Грег Рука
Лична охрана (8)

7.

Натали беше в кабинета си и сравняваше направените през седмицата снимки с картите на бъдещите ни маршрути. Влязох, без да чукам, и сухо се разпоредих:

— Обади се на Дейл и Кори и им кажи веднага да дойдат тук!

Видът ми, а най-вече тонът, с който беше издадена заповедта, я накараха да преглътне въпросите. Без нито дума повече се обърнах, влязох в собствения си кабинет и вдигнах телефона. Мур го нямаше у дома. Оставих му съобщение на секретаря да ми се обади веднага, след което опитах с клетъчния телефон. Там ме посрещна традиционната покана за гласова поща и аз повторих молбата си. Натали влезе тъкмо прекъсвах връзката.

— Какво се е случило?

— Предпочитам да не говоря преди идването на останалите.

— Нещо във връзка с лейди Ейнсли-Хънтър?

— Нека почакаме и другите, Нат.

Очите й пробягаха по вътрешността на кабинета, главата й кимна:

— Ще поръчам вечеря…

— Добра идея.

— Между другото, обади се Бриджит.

— Какво каза?

— Мисля да изчакаме и другите — поклати глава Натали.

За момент останахме неподвижни, заковали блесналите си погледи един в друг. Бавно осъзнах, че се държа като задник. Едновременно с това си дадох сметка, че болезнената топка в стомаха ми беше изпратила разузнавателни патрули нагоре към главата — вероятно да провери дали не може да заеме позиции и там.

— Днес, точно осем минути след полунощ, Драма е била засечена в Далас, Тексас — изрекох на глас. — Убила е трима мъже в някакъв склад, като по всяка вероятност е прибрала оръжието, което те са държали там…

Натали зяпна и в продължение на няколко секунди не можеше да издаде нито звук, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо.

Знаех какво иска да попита и добавих:

— Видях само снимки. Няма доказателства, че е тръгнала насам.

— Но би могла да го направи, нали?

— Възможно е — кимнах. — Но малко вероятно.

Тя продължаваше да ме гледа с опулени очи. В един момент усетих, че всъщност не гледа мен, а нещо зад лявото ми рамо.

— Какво има?

— Щорите са вдигнати.

Обърнах се към прозореца зад бюрото и моментално осъзнах, че гърбът ми е бил изложен на показ. От мястото си можех да открия поне една дузина подходящи местенца за снайперист. Усетих първия полъх на завръщащата се паника — онова особено чувство, гадно и лепкаво, което имах през първите няколко дни след изчезването на Драма. Изведнъж изпитах непреодолимо желание да клекна и да се скрия под бюрото.

— Но тя не преследва нас! — успях да се овладея.

— По книжарниците се е появила книга, за която сигурно знае — поклати глава Натали. — Всички говорят за нея. По радиото чух най-подробен преразказ на сюжета — как някакви щури специалисти по лична охрана попречили на една професионална убийца да си свърши работата…

— Въпреки това не виждам защо би тръгнала да ни преследва.

— Спусни щорите, Атикъс.

— В Далас тя е проявила небрежност и е позволила да бъде снимана. Доста странно за професионалист като нея. Би трябвало да знае къде са разположени камерите…

— Тя не прави нищо без причина. А сега има съвсем основателни причини да се насочи към нас. Налага се да потърсим Хейвъл.

— Но защо е решила да ни покаже, че действа? Би трябвало да е наясно, че ще разберем това. Не може да е тръгнала след нас или Крис, не може да преследва и клиентката ни…

— Тя си пада по игрите, Атикъс…

Чух стъпките на Натали по килима. Гласът й остана тих, но думите й започнаха да набират скорост:

— Спусни щорите! Знам, че това е моята параноя… Твоята са колите, но аз винаги ще се плаша от снайперистите. Затова те моля, Атикъс: спусни щорите, ако обичаш! Спусни ги веднага!

