Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (14)

8

Беше паднала мъгла.

Стан Балард, четирийсет и две годишен адвокат по недвижими имоти, намести колата си на свободното паркомясто над Оушън Бийч, на стотина метра южно от Клиф Хаус — легендарната туристическа забележителност на Сан Франциско, която едва се виждаше през сивата пелена, обгърнала южната половина на града.

За един протяжен миг, сгушен на топло в своя лексус, Балард поседя зад волана с работещ двигател, загледан в мъглата, гъста и лепкава като есенен дъжд. Но дъжд нямаше, само тази проклета, вечна мъгла. Погледна датчика за външната температура — шест градуса по Целзий — и поклати глава отвратен.

Първият летен ден. Безобразие.

Балард беше облечен в лек вълнен костюм с графитен цвят на миниатюрни, едва видими лилави райета, за който бе броил 1900 долара в „Барселино“. Освен костюма носеше часовник „Таг Хойер“, шита по поръчка ленена риза с цвят слонова кост за 200 долара с неговите инициали на джоба и копринена вратовръзка „Джери Гарсия“, предназначена донякъде да смекчи ултраконсервативния му стил. Кожените му мокасини бяха „Бриони“, лъснати до блясък. Дори черните три четвърти копринени чорапи не бяха евтини — 18 долара чифтът, но Стан Балард знаеше, че всичко това е нужно, за да вдъхва доверие на клиентите си, да създаде усещането, че както за тях, така и за него парите са едва ли не последното, за което би следвало да се тревожи.

Но дори без тези елегантни добавки Балард изглеждаше доста внушително. Той прекарваше по час и половина всяка сутрин в преустроеното във фитнес мазе на къщата си, така че високата му метър и осемдесет фигура не се беше изменила много от осемдесетте години на миналия век, когато играеше полузащитник във футболния отбор на Калифорнийския университет. Около очите му с цвят на лешник се бяха появили бръчици, но кестенявата му коса беше мека и гъста както преди, а кожата на лицето му — гладка и румена. Едрият, леко крив нос само допълваше мъжественото му излъчване.

Накрая, когато повече не можеше да отлага неизбежното, той изключи двигателя, пое си дълбоко дъх преди температурния шок и отвори вратата.

На плажа, до един от заградените с едри камъни кръгове, в които хипита и бездомници си палеха нощем огън, сгушена срещу студа, откри жена си — точно където му бе казала, че ще бъде. Двамата със Сара бяха заедно от осем години и макар бракът им да не бе минал без трудни моменти — неспособността им да имат деца ги мъчеше като гноясала рана — едва напоследък Балард бе започнал да приема възможността един ден връзката им да завърши с развод без някаква конкретна причина, а просто от апатия и чувство за взаимна вина.

Но нещата още не бяха стигнали дотам, или поне той така се надяваше.

За момента Стан се бе вживял в ролята на съвестния съпруг, дошъл на морския бряг по настояване на Сара, която му бе казала, че има нужда от него. И понеже тя толкова очевидно се нуждаеше от него, и то тук и сега, не беше необходимо дори да играе роля. Сред пепелта в душата му все още тлееха живи въгленчета, готови да лумнат в пламък при мисълта, че Стан заемаше важно място в живота й, в сърцето й. А топлината от този пламък едновременно го изненадваше и объркваше.

Меланхоличният тътен на океана бучеше в ушите му; мощни вълни се разбиваха с грохот в далечния вълнолом под надвисналия вечерен здрач. Беше отлив, водата се бе дръпнала далеч от брега и не се виждаше през мъглата.

Стан отиде и застана до нея. Тя беше по джинси и спортни обувки; качулката на ватираното й яке беше вдигната нагоре и скриваше дългата до раменете коса. Той се покашля и Сара вдигна глава; когато го видя, раменете й се отпуснаха от облекчение.

— Има ли още едно място на този камък?

Тя се премести няколко сантиметра встрани и потупа с длан грапавата повърхност до себе си; Стан приседна до нея.

— Съжалявам — каза Сара. — Не исках да правя мелодраматични сцени. Опитах се да не те намесвам, но вече минаха няколко дни и не виждам как мога да се оправя без теб.

Седеше, сплела ръце пред себе си, подпряна с лакти върху коленете.

