Грег Рука
Лична охрана (7)

6.

— И тъй, къде е този тип? — попита Мур.

— Там е работата, че не знаем — отвърнах аз.

В слушалката настъпи тишина, нарушавана от тихо пропукване. Оттатък океана Мур обмисляше това, което беше чул от Натали и от мен. Беше неделя, рано следобед, един ден преди пристигането на лейди Ейнсли-Хънтър. Но ние с Натали бяхме в офиса за последно обсъждане, а Дейл и Кори отидоха в Куинс за окончателна проверка на превозните средства и специализираното оборудване.

— Мислех, че ФБР също го издирва — обади се най-сетне Мур. — Нямат ли някакъв резултат?

— Продължават да търсят.

— И?

— Нищо, Робърт! — повиших тон аз. — Просто продължават да търсят. Изпратих в Хартфорд Бриджит Логън и Скот Фаулър. Успели да открият жилището му, но него го нямало. До този момент нямам сведения, че се е върнал.

— Исусе!

Нова пауза. Надигнах чашата с кафето си, но само за да установя, че течността вътре е леденостудена. Въпреки това я изпих.

— Добре — обади се с въздишка Мур. — Все пак ще задам шибания въпрос… Изпаднахме ли в параноя?

— Трудно е да се каже — пое инициативата Натали. — Логън е разговаряла със съседите и научила, че някъде до началото на миналата седмица Кийт си е бил у дома. Потърсила го на работното му място — някаква агенция за набиране на временна работна ръка, — но оттам й казали, че предишния петък си прибрал чека и взел двуседмичен отпуск заради някакво пътуване…

— Исусе! — повтори Мур. — Сега остава да ми кажеш, че притежава и пушка…

— Ако има такава, не е регистрирана — отговорих аз. — Според справката на ФБР Кийт не притежава огнестрелни оръжия.

— Това все пак е добра новина. Друго?

— Има и друго, но то няма да ти хареса… Бриджит хвърлила едно око на апартамента му…

— По законен начин?

— Не разполагам с подробности. Вътре било пълно с литература за „Заедно сега“ и нейно благородие. Бриджит твърди, че колекцията е направо внушителна, но според нея не е боготворене.

— По-точно?

Натали прелисти бележника си.

— Снимки, журналистически материали, изрезки. Фотокопия на статии, писани от лейди Ейнсли-Хънтър — включително и на неотдавнашното комюнике за печата, с което тя съобщи за назначението си като посланик на Обединените нации.

Стенанието, което долетя от репродуктора, сякаш се бе изтръгнало от призрак, а не от жив човек.

— Какво означава, че не е боготворене?

— Че не пали свещи и не й отправя молитви — отговорих аз.

Натали направи гримаса, с която много сполучливо имитира вероятната физиономия на Мур.

— Бриджит се е сдобила със снимка на Кийт — продължих аз. — Потвърдена от съседите. Вече я размножихме, в момента ФБР я разпраща.

— Това ли е всичко?

— Няма кой знае какво друго да се направи. Кийт не е извършил престъпление и ние не разполагаме с достатъчно законови средства да го притиснем. Бриджит търси информация за миналото му, но все още не е открила нищо, което да ни насочи към бъдещите му намерения. Налага се да работим с това, с което разполагаме…

— Имаш ли доверие на Логън?

— Ако има нещо за откриване, тя ще го открие, Робърт — тихо, но убедено отвърнах аз. — Вярвам й напълно.

Този път паузата беше толкова продължителна, че се запитах дали не е прекъснала връзката.

— Много добре — промълви най-сетне Мур. — Сега искам професионалното ви мнение… Да отложим ли визитата?

Натали направи болезнена гримаса, а аз леко кимнах. Излишно беше да казваме каквото и да било, тъй като бяхме на едно и също мнение, при това много категорично.

— Нейно благородие ще приеме ли евентуална препоръка за отлагане? — попита Натали.

— Само ако сме абсолютно сигурни. Ако не й кажем, че имаме определени страхове относно личната й сигурност, тя ще настоява да не отлагаме. Разбира се, аз мога да споделя с нея нашата загриженост, но ако не я доведе до припадък от страх, това със сигурност ще я изнерви. И няма да я откаже от пътуването.

— Значи ние трябва да решим, така ли? — попитах аз.