Погледнах през прозореца, предпазвайки очите си с длан срещу лъчите на залязващото слънце. Нищо по околните сгради не свидетелстваше, че някой дебне да ми види сметката. Долу змията на оживения трафик продължаваше да се вие към и от тунела Холанд, който водеше към Джърси.

— За Бога, Атикъс!

Спуснах щорите и се обърнах. През процепите проникваха остри като кинжали снопове светлина, които хвърляха оранжево-златисти отблясъци в затъмнената стая. Натали се беше изместила от прага, а изражението на лицето й искрено ме изненада. Познавах я от много време, бил съм свидетел на повечето от емоциите, които я бяха вълнували — разбира се, само онези, които неволно е показвала: нервност, тревога, дори страх. Но никога не я бих виждал ужасена.

— Всичко е наред, Нат — промърморих.

— Не е наред — поклати глава тя. — Не можем да го направим още веднъж.

— Тя разполагаше с цяла година. Защо точно сега? Ако причината е в книгата, защо сега, когато вече нищо не може да я спре?

— Трябваше да отменим пътуването. Хайде пак да се обадим на Мур.

— Направих опит да го открия, но не успях. Оставих му съобщение. Всичко ще бъде наред.

Тя ме погледна с онази топлота, която родителите пазят за любимо, но наивно дете.

— Ти си луд, Кодиак.

— Вярно е, но дяволът е на моя страна. Няма разлика от това, което правихме по-рано днес — ситуацията е същата като с Кийт. Нищо повече от косвени доказателства, които не могат да ни попречат да си свършим работата.

— Не можеш да ги сравняваш — поклати глава Натали. — Между двете ситуации няма нищо общо. Кийт е потенциален нападател, за когото дори не знаем дали е склонен към насилие. Съвсем другояче стоят нещата с Драма: тя е професионален убиец и ние добре знаем на какво е способна.

— Убиецът също е нападател, Нат — отвърнах аз. — Само дето по-добре си върши работата. Разполагаме с достатъчно доказателства за манията на Кийт по отношение на лейди Ейнсли-Хънтър, макар и тя да не включва непременно насилие. А по отношение на Драма нямаме дори това. Не вярвам, че е тръгнала да ни преследва, нито пък че преследва лейди Ейнсли-Хънтър.

Челюстите й видимо се стегнаха.

— Тогава защо ЦРУ намира за необходимо да те предупреди, че тя е в страната?

Този въпрос вече си го бях задал, но нямах отговор. Вероятно по тази причина го подминах и подхвърлих:

— Това е без значение. Гледаме напред, вършим си работата и пазим клиентката си. Ако се случи най-лошото, със сигурност ще изпозастреляме сума народ.

— Или доста от нас ще бъдат изпозастреляни — затвори очи Натали, изчака известно време, за да прогони страха, и добави: — Вероятно си даваш сметка, че наистина си луд, нали?

— По този въпрос никога не съм спорил — рекох. — Какво ти каза по телефона Бриджит?

— Пътува за Филаделфия, където ще разпита брата на Кийт… Каза, че ще се обади, ако научи нещо съществено…

— Ясно, добре. Ето, виждаш ли? Ситуацията е под контрол.

— Да, бе, под пълен контрол — промърмори тя, тръгна към вратата, после спря. — Извинявай за това, което ти казах…

— Няма нищо — поклатих глава. — Като си помисля за нея, аз също умирам от страх!

Натали се намръщи и се насочи към кабинета си, а аз — към заседателната зала. Вътре беше тъмно. Запалих осветлението чак когато спуснах щорите.

 

Дейл и Кори се появиха в шест и двадесет, оправдавайки се с трафика.

— Неделни шофьори, нали знаеш? — изръмжа Дейл. — Бас държа, че ги бяха пуснали на пътя с единствената цел да ме вбесяват!

— Де да беше само това — поклати глава Кори. — В един момент бях сигурен, че се готви да изхвърли някакъв нещастник от пътя!

— И без малко да го направя! — кимна Дейл, после се удари в гърдите и добави: — Прекрасно знам как!