— Знаеш ли какъв ден се пада двайсет и трети август тази година?

Той помисли доста време, преди да каже:

— Не. Трябва ли да знам?

— Не би било лошо. Ако знаеше, това би означавало нещо за мен.

— Следователно би означавало нещо и ако не знаех.

Тя се обърна и го погледна. С яркосините си очи, гладката светла кожа и широките изящни скули, Сара беше много привлекателна, но анфас красотата й беше направо объркваща.

— Не знам, Стан. Честно, не знам. — След кратко мълчание тя каза: — Десет години от екзекуцията на Роузмари Томас.

Стан кимна, но не отговори веднага. Накрая се обади:

— Да, така излиза.

— Точно така е. Проверих в „Гугъл“. Макар че и иначе не се съмнявах.

— Как се сети?

— Случи се нещо, което много ме разстрои. Получих писмо, обърни внимание — не имейл, а истинско писмо, на хартия, от Тони Олсън. — Тя вдигна очи и впери поглед пред себе си, сякаш виждаше вълните в мъглата. — Всъщност беше адресирано до теб.

— Кога беше това?

— Не знам. Мисля, че в понеделник.

Стан с усилие сдържаше гнева си.

— И ти го отвори?

— Трябваше. Боях се, че… просто ме беше страх.

— От какво?

— От това, което би могъл да направи. От причината да ти пише след всичките тези години. Представих си какво ли би могъл да иска от теб.

— Олсън няма нищо общо с мен, Сара. Беше приятел на Роузмари и Крис Томас, какъвто бях и аз. Това е всичко.

— Знам по твоите показания… Той не можа да ти прости за тях, а Тони Олсън е човек с влияние, Стан. — Тя отново го погледна умоляващо.

— И какво искаше?

— Нося писмото, ако искаш да го прочетеш.

— Може би след малко, а засега ми го предай накратко.

— Смята да организира възпоменателна среща.

Стан се изсмя гневно; смехът му отекна като лай в мъглата.

— В памет на Роузмари? Та това е налудничаво. Как изобщо му е хрумнало? Възпоменателна среща за Крис, разбирам, но за убийцата му? — Стан помнеше, че Роузмари бе споменала нещо такова в завещанието си, но никога не бе очаквал някой да го приеме сериозно.

— Само дето никой не харесваше Крис.

— Аз нямах нищо против него. Мисля, че и любовницата му — как й беше името? Хейл? — също го харесваше. Имаше и други.

— Любовници, да. Но според Джон той е бил абсолютен негодник. По време на разследването беше изровил толкова мръсни истории за него, че не е за вярване. А и Хейл си падаше главно по парите и влиянието му. За теб семейство Томас бяха просто клиенти, появили се в решителен момент и помогнали на кариерата ти. Но това не променя факта, че Кристофър беше антипатичен на всички. Може пък накрая да се окаже, че не Роузмари го е убила.

— Тук грешиш. Или по-скоро повтаряш думите на бившия си съпруг. Няма „може би“. Тя го уби, и това е. Съдебните заседатели не се поколебаха нито за миг. Нямаше сянка на съмнение, че… — Изведнъж той млъкна и погледна жена си. — Аха! Всъщност не става дума за Тони, нали?

Тя наведе още по-ниско глава, сякаш се опитваше да се скрие във ватираното си яке.

— По-добре е да видя писмото — каза Стан.

— Ето го. — Тя бръкна в якето си и извади плик. — Сам ще се убедиш, че Джон не се споменава никъде.

— Разбира се. Защо му е да го споменава? Особено пред нас. Сега ти си омъжена за мен. Това дело ни събра. Не е нужно да предъвкваме очевидното, но Джон винаги си е мислил, че той прецака случая, и съзнанието за това прецака и него. Завинаги.

— Не завинаги.

— А, така ли? Във всеки случай достатъчно, за да те загуби.

— Знам. Предпочитам обаче да беше нещо друго.

— Имаше и друго, ако си спомняш. Фатално привличане, бих го нарекъл.

Опитът му да се пошегува не предизвика желания ефект.

— Понякога се питам дали все пак не е имало и друго.

— Е, много ти благодаря, че ми го казваш след толкова години…

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Не се сърди, Стан. Не исках да прозвучи така. Просто не съм сигурна, че някога ще се отърся от чувството за вина.

