Грег Рука
Лична охрана (15)

14.

Инструкциите с номера от 15 до 29 се редуваха бързо, разстоянието се измерваше в проценти от километъра, непрекъснато следваха леви и десни завои по тесния асфалтиран път. Входът беше обозначен с портал от ковано желязо. Централната алея беше покрита със ситен чакъл и се извиваше в широк полукръг. Към нея като спици на счупено колело от гигантска каруца се прилепваха по-тесните алеи. Вляво се виждаше административната сграда. Параклисът до нея беше боядисан в мръснобял, странно потискащ цвят. Гробището заемаше огромна и доста неравна площ, изпъстрена с малки хълмчета и още по-малки долчинки, сред които стърчаха паметни плочи. Имаше много и разнообразни дървета, а пространството между тях беше покрито със зелена трева. Алеята изведнъж опря в малко мостче, което се извиваше над плитко изкуствено езеро с действащ фонтан в средата. Беше много живописно. Повечето алеи не бяха маркирани, но имаше и няколко с имена — Молдавия, Столетие, Възраждане…

Умно.

Инструкция 28 ми заповяда да паркирам пред мраморния мавзолей на отсрещния хълм, скрит в сянката на няколко добре разклонени дървета. Намирах се на близо километър от входа, а сградите и езерото пред тях бяха почти скрити сред зеленината и гъстата гора на паметниците. Изгасих мотора и дръпнах ръчната спирачка. Подухна лек ветрец, листата на дърветата се раздвижиха, а аз лекичко потръпнах. Това беше единственият шум, който долиташе през сваленото странично стъкло. Наоколо беше абсолютно пусто — никакви опечалени роднини, никакви гробищни служители…

Слязох от колата и пейджърът моментално зажужа.

СКАМЕЙКАТА ЗАД МАВЗОЛЕЯ СЕДНИ ПОБЪРЗАЙ

— Слизам от колата — съобщих по радиото. — Насочвам се към задната част на мавзолей с името Грифин…

— Чакай! — напрегнато каза Бриджит. — Още не съм пристигнала! Влез в колата и ме чакай, по дяволите! Още малко и съм там!

— Няма начин.

Късата каменна пейка беше обърната с гръб към мавзолея. От нея се виждаше цялата дълга редица надгробни плочи, която се спускаше надолу по склона. Второто послание се появи на екранчето в момента, в който сядах.

ВТОРИЯТ ВДЯСНО

Измина половин секунда преди да осъзная смисъла на думите, издълбани в гранита. Страхът ме блъсна с огромна сила и се опита да ми отнеме дъха. Гласът на Бриджит бръмчеше в ухото ми като сърдит комар, молеше ме да спра и да почакам. Вече паркирала до мен, вече се измъквала навън…

На втория камък личеше името Логън.

Натиснах копчето за предаване и дрезгаво изкрещях:

— Махай се оттук! Веднага се махай!

— Майната ти, вече съм на… — Думите й бяха прекъснати от писък. Такова нещо не бях чувал да излиза от нея — висок, дрезгав, нечовешки… Радиостанцията й остана включена и благодарение на този факт до слуха ми долетя звук от счупено стъкло и някакво меко пропукване — сякаш деца надуваха и пукаха книжни торби. Скочих на крака, готов да хукна обратно, но пейджърът в ръката ми отново изжужа.

— … стреля по мен и пръсна страничното стъкло… Не знам откъде дойде…

— Стой в колата! — изкрещях аз. — Легни на седалката и не се показвай!

— Сякаш имам друг избор! — обидено промърмори тя.

Натиснах бутона на пейджъра и прочетох съобщението.

Пръстите ми видимо трепереха.

СЛЕДВАЩИЯТ ЩЕ БЪДЕ В ГЛАВАТА Й… НАКАРАЙ Я ДА СЕ МАХНЕ 60 СЕКУНДИ

— Бриджит!

— Не я виждам, Атикъс!

— Трябва да се отдалечиш!

Отвърна ми мълчание. После, коренно променен, гласът на Бриджит тихо попита:

— Какво още ти заповяда тя?