— Всички ние се гордеем с теб, майсторе — уверих го аз. — Насочете се към заседателната зала, моля. Поръчали сме вечеря…

После рязко се обърнах и залостих входната врата, като едновременно с това включих и алармата. Искрено вярвах, че Драма няма да тръгне срещу нас, но в предохранителните мерки нямаше нищо лошо. Макар че ако наистина бе решила да дойде в кантората, нашите системи за сигурност най-много щяха да я раздразнят…

Присъединих се към колегите и леко кимнах на въпросителния поглед на Натали. Дейл и Кори вече се бяха настанили на масата и ровеха в кутийките с тайландска храна, която беше пристигнала малко преди появата им. Натали пристъпи към дъската и нанесе няколко последни щрихи на диаграмата, на която беше начертала маршрута ни от улицата долу до хотел „Едмънтън“. А дотам щяхме да стигнем през кухнята и товарния асансьор. На масата лежаха и други карти, притиснати от преспапиета с рекламни надписи. На корковата дъска и стената около нея бяха забодени снимки и написани на ръка бележки.

Кори плъзна една сода към мен и промърмори:

— Хайде, казвай за какво си се разбързал толкова!

Отвинтих капачката и спрях очи върху мехурчетата въглероден двуокис, който започнаха да изскачат на повърхността при нарушаването на херметизацията. После тихо съобщих:

— Днес следобед Фаулър отново ме заведе при момчетата от „Анализи“.

— Научи ли някои готини прякори? — подхвърли с усмивка Дейл.

— Нямаше нови — поклатих глава аз.

Звуците от поемането на храна се прекратиха.

— Ох, мамка му! — рече Кори.

Приеха го по-добре от мен и Натали, рекох си. Или повече ги бива в прикриването на страха. Не ме прекъснаха нито веднъж, докато им предавах наученото от Боулс и Грейси.

Когато приключих, разговорът се завъртя около налагащите се промени в светлината на тази нова информация и какво да правим със самата нея. Отново бе повдигнат въпросът за прекратяване на операцията — този път от Кори.

— Може би вече е късно — отвърнах аз. — Направих опит да се свържа с Мур веднага, но успях само да пратя послание, на което все още никой не ми е отговорил. Предполагам, че са в движение — към Хийтроу, а може би вече и във въздуха.

— Значи им изпращаме бумеранга в момента, в който се приземят — тръсна глава Дейл. — Посрещаме ги на летището според програмата, но не им позволяваме да напуснат самолета.

— Което ще бъде най-разумният ни ход, в случай че Драма наистина иска да ликвидира лейди Ейнсли-Хънтър — обади се Натали.

— Но ти не си убедена дали иска, така ли? — попита Кори.

Аз побързах да се намеся.

— Според мен Кийт продължава да бъде главната заплаха за нея. За Драма не знаем нищо друго, освен че нощес е била в Далас и е ликвидирала трима мъже. Мисля, че ще постъпим панически, ако от това направим заключението, че иска да ликвидира клиентката ни или нас.

— В случая говорим за един от членовете на Десетката — напомни Дейл. — А Драма наистина има основания да бъде ядосана. Книгата на Хейвъл се продава на всеки ъгъл…

— На нея изобщо не й пука заради книгата.

— Това никой не знае.

— Мислиш, че реагираме панически? — извърна се към мен Кори.

— Не казвам, че не бива да се тревожим — уточних аз. — Но трябва да разглеждаме нещата в перспектива, трябва да си припомним всичко, което знаем…

— Например факта, че Кийт е обсебен от лейди Ейнсли-Хънтър — подхвърли Кори.

— Има ли нещо по-ново в тази връзка? — направи гримаса Дейл.

— Чакаме информация от Бриджит. Докато не я получим, ще работим с това, което вече знаем. Промяна няма.