— Вина за какво? Че си се влюбила в мъж, който те е обожавал, докато собственият ти съпруг е бил до шия в калта? И знаеш ли коя е иронията в случая? Че той през цялото време беше на прав път. Всичкото това тръшкане и кършене на ръце, че бил провалил разследването… Провалил, друг път! Роузмари уби Крис. Няма никакви доказателства, които да сочат към друг убиец. Нито към мен, нито към когото и да било другиго.

Сара вдигна глава и го погледна.

— Защо пък тъкмо към теб?

Стан вдигна рамене.

— Просто… така ми дойде на езика.

— Добре де, Стан. Както сам казваш, това сме го дъвкали милион пъти. — Тя въздъхна и каза тихо: — Може би наистина трябва да прочетеш писмото.

— Може би.

Той огледа отвън плика с името и адреса на Тони Олсън, релефно отпечатани — печелеше време, искаше да успокои нервите си, преди да го отвори. Писмото беше адресирано до него с писалка, с равния, обработен почерк на Олсън. Клеймото беше от елитния квартал Сийклиф, където известният борсов играч живееше от двайсет и пет години.

След като прочете писмото, Стан стана и направи няколко крачки по посока към океана. Ударите на сърцето му заглушаваха грохота на вълните. Застана на едно място, с ръце в джобовете, безчувствен за ледената мъгла. Накрая, след като овладя дишането си, той се обърна и се върна при Сара.

— Какво се надява да постигне с това? Защо изобщо някой би отишъл?

— Ако не отидеш, ще излезе, че Роузмари не те интересува.

Той се изсмя злобно.

— Сара, позволи ми да ти съобщя новината: наистина не ме интересува. Всичко това се е случило преди повече от десет години. Извършителката е призната за виновна, осъдена и екзекутирана. А сега Олсън иска всички, присъствали на онова парти в нощта, когато Кристофър изчезна, да се съберат отново… за какво?! Да скърбят за Роузмари? Не, няма да стане.

— Смяташ, че наистина всичко е заради Джон?

— А как иначе? Оттогава той не спира да се самобичува, че бил направил такава огромна грешка. Което, между другото, изобщо не е вярно.

— Тони не казва нищо подобно.

— Така е, защото, ако го беше написал изрично, мотивите му да ни покани на тази възпоменателна среща, или както там му вика, щяха да са ясни за всички, не само за онези, които са свързани с Джон. Във всеки случай, не очаквам от това да произтече нещо кой знае какво.

— Защо смяташ така?

— Защото кой ще отиде?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Кой ще отиде?

— Всички. Ще се наложи всички да отидете.

— И какво ще стане, ако не отидем?

— Ще изглеждате… и аз не знам. Може би гузни?

— Защо? Тук няма неразкрито престъпление, скъпа. Освен ако Тони не е решил да разлае медиите.

— Което и за миг не би се поколебал да направи.

Стан вдигна ръка.

— И какво? Аз съм зает човек. Което може да се каже поне за половината от присъствалите в нощта на убийството. Не можем да отидем на възпоменателната среща. Ще пратим цветя, и толкова. Историята приключва, ако изобщо може да се говори тук за история. Каквато всъщност няма.

— Значи няма да отидеш?

— В никакъв случай.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Аз бях тази, която притисках Джон. Той не беше убеден. Аз съм… виновна.

— Не. Била си добра полицейска съпруга, но не и съучастница.

— Но все още се чувствам виновна. — Сара се изправи и положи длани върху раменете на съпруга си, като го гледаше в очите. — Роузмари бе екзекутирана, Стан. Каквото и друго да си мислиш за него, и двамата знаем, че Джон не е глупак. Вероятно има причина да си мисли, че не го е направила тя.

— Добре, нека си мисли така. От което не следва, че непременно е прав. Има едно златно правило, Сара: когато фактите говорят, и боговете мълчат. Да не говорим за обикновените хора, които заменят фактите с догадки и пожелателно мислене. Ако те интересува мнението ми, бих ти казал, че се отнася до Джон.