45 СЕКУНДИ

— Взела те е на мушка. Разполагаш с по-малко от минута.

— О!

Каза го така, сякаш ставаше въпрос за нещо банално и без значение.

— Тръгвай! — настоях аз.

— Но другите още ги няма. Кори, Дейл и Мур не отговарят по радиото, не знам къде са. Не искам да те оставям сам!

— Ще те убие!

— Атикъс…

— Тръгвай, нямаш време!

Секундите течаха. Секунди, които маркираха последните мигове от живота й.

Напълних дробовете си с въздух и изкрещях като луд:

— Тръгвай!

На което тя съвсем спокойно отвърна:

— Добре, тръгвам.

Долових грохота на поршето някъде оттатък дърветата. Затворих очи и зачаках изстрела.

Но вместо него пристигна ново послание:

ОСВОБОДИ СЕ ОТ РАДИОСТАНЦИЯТА И ТЕЛЕФОНА БРЪКНИ ПОД ПЕЙКАТА

Оставих пейджъра на седалката и започнах да разкопчавам радиостанцията. Разкачих кабелите и ги издърпах от ръкава си. Сложих и тях на седалката, а най-отгоре оставих мобилния, като преди това не забравих да го изключа. Отпуснах се на колене и надникнах под пейката. Малка торбичка от прозрачен найлон беше залепена отдолу с тиксо. Вътре имаше три ключа и поредната бележка, залепена отвън.

Нагоре по хълма. Форд ескорт. Запали мотора.

Остави пейджъра.

Колата беше черна, миналогодишен модел, но доста използвана. Беше спряла малко зад билото на хълмчето, за да не се вижда отдалеч. Един от ключовете отвори вратата, същият се оказа подходящ и за стартера. Когато дадох контакт, касетофонът изщрака и гласът й изпълни купето:

— Включи на скорост и потегляй. Вдигни тридесет и карай по втората алея вдясно. Хайде, потегляй.

Ескортът също се оказа автоматик. Потеглих и се насочих към втората алея вдясно, Драма мълчеше. Обади се едва когато изпълних всичките й досегашни нареждания.

— Сега трябва стриктно да се придържаш към времето. Никакво забавяне. Наблюдавам те вдясно. Повиши скоростта на четиридесет и пет.

Все още бях на територията на гробищата. Алеите бяха тесни и пълни със завои, непрекъснато се издигаха и спускаха. При тези условия четиридесет и пет ми се струваше доста висока скорост. В подножието на поредното хълмче се очерта доста остър завой и аз преместих крак на спирачката.

— Не намалявай! — предупреди ме тя.

Наложи се да употребя усилия на волята, за да стъпя отново на газта. Навлязох в завоя, ескортът се наклони на пружините си, гумите леко изсвириха.

— Първата вляво, после направо. Увеличи на осемдесет, с които трябва да стигнеш до портала.

Пред очите ми се появи гробищната ограда. Алеята завършваше пред отворения портал на служебния вход. Намалих скоростта и насочих колата натам, а тя ми каза да направя ляв завой и да следвам посоката на движение. На първия светофар ме отправи надясно, а след три пресечки — отново наляво.

— Излез на експресната магистрала, защото отиваме в Бруклин. Очаква ни тежък трафик, затова се въоръжи с търпение. Все пак разполагаме с цял ден, нали? След пресечката сигурно ще имаш хубава гледка към Фар Рокауей…

Гласът й звучеше тихо и самоуверено, тонът беше почти приятелски. Акцентът й си оставаше средноатлантически, при произнасянето на „Бруклин“ и „Рокауей“ долових едва забележимо омекотяване на съгласната „р“.

— Какво ще кажеш за малко музика?

Гласът й заглъхна, а мястото му беше заето от Бийтълс, които пееха „Едно магическо и тайнствено пътуване“…

— Обичам класиката — поясни тя.

— О, я стига! — отвърнах с гримаса и в същия момент установих, че очаквам отговор.

Който, разбира се, не дойде…

 

Музиката прекъсна щом се качих на моста Верацано.