Разчистих масата от храната, която остана, вдигнах таблата и я занесох в хладилника, след което пуснах машината за каничка свежо кафе. Върнах се в заседателната зала, където още известно време обсъждахме различни теории, свързани с вероятното поведение на Драма и Кийт. После, от седем до към единадесет, направихме пълен и подробен преглед на оперативните си планове, изчиствайки и най-незначителните детайли. За начало на операцията определих шест нула-нула сутринта, сборен пункт в офиса. Оттук щяхме да тръгнем за летището, където щеше да кацне лейди Ейнсли-Хънтър със своя антураж. След това се заехме да сгъваме и прибираме всички планове, карти и чертежи. Дейл отиде да ги заключи в касата, аз се заех да изчистя дъската, а Кори и Натали отскочиха до склада, откъдето се върнаха с четири предпазни жилетки.

— Кевлар — поясни Кори и ми подаде едната. — Подаръкът, който винаги е актуален…

 

Прибрах се малко след полунощ и направих бърза обиколка на апартамента, включвайки всички възможни източници на осветление. Исках да установя дали бъркотията, която се разкриваше пред очите ми, беше същата, която бях оставил сутринта. С известна изненада открих, че Бриджит е доста разпилян човек и оставя на всевъзможни места книги, вестници и компактдискове, но в същото време дрехите, които държеше в спалнята, бяха винаги акуратно сгънати и подредени. Между напрегнатата работа, свързана с подготовката за визитата на лейди Ейнсли-Хънтър, и вродената разсеяност на Бриджит, съществуваха куп неща, които трябваше да бъдат свършени.

Но дори и при тези обстоятелства всичко изглеждаше на мястото си. Свалих сакото и жилетката си, окачих ги на закачалката в антрето и едва тогава влязох в спалнята, където държах кутията с пистолетите. Доста се рових из кухненските чекмеджета преди да открия комплекта часовникарски отвертки, които използвах да оправям очилата си. Въоръжих се с най-голямата и най-плоската от тях и започнах систематична проверка на стаите, разглобявайки всеки контакт и ключ за осветлението. Исках непременно да открия специалната апаратура, ако има такава. Когато охранявахме Пъф, Драма бе успяла да вкара в апартамента малък, захранван от мрежата предавател, който беше монтирала в кухненския контакт, най-често използван за кафеварката. Съмнявах се, че отново ще прибегне до същия прийом, но исках да бъда сигурен.

Не открих нищо, с изключение на известно количество изсъхнали миши изпражнения и една отдавна опразнена черупка на паяк.

Свърших с ключовете, седнах на кухненската маса и започнах проверка на телефоните. Спрях чак когато забелязах какво е станало с ръцете ми. Ноктите ми бяха изпочупени от битката със стенните контакти, а кокалчето на средния пръст на дясната ми ръка кървеше, здравата ожулено в мазилката. В днешно време има стотици начини за прехващане и подслушване на телефонни разговори, независимо дали става въпрос за стационарни или клетъчни телефони. При това почти никой от тях не изисква монтаж на специализираната апаратура на място. На практика нямаше никакъв смисъл да разглобявам телефоните — ако в някой от тях има бръмбар и аз го махна, това съвсем не ми гарантира, че линията става сигурна. И обратно — липсата на бръмбар не означава, че линията не е прехваната на друго място, далеч извън апартамента.

Докато претеглях доводите за и против, телефонният секретар най-сетне привлече вниманието ми. Мигащата лампичка показваше, че имам съобщение. Протегнах ръка да го пусна, но в същия миг иззвъня телефонът.

— Още си буден, а? — попита гласът на Мур. — Какво означават всичките ти съобщения?

— По открита линия ли говориш? — попитах аз.

— Да. Ако искаш осигурена линия, ще се наложи да почакаме…

— Няма смисъл — поклатих глава аз.

— Доколкото разбирам, нашата ситуация е претърпяла известно развитие?

— Да. Гаджето при теб ли е?

— Наблизо е, но не може да ни чуе — уклончиво отвърна Мур. — Какво става? Да не се открил нещо ново около Кийт?