 

 

Питър Хюсън живееше постоянно на една двайсет и четири метрова яхта на име „Дезире“, закотвена пред яхтклуба „Сейнт Франсис“. Този ден, четвъртък, малко след единайсет преди обяд, той бе изпратил своя помощник-капитан Роджър с лодката до брега, за да вземе Стан Балард. Сивкава юнска мъгла беше обгърнала като в саван моста „Голдън Гейт“, но тук, на задната палуба, имаше наредена маса за обяд, подухваше лек бриз и дори слънчев лъч се опитваше да пробие облаците. Беше топло и Балард се остави да бъде предуман от своя домакин да свали сакото на костюма си.

Двамата мъже не бяха нито връстници, нито близки приятели, но ги свързваха общи финансови и лични интереси и когато заеха местата си на масата, докато Роджър наливаше чашите им с пино гриджо, разговорът между тях потече непринудено като искрящото бяло вино.

Ала когато помощникът приключи със сервирането и се оттегли, Питър Хюсън остави чашата си на масата и погледна през ленената покривка над сребърните прибори, финия порцелан и кристала.

— И така, за тази покана. Боя се, че не виждам нещата в такава тревожна светлина като теб, Стан. Цялата идея изглежда леко ексцентрична, съгласен съм, но Тони никога не се е отличавал с конвенционалност. Виж само как се е самопровъзгласил за спасител и закрилник на Джон Нън, откакто Нън буквално нахлузи примката на Роузмари. Това не е ли конфликт на интереси? Ала тази непоследователност никога не го е смущавала. Не се съмнявам, че се е зарадвал, когато най-после се намери някой да види сметката на Крис. Той жестоко го мразеше. От друга страна, никак не му се искаше Роузмари да се окаже убийцата. Или по-точно, не му се искаше тя да понесе наказание за това. — Питър вдигна рамене. — Този човек си пада по драматичните ефекти, такава е истината. А може да се каже, че напоследък животът му е доста скучен.

Стан се облегна назад в стола си и кръстоса крак върху крак. Вдигна чашата за тънкото столче и започна да я върти между пръстите си, придавайки си безразличен вид въпреки бурята, която бушуваше в душата му.

— Тоест не смяташ, че Нън е замесен по някакъв начин в тази история?

Хюсън изглеждаше искрено изненадан от въпроса му.

— Няма и следа от негово участие. Какво общо има той с всичко това? И не му е мястото на възпоменателната среща, не мислиш ли? След като негова е основната заслуга да признаят Роузмари за виновна. — Той отпи глътка вино и продължи: — Мисля, че е най-добре да забравим за Джон Нън. Разбира се, за теб не би било толкова лесно, все пак си женен за Сара…

При всичките му тревоги тези думи накараха Стан да разтегне устни в усмивка.

— Оценявам чувството ти за такт — каза той и добави: — Тя е убедена, че всичко се прави заради него, за да може поне този път да постъпи правилно.

— Той постъпи правилно още първия път — възрази Хюсън, като поклати глава.

— И аз така казах на Сара.

— Но тя не ти вярва?

Стан помисли малко и отвърна:

— Тя смята, че има още въпроси без отговор.

— След процеса и всички обжалвания, и… — Питър допи чашата си и си наля нова. По челото му бяха избили дребни капки пот.

— И все пак, това беше най-бързата екзекуция в щата за последните четирийсет години.

Хюсън вдигна ръка; устата му беше изкривена от отвращение.

— Моля те! Помня това, ти какво си мислиш? Но също така трябва да повярвам, че дори още двайсет години да бяха обжалвали, накрая историята пак щеше да завърши по същия начин. И знаеш ли защо? Защото е доказано, че моята мила покойна сестричка е убийцата на съпруга си. — Питър изпи и втората чаша вино и я стовари с трясък върху масата.

Разговорът прекъсна, когато Роджър се появи отново, доля чашите им с вино и сервира основното блюдо: камбала, салата от зеле и майонеза, задушени морковчета. Когато помощникът отново се оттегли, Стан попита:

— И така, ти ще бъдеш ли на възпоменателната среща?

— Е, тя все пак ми беше сестра. Не мога просто ей така да не отида, нали?

— Значи не смяташ, че предвид нашите инвестиции и…

Хюсън махна нетърпеливо с ръка.

