изписал бе множество статии с твърдението, че екзекутират невинна жена, станала жертва на твърде амбициозни прокурор и съдийка. Доколкото си спомняше, Ханк бе направил опит да оспори и достоверността на доказателствения материал.

 

 

В това време Ханк Закарайъс се опитваше да си внуши, че бе дошъл единствено като свидетел и репортер — не като приятел — за да събере материал за една последна детайлна статия относно ужасите на смъртното наказание, и че тази му роля го дистанцираше от самото събитие, но напразно — сърцето му биеше забързано, а устата му беше пресъхнала. Вперил поглед през стъклото в Роузмари, той си пое няколко пъти дълбоко въздух. Не можеше да не забележи колко бе отслабнала; костите на лицето й, и преди тънки и изящни, сега изпъкваха през кожата; дългите й костеливи ръце бяха в синини от несръчните опити на техниците да улучат вена с дебелите игли на венозните катетри, които използваха в затвора, за да подават сместа от обезболяващо и отрова, която щеше да спре сърцето на Роузмари. Помисли си какви усилия бе положил, за да не допусне това да се случи. Съзнанието му се връщаше към написаните статии по делото.

Трупът на Кристофър Томас бе открит в напреднал стадий на разложение поради факта, че е бил затворен в едно средновековно устройство за мъчения, известно като „Желязната дева“, което бе подействало на останките му като автоклавна тенджера. Устройството бе натрошило и зъбите на трупа, макар че в него бе открит подлежащ на идентификация фрагмент от зъб.

Аз неколкократно вече посочвам очевидния факт, че е абсолютно невъзможно обвиняемата, която тежи едва 60 килограма, да е била в състояние да повдигне умрял мъж с телесно тегло около 85 килограма и да го натъпче в „Девата“ без чужда помощ. Обвинението се опитва да наложи идеята, че й е помогнал неидентифициран пласьор на дрога, който е бил забелязан да се навърта в музея на изкуствата „Макфол“, но впоследствие удобно е потънал вдън земя.

Ако Роузмари Томас бъде екзекутирана въз основа на изфабрикувани доказателства, това би било жив пример за лов на вещици, вдъхновен от политиканстващи служители на правосъдието и правораздаването, чийто единствен мотив е да спасят постовете си, опитвайки се да докажат, че богатите могат да бъдат третирани на равни начала с бедните.

Ала обективността му страдаше от факта, че с Роузмари се бяха познавали още от колежа, където бяха станали близки приятели и сега взаимоотношенията им се използваха от сили, целящи да го дискредитират: Той не е обективен. Та той е неин приятел! Изкривява фактите по делото. Пък и обстоятелството, че само преди няколко месеца Ханк бе написал поредица от статии в „Ролинг Стоун“ против смъртното наказание, го караше да изглежда като човек, използващ процеса за своите собствени цели.

Закарайъс отмести поглед от Роузмари към отсрещния прозорец, където Питър Хюсън се олюляваше, сякаш всеки момент щеше да падне.

Пиян е, помисли си той. Пак се е натряскал този непрокопсаник.

 

 

Питър Хюсън с мъка задържаше закуската си от яйца на очи върху препечен хляб с бекон и сос „Оландез“, плюс две водни чаши бърбън, да не бликне обратно. Стомахът му се бунтуваше, главата го цепеше жестоко. Той преглътна и си каза, че ей сега ще повърне. Видя се отново на свидетелската скамейка и се чу да казва как сестра му неведнъж бе заявявала, че иска да види съпруга си мъртъв. Разбира се, той бе добавил, а аз тогава си мислех, че го казва фигуративно, „макар че едва ли някой би я обвинил, ако действително светеше маслото на този безсрамен женкар, аз във всеки случай бих й казал браво“.

Питър Хюсън отново преглътна. Какво не би дал в този момент за още една чаша бърбън! Той облиза устни и си помисли за децата на Роузмари — Лейла и Бен, които си бяха у дома с гледачката, и за това, което щеше да им каже по-късно. „Горката ви майчица.“ Той погледна към сестра си и си припомни как винаги се бе грижила за него, Роузмари Грижовната, както й викаше още от едно време. Усети как по тялото му премина електрически ток. Тя и сега изглеждаше като загрижената по-голяма сестра, сдържана и уверена. Моята пълна противоположност, каза си той, преглътна отново и улови погледа й.