— Не около него — отвърнах аз, после с няколко максимално алегорични слова му описах положението с Драма. Ако въпросната дама наистина ме подслушваше, със сигурност си умираше от смях.

— Откъде получи тази информация? — попита Мур. Гласът му прозвуча не толкова загрижено, колкото гневно.

— От служители на Компанията.

— Странно.

— Накратко казано — да — съгласих се аз.

— Искам да кажа, че не съвпада с това, което получих по моите канали — поясни Мур. — Преди да се прибера тази вечер, проверих цялата налична информация, с която разполагат моите хора в Интерпол и Шести отдел. Получих известни сигнали, но те нямат нищо общо с девойката Драма. Според тях акция е предприел друг изпълнител — някакъв тип, когото наричат Оксфорд и който се намира в Щатите, някъде по Източното крайбрежие. Не се знае дали е излязъл на лов, или просто сменя позиции…

— Нима искаш да кажеш, че трябва да се съобразяваме с двама професионалисти? — сбърчих вежди аз.

— Те са най-малко десет, ако случайно си забравил — меко ми напомни Мур. — И обикновено ловуват…

Изведнъж почувствах страшна умора.

— Господи, Робърт! — промърморих.

— Бях решил да споделя тази информация едва като кацнем и се срещнем очи в очи, но съобщенията ти звучаха доста настоятелно.

— Тогава може и да са били настоятелни, но сега са на ръба на паниката. Какъв е тоя Оксфорд?

Мур издаде кратък съскащ звук, после примирително подхвърли:

— Това ще почака, докато кацна при теб.

— Гаджето е наблизо и може да те чуе? — досетих се аз.

— Може и така да се каже.

— Доверяваш ли се на източниците си?

— Чакай малко — отвърна той и в слушалката настъпи тишина, прекъсвана единствено от лекото съскане на откритата линия. Изведнъж реших, че се обажда от самолета и двамата с клиентката му вече са някъде над Атлантическия океан. Когато най-сетне отново взе слушалката, нищо в поведението му не показваше, че е имало някаква пауза. — Познавам тези хора от години. Да не говорим за твоята приятелка. Доколкото се простират познанията ми, тя е потънала в неизвестност веднага след последния ви танц. А ти доверяваш ли се на своите?

Размислих в продължение на около две секунди, после му съобщих:

— Видях снимките…

— Които лесно могат да бъдат фалшифицирани — добави забързано и с леко притеснение в гласа Мур. — Не мислиш ли, че е страхотно удобно Компанията да сподели своите наблюдения с теб само двадесетина часа преди пристигането ни?

— Мисля. Но предвид характера на информацията аз се почувствах длъжен да я споделя с теб. Не виждам как може да се промени вече планираната операция. Освен ако не прецениш, че представлява основателна причина да се откажем.

— Не я виждам в подобна светлина — увери ме Мур. — Според мен ситуацията не се е променила и заплаха номер едно продължава да бъде Кийт…

— Съгласен съм.

— Ще звънна на моите хора още един път да проверя дали няма нещо ново…

— Но се съмняваш да има, нали?

— Да, наистина се съмнявам. Операцията остава без промени, Атикъс.

— Ще й го кажеш ли?

— А ти гламав ли си?

— Всички това ме питат. Хайде чао, скоро ще се видим.

— Лека нощ — рече Мур.

Оставих слушалката, после върнах отвертката в кутията и я пъхнах обратно в чекмеджето под мивката. Напълних една чаша с вода от чешмата и бавно отпих. Не преставах да се питам дали решението ни е правилно, дали няма да ни отведе към нещастието. Относно разузнавателните сведения бях по-склонен да вярвам на Мур, отколкото на двамата мъже, които днес бях видял за пръв път в живота си. А Мур беше ПБ на лейди Ейнсли-Хънтър и отговорността му за нейната сигурност беше по-голяма от нашата. Забравих да ви кажа, че на нашия жаргон ПБ означава „персонален бодигард“. Ако той е на мнение, че операцията може да се осъществи, значи е взел предвид всички интереси на клиентката си. А този Оксфорд, който е да е той и независимо каква е мисията му, не представлява чак такава заплаха, че да принуди Мур да се откаже от презокеанското пътуване в компанията на нейно превъзходителство.