— Нашите инвестиции нямат никакво отношение в случая. Не разбирам за какво намекваш. Аз съм изпълнител на завещанието й. Ти си мой съветник. И двамата просто спечелихме доста пари. От това имаше полза и за децата, и за нас. Никой не може да ни упрекне в каквото и да било.

— Така е. — Балард си пое дъх; не искаше да дразни домакина си. Отпи от виното. — Но същевременно си докарахме добра печалба, не мислиш ли? Искам да кажа, че след като Крис и Роузмари вече ги няма, всичките пари на семейство Хюсън дойдоха при…

— Знам къде са дошли. Дойдоха при мен, Стан, а ти получи една немалка част от тях като комисиона. И доста добра работа ни свършиха. Така че отказвам да чувствам каквато и да било вина по въпроса. — Питър наклони глава на една страна. — Затова ли поиска да си поговорим днес? Затова ли дойде?

— Да. Бих казал, че да. Главно за това.

Питър се намръщи.

— Смяташ, че след всичките тези години някой може да заподозре единия от двама ни, че е имал мотив да убие Крис?

— Стига да търси мотив — отвърна Балард. — А смятам, че Джон Нън точно това прави.

— Ами нека търси. Той нищо не откри навремето, когато това беше важно. А сега още по-малко ще открие каквото и да било.

— Да, но когато това беше важно, както казваш, парите на Роузмари и Крис бяха в доверителна сметка до приключване на делото. Едва след екзекуцията й станаха твои, Питър. Случи се близо две години след убийството на Крис.

— Аха. Така, както го рече, прозвуча като идеалното престъпление за търпелив извършител. Но не очакваш някой да повярва, че бих допуснал собствената ми сестра да бъде екзекутирана, само за да се добера до парите й, нали, Стан?

— Не! — отвърна Балард може би твърде бързо. Той се дръпна назад, опита се да се усмихне и повтори, този път с по-равен тон: — Не, разбира се, че не смятам. Макар че, ако трябва да бъдем честни, по онова време доста го беше закъсал финансово. Искам само да кажа, че Джон Нън би могъл…

— Стига с този Джон Нън! — извика Хюсън. — Кой е Джон Нън? Един пияница, нищожество. Ако не беше женен за бившата му жена, нямаше изобщо да го познаваш, да забележиш, че съществува. — Питър се наведе напред през масата; очите му блестяха. — През всичките тези години не сме направили нищо лошо, Стан. А доста много добро. Роузмари беше наивна, доверчива жена, която стана жертва на собствената си слабост, на мекушавостта си, на неспособността си да взема правилни решения. Не е трябвало да й се поверява каквато и да било част от нашето семейно състояние. Далеч съм от мисълта, че е заслужавала да умре, разбира се, но има някаква карма, някаква висша справедливост, че богатството в крайна сметка се върна при мен, и то точно в момент, когато двамата с теб бяхме в състояние най-пълно да се възползваме от него. Всъщност — той вдигна чаша, — предлагам да пием за нашето сътрудничество и по-нататъшни успехи!

Стан Балард нямаше друг избор, освен да се подчини. Той също вдигна чашата си от масата и се чукна с най-богатия си клиент.

 

 

Джъстин Оулгард, уредничка на музея „Макфол“, посегна към плика, затиснат с преспапието върху бюрото й. Още при получаването му с пощата преди два дни тя бе изпитала странно предчувствие и макар че Тони Олсън беше крупен меценат и играеше важна роля в разширението на музея, нещо в този плик й се бе сторило по особен начин зловещо, та бе отлагала момента на отварянето му.

И сега, през обедната си почивка в четвъртък, тя се заключи в кабинета си, извади ножа за хартия от чекмеджето и разряза плика. Прочете набързо писмото, облегната назад в кожения стол, после го постави върху бюрото, разстла го с длани и го прочете още веднъж, по-бавно.

Изненадата едва ли би могла да бъде по-неприятна.

Тони се готвеше да използва музея, за да организира някаква възпоменателна вечер в чест на годишнината от смъртта — екзекуцията! — на Роузмари Томас. Това беше последното, от което Джъстин имаше нужда в навечерието на новия сезон.

Истината беше, че тя не желаеше дори да чува повече за Роузмари и Кристофър Томас.