— Очаквай тежък трафик при влизането в Бруклин. Затова карай спокойно и не се притеснявай да върнеш касетата, ако нещо си забравил, или пък изоставаш. Искам да стигнеш там, накъдето си тръгнал. Вероятно и ти. Вече си сам и ще разполагаме с достатъчно време, за да си подредим нещата… Знам, че няма начин да те накарам да ми вярваш, но ако следваш инструкциите ми и ги спазваш, наистина ще си я получиш обратно, при това невредима. Няма смисъл да ти обяснявам какво ще се получи в обратния случай… Сигурно се питаш къде се намирам в момента. Ще получиш отговор съвсем скоро. Без съмнение се питаш и къде е тя. И този отговор няма да закъснее. По всяка вероятност си задаваш и още един въпрос — как да се свържеш с приятелите си. Може би ти се ще да рискуваш с някоя телефонна кабина, от която да им кажеш най-важното… Най-сериозно те предупреждавам да не го правиш. В момента си под неотстъпно наблюдение, Атикъс. Ако спреш на място, различно от крайната дестинация, веднага ще чуеш ето това…

От тонколоните екна изстрел, последван от стилизиран вик на ужас. И двете бяха прекалено ясни и стереофонични, за да бъдат нещо друго, освен стандартни звукови ефекти.

— Мисля, че се разбрахме — добави миг по-късно гласът й. — О, и още нещо: излишно е да се напъваш да разбереш какво става, защото ще сгрешиш. Разбира се, умствените упражнения никога не са излишни. Сега ти предстои да напуснеш Верацано и да използваш изхода към Деветдесет и втора улица. На светофара ще завиеш наляво…

 

Добрах се до крайната дестинация едва в десет часа и три минути. Драма се оказа права: трафикът беше изключително натоварен и аз трябваше да спирам лентата точно четири пъти, за да не се загубя. На два пъти се разминах с патрулни коли, на два пъти ми мина през ума да направя нещо, с което да привлека вниманието им. Не предприех нищо, макар че не знаех как точно ме наблюдава Драма. Възможни бяха всякакви варианти — електронен маяк в колата, микрофон, а дори и камера, която предава на живо. Изобщо не допусках възможността да блъфира — бях стопроцентово убеден, че действително съм под наблюдение. Това беше странна игра на доверие — Драма ми вярваше, че няма да направя някоя глупост, аз пък вярвах, че ще си изпълни обещанието.

Но нещата ми се струваха малко едностранни.

Указанията ме отведоха до Бей Бридж, после на север край гробището Грийнууд, за да стигна до хубавите къщи в Парк Слоуп. Тя ме прекарваше по-далеч от големите търговски центрове, на няколко пъти ме върна по обратния път и ми смени посоките, а веднъж ме принуди дори да направя пълен кръг. Това ме дразнеше. Вече бе успяла да ме откъсне от екипа и по тази причина не виждах смисъл да предприема действия за освобождаване от евентуална опашка.

В крайна сметка указанията станаха по-конкретни. Прекосих Проспект Хейтс на изток, минах от другата страна на авеню Флетбуш и поех отново на юг през Проспект Парк. Едва тогава добих представа накъде ме води. Последното ми посещение в тази част на Бруклин беше в компанията на Натали, която беше зад волана на служебната кола. То завърши пред трупа на мъж на име Реймънд Мозиър, който беше работил за бащата на Натали като един от екипа охранители на Пъф преди да го поема аз. Имаше славата на „хрътка“ — така наричаха най-лошите охранители. Драма го беше подмамила да проникне в нашата система за сигурност, а след това го беше премахнала — просто за да не оставя следи.

Сега, повече от година след този инцидент, аз отново спирах пред дома на Мозиър. Сградата беше станала обект на някакъв козметичен ремонт. Тухлената фасада блестеше с нова боя, спретнато изглеждаше и дограмата на прозорците. На първия и втория етаж бяха окачени сандъчета с цветя, чието съдържание издаваше обич и постоянно внимание. Наемателите явно харесваха мястото, на което живееха.