Разбира се, имаше и една подробност: Мур бе служил в британските специални части, а там не се занимават с обучение на бодигардове, въпреки че имат специална Програма за ВИП-защита. В подразделенията на САС обучават бойци — „завършени бойци“ според терминологията на Мур. А между боеца и бодигарда има огромна разлика. Част от тяхната работа се припокрива, но задачите, които изпълняват, са коренно различни. А Мур не беше от хората, които се отказват лесно — това го знаех от личен опит. Разбира се, това не означаваше, че се отнася лекомислено към заплахите. Беше по-скоро другото — непоколебимото му убеждение и вяра в собствените способности, абсолютната увереност, че в крайна сметка ще се справи с всяка ситуация, в която попадне.

Изпих още няколко глътки и тръгнах към спалнята. Пътьом отново забелязах мигащата лампичка на секретаря и най-сетне натиснах бутона за възпроизвеждане. Съобщението беше от Бриджит. Беше оставила номер с категоричното нареждане да се обадя „независимо от късния час“…

Часовникът на кафемашината показваше два и осемнадесет, но аз без колебание изпълних заповедта и набрах цифрите. Още на второто позвъняване приятен глас ме осведоми, че хотел „Ембъси Суитс“ във Филаделфия е на мое разположение. Поисках да ме свържат със стаята на Бриджит Логън. Нещо прещрака и няколко секунди по-късно отново прозвуча сигнал. Тя вдигна между третото и четвъртото позвъняване.

— Хммм…

— Хей, аз съм.

— Тъмно е — промърмори тя, а след това каза и още нещо, което сигурно означаваше да почакам. Чух как телефонът падна от поставката си, чух и шум от движения. Кратка пауза, после звук от течаща вода. Нови крачки и слушалката най-сетне беше вдигната.

— Ти знаеш ли, че е два и половина бе, човек? — сприхаво попита Бриджит.

— Само два и двайсет, освен това казваш да ти се обадя независимо от късния час.

— Казах го, вярно е — простена тя. — А сега се опитвам да си спомня защо съм го казала!

— Защото съм ти липсвал.

— Не беше това — каза тя, а гласът й премина в прозявка. — Аха, сега си спомних. Джоузеф Кийт има брат на име Луис. Тази вечер разговарях с него. Много се безпокои за братчето си…

— В какъв смисъл се безпокои?

— Луис Кийт твърди, цитирам, че Джозеф бил луд по лейди Антония Ейнсли-Хънтър още от колежа.

— Къде е учил?

— В Общинския колеж на Филаделфия. Членувал в местния филиал на „Заедно сега“. Според Луис брат му се бил кандидатирал за председател на местната организация не един, или два, а цели четири пъти! И винаги е губил.

— Това вкарва ли го в категорията на недоволните работници?

— Не, категорията му е по-друга. След последната му неуспешна кандидатура за председател се е стигнало до блокиране на членството му в организацията. А малко по-късно е бил изключен от нея…

— Подробности, моля — натъртено рекох аз.

— Още не разполагам с такива — отвърна Бриджит и отново се прозя. — В неделя канцеларията на колежа не работи. Утре сутринта отивам, ще видя какво може да се направи. Но има и още нещо… Не знам какво е, но може би ще хвърли известна светлина…

— Продължавай.

— Луис Кийт каза, че брат му вярва в прераждането. Преди една година, някъде около Деня на благодарността, Джоузеф споделил, че бил женен за Ейнсли-Хънтър…

— Женен ли? — изненадах се аз.

— Да, но преди пет-шест хиляди години, в древна Шумерия^[1]…

— В Шумерия значи — промърморих.

— В древна Шумерия — натърти тя. — Луис ми призна това, второто, с известна доза неудобство, но…

— Но първото ти го съобщи без никакво неудобство, така ли?