* * *

Директорът на затвора зае позиция до главата на Роузмари.

Свещеникът, застанал леко встрани, я попита:

— Имаш ли нещо да кажеш?

Тя погледна отново към хората зад прозорците и видя окръжния прокурор и съдийката… онези, които не се спряха пред нищо, за да постигнат справедливост.

Справедливост?

О, колко неща имам да кажа…

Сигурно бе кимнала, защото от тавана към устата й се спусна микрофон.

Но Роузмари Томас затвори очи и си представи детската си стая, видя майка си, коленичила до леглото.

— Приспи ме, Господи…

Чу собствения си глас, усилен от микрофона, и усети нечия длан върху китката си; за миг си представи, че е на майка й, макар че знаеше, че беше на свещеника.

— … ако умра, преди да…

Ала изведнъж думите й бяха лишени от смисъл — защо „ако“?

Роузмари се опита да изтрие всичко от съзнанието си, но образите на децата й я заливаха като снимки, накиснати в проявител — красиви, невинни лица — и тя, без да иска, си помисли, че никога повече нямаше да ги види, нямаше да ги дочака да пораснат, да завършат колеж, да се оженят и да й народят внуци. И въпреки усилията й да се въздържи от гърлото й се изтръгна сподавено ридание.

 

 

Мелиса Франклин Форест го чу и потръпна. Тя бе вперила поглед в една точка над главата на Роузмари, където нямаше опасност да срещне нечий поглед, но сега, като долови звука и видя сълзите, стичащи се по лицето на Роузмари, усети как собствените й очи се насълзяват.

Бе отдала повече от половината си живот на съдийската професия и се смяташе за справедлив и безпристрастен съдия. Кандидатирала се бе неведнъж за преизбиране, но точно сега имаше усещането, че всичките добрини, които бе извършила, бяха зад гърба й, че това беше делото, с което щяха да я запомнят, присъдата, която щеше да я преследва до края на живота й.

Тя не бе имала намерение да бъде сега тук, нямаше никакво желание да присъства на екзекуцията, но от кабинета на губернатора бяха настояли. И сега тя въртеше тънката златна халка на пръста си, като се опитваше да диша нормално, макар че й се виеше свят и сърцето й биеше като чук в гърдите.

Ако не беше проявила прекалена снизходителност към онзи изнасилвач, ако не го бе пуснала на свобода да насилва още жени и ако въпросното дело не предхождаше непосредствено това на Роузмари Томас…

Но тя бе пуснала изнасилвача на свобода и въпросното дело се бе случило точно преди делото на Томас…

Съдия Форест си наложи с усилие на волята да погледне Роузмари, ремъците, които пристягаха тялото й към количката, иглите във вените й, през които всеки момент щеше да потече отрова, и си помисли: Сега и аз съм убийца.

 

 

Роузмари усети как хладният солен разтвор плъзна по вените й.

И тогава директорът на затвора си свали очилата, наклони глава на една страна към огледалото на стената и Роузмари разбра, че това беше сигналът, че екзекуцията може да започне.

Зад огледалното стъкло екзекуторът приведе процеса в действие.

Първо натриев тиопентал, бързодействащ барбитурат с обезболяващо действие. После петдесет милиграма павулон за отпускане на мускулите, който да парализира диафрагмата и да преустанови дишането й. И накрая — калиев хлорид за спиране на сърдечната дейност.

Свещеникът на затвора отново я попита дали има да каже нещо, но Роузмари поклати глава, докато устните й мълвяха беззвучно: „… дори да тръгна през долината на сянката на смъртта, аз няма да усетя страха…“.

Тя преглътна и усети горчивина в основата на езика, думите се спряха в гърлото й; лекото парене, което бе почувствала по ръцете си, прерасна в изгарящ огън, тялото й се тресеше, мяташе се, от гърдите й се изтръгваха мощни хрипове, тя се давеше.

 

 

— О, господи! — Бел Макгуайър закри лицето си с ръце. — Какво става?!

Завесите набързо бяха дръпнати. Но Бел и останалите чуваха стоновете и писъците дори през стъклото.