Разбира се, крахът на семейство Томас бе главната, ако не единствена причина за главоломното й издигане в йерархията на музея. По онова време тя едва бе минала трийсет и все още се ласкаеше да си мисли, че е в разцвета на младостта си, че би могла да привлече някой харизматичен и влиятелен мъж като Крис Томас с лицето и тялото си, а не само със своя ум, ерудиция и организационни умения.

Тя беше негова лична асистентка, когато Кристофър беше уредник на музея. И, между другото, женен. Не че го бе крил. Но й беше разказвал, че бракът му с Роузмари бил пълен провал. Че двамата се опитвали да се споразумеят за родителските права върху децата, да уредят някои финансови въпроси, след което веднага щели да подадат молба за развод. А иначе Крис беше здрав и доста потентен мъж, пък и междувременно се бе случила онази гадна историйка с фалшивия Сутин, който Джъстин бе купила за музея, та ако не беше Крис да оправи нещата…

И все пак, при спомена за случилото се тогава тя усети как се изчервява, след всичките тези години…

Разтърсвайки глава, за да проясни мозъка си от мъчителните спомени, Джъстин погледна към писмото. След няколко мига, стиснала челюсти, с изпънати жили, тя вдигна телефона и набра цифрите, които знаеше наизуст.

— Здравей, Тони — каза тя на телефонния му секретар. — Тук е Джъстин. Знам, че минаха два дни, откакто получих бележката ти за възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас, но исках да ти кажа, че според мен идеята ти е прекрасна и че би било наистина страхотно да съберем на едно място толкова спонсори на музея, защото съм убедена, че ще се впечатлят от множеството подобрения, които сме направили през годините. Не се съмнявам, че ще бъде едно паметно събитие.

Ръката й трепереше, когато положи обратно слушалката.

 

 

Стан Балард премина през малката евкалиптова горичка и се изкачи сред морето от надгробни паметници до билото на хълма, където имаше самотна мраморна крипта. Тихият океан блестеше пред очите му чак до далечния хоризонт. Без да го бе планирал предварително, той бе дошъл с колата си до тук, до гробището в Колма, и я бе оставил на паркинга в подножието на хълма. После, сякаш разхождайки се безцелно между гробовете, той изгори голяма част от калориите, погълнати по време на обяда с Питър Хюсън, и в крайна сметка краката му го отнесоха до семейния парцел на Роузмари. Останките й бяха положени при нейните родители, деди и прадеди, и — за най-голямо смайване и отвращение на доста хора — до тези на покойния й съпруг.

Отпускайки се на коляно, Стан положи длан върху мраморната плоча, която покриваше тленните останки на Роузмари Хюсън Томас, и се загледа надалеч, към безкрайната шир на океана.

 

 

Скрит между надгробните камъни, той прикляква до една крипта, достатъчно голяма, за да го скрие, и същевременно позволяваща му да наблюдава от птичи поглед мъжа, коленичил до гроба на Роузмари Томас.

Какъв глупав ход от страна на човек, спечелил милиони от мъртвец, мисли си той.

Очите му регистрират скъпия костюм на мъжа, лъснатите му обувки, леко изцапани от гробищна кал и прахоляк.

Но какво прави тук?

Той наблюдава мъжа, който прекарва длан по мраморната плоча, сякаш я чисти. Устата му казва нещо, но вятърът отнася думите му далеч.

Не би се учудил, ако мъжът започне да рови около гроба, да копае в пръстта, тревата и камъните, търсейки някаква ценна дрънкулка — обица, огърлица — която да изхлузи от костите на мъртвата, още нещо, което би могъл да й вземе.

Ах вие, паразити мръсни!

Изкушава се да отиде при мъжа и да го попита: „Би ли ми казал какво търсиш на гроба на една жена, чиито пари източи в собствената си сметка?“.

Много би желал да чуе отговора му, защото е искрено изненадан и държи да разбере за себе си защо някои хора се държат толкова глупашки сантиментално, толкова гузно, след като са сторили такива злини.

Коленете започват да го болят. Уморен е, иска да стане и да се разкърши, но не смее.

Изведнъж адвокатът се изправя и изтупва праха от дискретно раирания си костюм. Приглажда косата си. Поглежда над гроба, сякаш търси нещо, после се обръща и на него за миг му се струва, че очите му гледат право в точката, от която той го наблюдава.