Тя пренебрегна въпроса ми и продължи:

— От казаното стана ясно, че Джоузеф е бил не само съпруг на Антония, но и монарх. Двамата били кралска двойка. След което Луис добави — тук отново ще цитирам това, което съм записала, че „сексът с нея бил страхотен!“…

Заковах поглед във вратичката на хладилника. Преди два месеца Ерика ми подари един комплект „магнитна поезия“, който бързо се превърна в хит сред гостите ми. А Бриджит си играеше с него часове наред, размесвайки и подреждайки различните думички. Окото ми се спря на словосъчетанието „хубаво, но без ориз“…

— Виж ти!

— Аха… За да си го спомня след шест хиляди години, сексът наистина трябва да е бил нещо изключително!

— Ясно. Значи му хлопа дъската.

— Вероятно му хлопа дъската — поправи ме Бриджит. — Да вярваш в прераждането не означава, че си превъртял.

— Добре, приемам — рекох. — Разбери защо са го изключили от дружеството.

— Това ще е първата ми работа утре сутринта. А на теб как ти мина денят, разбойнико?

— Ако взема да ти разказвам, ще мине поне един час — отвърнах. — А ти вероятно искаш да спиш.

— Тц… Лежа си със слушалката до ухото. Ако ми станеш досаден, само ще клюмна.

— В леглото ли си?

— Аха. При това гола… Хайде, разкажи ми приказка!

Разказах й как е минал денят ми. Тя не клюмна.

Когато свърших, само промърмори:

— Прибирам се у дома!

— Защо? Там вършиш добра работа и сигурно ще разбереш още много неща за Кийт…

— Защото се страхувам за теб!

— Недей. И без това в момента нищо не можем да направим. А и Мур е на мнение, че тези приказки за Драма са пълна глупост.

— Мур не може да ме впечатли по начина, по който впечатлява теб — отвърна тя. Чух как се движи в леглото и вероятно се изправя на лакът. — Драма вече те посети веднъж — пак когато беше сам в проклетия апартамент. Не искам да се повтори. Ще се прибера да те пазя.

— Ще ти кажа това, което казах и на останалите, Бриди — промърморих с нежелание. — Дори да се е раздвижила, Драма няма да дойде тук.

— А аз ще ти кажа това, което останалите би трябвало да ти отговорят, Атикъс! Няма начин да предвидиш какво ще направи или няма да направи тя. От това, което си ми разказвал за нея, стигам до заключението, че тя нарочно те е взела на мушката и едва ли те е забравила.

— Беше ме взела на мушката, защото аз ръководех операцията — възразих аз. — Ако действително иска лейди Ейнсли-Хънтър, тя няма да дойде тук, защото това би означавало да разкрие картите си. Което пък означава, че единствената друга причина за появата й би трябвало да е лична. Но тъй като ни остави на мира след онази бъркотия с Пъф, склонен съм да допусна, че не приема нещата лично. И това отношение не се е променило след книгата на Хейвъл.

— О, майната ти! — тихо рече тя. — Не мога да те понасям, когато започнеш да редиш логичните си предположения. Ама наистина не мога!

— Всъщност го правя доста рядко.

— Тук си прав. Искам да бъдеш внимателен, това е всичко.

— Ще бъда — обещах аз. — Но и ти също. Сега гледай да заспиш, а утре пак ще си поговорим.

— Не се безпокой за мен.

— Нещата са двупосочни, скъпа… Ти ми казваш да бъда внимателен, а аз започвам да се безпокоя за теб.

Мълчанието й изведнъж ми се стори изпълнено с тревога. После тя тихо попита:

— Наистина ли така става?

— Нещо лошо ли казах? — разтревожих се аз.

— Късно е, Кодиак. Уморена съм. Драма може би вече ти се точи… Извини ме, ако тонът ми ти се е сторил неподходящ…

Пожела ми лека нощ и затвори.

Легнах си с мисълта, че телефонът никога не ми е бил приятел и никога няма да бъде…