— Това е по-страшно, отколкото ако я бяха убили с камъни — каза пребледнял Закарайъс, поглеждайки към Нън.

Джон Нън стисна клепачи и с огромно усилие на волята се овладя да не разбие стъклото с юмруци.

 

 

Медицинският екип и мъжете от екипа за обездвижване блъснаха вратата и нахлуха в камерата за екзекуции.

— По дяволите! — изрева чернокож великан, като се опитваше да задържи тялото на Роузмари, разтърсвано от конвулсии.

Един от техниците извика:

— Вижте ръката й! Вижте подутината! Божичко!

— Ремъците са твърде стегнати — обади се директорът на затвора. — Препаратът не минава по вените. Вие я убивате… бавно. Свалете й ремъка, веднага!

Един служител от екипа за обездвижване дръпна ремъка от ръката на Роузмари толкова бързо, че изтръгна иглата на системата и тя се замята във въздуха като змия, плюеща отрова.

— Какво ви става бе! — изрева директорът, почервенял от гняв. — Отвън има официални лица, има репортери и те гледат… това! Исусе Христе! — Той се дръпна рязко назад, за да избегне струята павулон в лицето си.

Сърцето на Роузмари отново биеше нормално и тя наблюдаваше драмата около себе си, сякаш беше някаква черна комедия. Ставите я боляха, мускулите й горяха. Но съзнанието й беше съвсем ясно.

— Добре ли си? — попита я техникът.

Свещеникът се бе върнал и сложи ръка върху челото й.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред. — Той започна да се моли, докато техникът й поставяше отново системите, и тя отпусна глава върху възглавницата.

 

 

Разплакана, Бел Макгуайър се обърна към Нън.

— Кажете им да престанат! Моля ви, накарайте ги да престанат!

— Не им е за пръв път да оплескат работата — подметна един от репортерите, като клатеше глава. — До няколко минути ще започнат отначало.

Лицето на Бел се изкриви от болка. Но Джон Нън нямаше намерение да чака няколко минути. Той задумка с юмрук по стъклото.

— Спрете! Спрете веднага!

След миг пред него се изправи един от надзирателите.

— Сър, ще ви помоля да напуснете, ако не…

Нън замахна още веднъж към стъклото, после отпусна ръката си надолу и остана неподвижен, задъхан, загледан в пода.

 

 

Завесите се разтвориха и Роузмари огледа свидетелите още веднъж. Опита се да се усмихне на Бел, после откри с поглед Джон Нън, наведен напред и притиснал длани до стъклото — нещо, което беше забранено, но този път никой не му направи забележка.

Екзекуцията не протичаше както си я бе представяла: като сладко опиянение, постепенно преминаващо в сън. Роузмари Томас усещаше с пределна яснота всяка фибра на тялото си, усещаше въздуха, вдишван и издишван от дробовете й, усещаше мехурчетата кислород, които преминаваха по вените и артериите й, усещаше биенето на сърцето си, докато в мозъка й проблясваха един след друг образи: баща й, положен в леглото; майка й, запалила цигара на погребението му; децата й — Бен и Лейла, които я викаха; „Желязната дева“; блузата й с петна от кръв; лицето на Кристофър, пръстът му; думи, цветове, всичко се въртеше като в гигантски калейдоскоп и се смесваше в едно. Виждаше окръжния прокурор, приковал мрачно сериозен поглед пред себе си; виждаше болката по лицето на съдийката; виждаше надзирателките, доктора, репортерите — всички я зяпаха втренчено, като се преструваха, че гледат в друга посока.

Изведнъж тя разбра какво става. Дишането й беше затруднено, някаква ледена ръка я стисна за сърцето. Малко преди очите й да се затворят, тя видя Бел Макгуайър разплакана, видя лицето на Нън, върховете на пръстите му, притиснати към стъклото като някакви белезникави, пърхащи нощни пеперуди. Стори й се, че неговата длан е върху китката й.

Искаше да извика, но беше невъзможно: гърлото й не издаваше нито звук. Някакъв шум, като въздух, излизащ от балон, изпълни ушите й, тя знаеше, че това бе последният й дъх, и тогава сърцето й се превърна в лед, пропука се и се разпадна на части, светът наоколо се обля в ярка светлина и тя полетя…