Касетата свърши и автоматично се пренави обратно. От тонколоните се чуваше единствено тихото съскане на лентата. Изключих мотора и слязох с ключовете в ръка. Не бях забравил, че на връзката имаше още два, освен този за ескорта. Първият отключи входната врата, а вторият превъртя ключалката на апартамента на третия етаж, където беше живял Мозиър. Затаих дъх и изчаках няколко секунди, след като чух мекото изщракване на резето. После отворих и предпазливо надникнах. Коридорът беше празен и тих.

Бутнах вратата още малко — само колкото езичето на бравата да се отдалечи на безопасно разстояние от заключващия механизъм. После пуснах ключовете в джоба си, издърпах револвера от кобура на глезена и хеклера от колана си и напълних дробовете си с толкова кислород, колкото можех да поема.

Бутнах вратата с рамо, наведох се в позиция полуклек и прескочих прага. Очите ми търсеха подходяща мишена за едрокалибрени куршуми, но такава нямаше.

Ослушвах се няколко секунди, но тишината нарушаваше само прекалено учестеното ми дишане. Изправих се и протегнах десния си крак, за да затворя вратата.

Когато Мозиър умря тук, апартаментът беше обзаведен, макар и скромно. Имаше диван легло и телевизор с голям екран. На отсрещната стена беше опряна лавица за книги, а над нея висеше голяма литография с еротичен сюжет.

Но сега стените бяха голи. Единствената светлина проникваше през прозореца в дъното. Дори диванът беше сгънат, а на ръкохватката му белееше някаква залепена бележка. Реших, че временно мога да пренебрегна нейното съдържание.

Банята беше вдясно, а веднага след нея зееха отворените врати на голям гардероб. Опрях гръб на стената и предпазливо се насочих натам. Гардеробът се оказа абсолютно празен. В банята нямаше дори тоалетна хартия.

Прибрах оръжията си и пристъпих към сгънатото легло.

Прочетох съдържанието на бележката и пеперудите в стомаха ми отново полудяха.

ДРЪПНИ ЛЕКИЧКО

Още един потенциален капан. Или нов труп. Това би било съвсем в стила на Драма и извратеното й чувство за хумор.

Обзет от предчувствия, разгънах дивана и открих, че е напълно зареден с чисти чаршафи и армейско одеяло в маслиненозелен цвят. Под единичната възглавница се виждаше друга бележка.

НАСТАНЯВАЙ СЕ УДОБНО

Смачках бележката и пристъпих към прозореца, който гледаше към улицата.

Ескортът беше изчезнал.

Какво можех да направя? Нямах нищо против да чакам в този апартамент, след като Драма го искаше. Надявах се, че миниатюрният предавател в ластика на бельото ми все още работи. Ако беше така, Кори и колегите ми рано или късно щяха да ме открият. Дори Бриджит да не беше успяла да направи радиовръзка с тях след напускането на гробищата, тя със сигурност е позвънила по телефона на Натали, която по един или друг начин е осигурила връзката с останалите. А контактът между Натали в апартамента ми и Кори в задната част на микробуса на Дейл неизбежно щеше да ги насочи насам.

Просто трябваше да се въоръжа с търпение и да чакам.

Седнах на ръба на дивана и завъртях глава, опитвайки се да прогоня напрежението. Бронежилетката доста ме стягаше. Едва сега имах време да установя, че тя всъщност е безкрайно неудобна. Устата ми лепнеше, изпитвах силна жажда. Фактически от ранното ми ставане до този момент не бях пил нищо, освен кафе.

В хладилника открих бутилка с някаква фантастична минерална вода, която според етикета идвала директно от ледниците на Гренландия. На най-горния рафт имаше пакетче сода за хляб. Пуснах чешмата и пих вода направо с шепите си.

На вратата се почука тъкмо когато избърсвах длани в тениската си. Извадих хеклера, залепих гръб за стената и се прицелих в мястото, където би трябвало да се намират гърдите на мъж със среден ръст.

Чукането се повтори.

— Господин Кодиак, влизам — извика мъжки глас. — Моля, не ме наранявайте.

Акцентът му без съмнение беше руски. Или украински.

Не казах нищо и топката на бравата бавно се завъртя. Вратата се отвори и в коридора се появи мъж, който трудно би могъл да се определи като среден на ръст. Беше толкова висок, че дори жена с ръста на Бриджит би трябвало да извие врат, за да види очите му — малки и проблясващи от напрежение, разположени дълбоко върху кръглото лице. Носът му беше сплескан и обезобразен, брадичка тип катинар ограждаше устата му. Главата му беше покрита с гъста, едва набола четина. Годините му бяха около тридесет и пет, а може би и повече. Промъкна се през вратата с тренирана лекота, а ръцете му бяха протегнати напред с дланите нагоре. Беше облечен в черни джинси, работни ботуши и тънко кожено яке, което покриваше кръста му. Надписът на тениската му предупреждаваше да се пазим от голямото куче.

Аз коригирах мерника си и насочих пистолета в главата му. Имаше големи и силни ръце, но аз все още не знаех с каква бързина действат. Във всеки случай човек, който в такъв ден е навлякъл кожено яке, със сигурност иска да направи някаква демонстрация — или че не обръща внимание на дреболии като жега и влага, или че имиджът е далеч по-важен от удобствата…

Интуицията ми подсказа, че на тоя тип изобщо не му пука от климатичните условия.

Той пристъпи крачка напред и изви врат, за да ме открие. Когато най-сетне ме засече до стената и видя дулото на пистолета, насочено в челото му, на лицето му се появи широка усмивка, а главата му леко кимна.

— Здрасти.

— Затвори вратата — рекох.

— Разбира се, щях да го направя… — Той спокойно ми обърна гръб, затвори вратата и пак се обърна. Ръката му махна по посока на дивана.

— Може ли да седна?

— Още не. Свали си якето, но бавно.

— Разбира се — отново се съгласи непознатият, съблече якето си и го остави да падне на пода.

— Ръцете на главата, пръстите преплетени! — заповядах аз. — Обърни се!

Онзи сви рамене, но се подчини. По тялото му не се виждаше оръжие, нямаше жички и микрофони, изобщо нищо, което да прилича на предавател.

— Можеш да седнеш — рекох аз, изчаках да преполови разстоянието до леглото, и добавих: — Ето там…

— Искаш да седна на пода?

— Позна.

Ново свиване на раменете и човекът се подчини.

Опрял гръб в стената, аз бавно се плъзнах към входната врата. Не го изпусках от очи, пистолетът ми продължаваше да е насочен в главата му.

— Вече я заключих — каза той, когато забеляза, че посягам към топката на бравата. — Няма да ти сторя нищо лошо.

— Благодаря — кимнах аз, но въпреки това проверих ключалката.

Наистина я беше заключил. Отдалечих се в обратна посока, запазвайки триметрова дистанция от непознатия.

— Тя ли те изпраща?

— Имаш предвид Таша?

— Ако така се нарича — свих рамене аз.

— Да, изпраща ме Таша.

— А ти кой си?

— Тя каза да дойда да те взема оттук и да те заведа на едно място.

— И аз така си помислих. Как се казваш?

— Дан.

— Руснак ли си, Дан?

— Не, грузинец.

— Извинявай. Означава ли това, че Дан е съкращение от Данилов?

— Точно така — отвърна с видимо задоволство мъжът.

— Откъде познаваш Таша?

— Приятелка ми е.

Реших, че е по-добре да не се смея.

Дан погледна часовника си — една доста едра платинена буца на лявата му китка — и започна да се надига.

— Време е да тръгваме.

— Не съм ти позволил да ставаш!

Скритата в тези думи заплаха дори не го забави, а това можеше да означава две неща: или не се страхува, че ще получи куршум, или че Драма ме държи достатъчно здраво, за да игнорира заплахите ми. Наведе се да вдигне якето си, изтърси го с подчертано старание, облече го и тръгна към вратата. Спря с ръка върху бравата, а на лицето му отново се появи усмивка:

— Моля те, нека да тръгваме. Забавим ли се още малко, със сигурност ще закъснеем. Ако искаш, продължавай да ме държиш на мушка с пищовите си.

След тези думи отвори и излезе, принуждавайки ме да го последвам.