— Не, това решение в крайна сметка ще го взема аз — отвърна Мур. — От вас искам честно да ми кажете какво е вътрешното ви чувство, онова под лъжичката…

Моето вътрешно чувство, онова под лъжичката, определено ми казваше, че преди малко не трябваше да се нагълтам с гадното студено кафе. Започвах да се чувствам адски несигурен. Който и да беше шибаният Джоузеф Кийт, той изведнъж се сдоби с властта да управлява не само моя живот и този на колегите ми, но и на хората, които ни бяха наели… Исках тази работа, бях убеден, че ще я свърша добре. И изведнъж всичко се обръща наопаки, защото някакъв луд си пада по една млада дама, която никога не е срещал, и същият този луд вероятно желае да причини зло на младата дама, обладан от известни само на него зли духове. В същото време ние разполагахме само с няколко косвени доказателства, че Кийт се готви за нещо и толкоз. Нищо конкретно…

Натали очевидно чакаше аз да отговоря пръв.

Наведох се към репродуктора, изкашлях се лекичко и казах:

— Утре ще чакаме нейно благородие.

Отговори ми тихият смях на Мур.

— Тя ще бъде много доволна да го чуе.

— Ще й кажеш ли останалото? — попитах.

— На този етап би било излишно емоционално бреме. Пожелай ни приятно пътуване, приятел…

Връзката прекъсна и аз изключих репродуктора. Натали приключи със записките си, остави бележника и се протегна. Тялото й се изви наляво, после надясно, ръцете й останаха високо вдигнати над главата. След няколко такива движения изпусна въздуха от гърдите си и отново зае нормално положение.

— За момент имах чувството, че ще му кажеш да отложи — промърмори тя.

— За момент и аз имах същото чувство.

— Но после?

— После си спомних, че точно затова ни плащат. Ако лейди Антония Ейнсли-Хънтър има желание да посети Голямата ябълка^[1], да разгледа забележителностите и да изпълни мисията си, нашата работа е да й осигурим всичко това с минимален риск за нейната сигурност.

— Далеч по-лесно би било, ако клиентите ни плащат, за да ги заключим в някоя стая под денонощна охрана…

— Предпочитам да ги оковем във вериги в Люсит — подхвърлих аз.

— Не става, ще се задушат — поклати глава Натали и в същия миг телефонът върху бюрото ми започна да звъни.

— Сигурно, но в замяна на това ще бъдат съвършено запазени — кимнах аз и вдигнах слушалката. — Ало? Кой е? И защо звъните на служебния ми телефон в неделя следобед?

— Защото съм долу пред вратата, но тя е заключена — отговори Скот Фаулър. — Моля те да я отключиш и да излезеш навън.

— А защо трябва да го правя?

— В центъра се нуждаят от присъствието ти.

Едната вежда на Натали леко се повдигна, а аз отвърнах:

— В момента съм малко зает…

— Оценявам го, но въпросът е спешен — рече Фаулър.

— Колко спешен?

— Достатъчно спешен, за да не ти кажа нищо повече, Атикъс! — отсече агентът. — Все пак говоря по клетъчен телефон!

Промяната в гласа му беше такава, че аз още веднъж съжалих за студеното кафе, което толкова лекомислено погълнах.

— Добре, слизам.

 

Светлините в заседателната зала вече бяха на минимум. Край голямата заседателна маса седяха двама мъже, чиито профили едва-едва се очертаваха от призрачното сияние на лаптопа пред тях. До компютъра имаше малък проектор с екран от течни кристали, на който в момента на влизането ни се беше запечатала идиличната картина на синьо небе, обсипано с бели купести облаци. Същата картина, но значително увеличена, се проектираше и върху отсрещната стена.

— Моля, седнете, господин Кодиак — покани ме мъжът, който боравеше с техниката. Гласът му беше тих, но някак напрегнат.

— Какво става?

— Сам ще разберете — обади се другият мъж. Неговият глас беше по-висок и по-гърлен. — Настанявайте се…

Хвърлих поглед към Скот, но видях единствено отражението на белите кълбести облаци в очилата му. Той ми направи знак да се подчиня. От нотката на извинение в поведението му заключих, че не е очаквал такова посрещане, но и не му пука кой знае колко. Насочихме се към столовете в средата на масата. Аз посегнах да издърпам един от тях, но ме спря напрегнатият глас.

— Изчакайте навън, агент Фаулър. При произнасянето на фамилията на Скот долових лек бостънски акцент. — Вие не сте оторизиран да присъствате на този брифинг.

За момент приятелят ми имаше вид на човек, който е готов да спори, но после ме потупа по рамото, промърмори едно „ще бъда отвън“ и тръгна към вратата.

Останах прав, докато излезе и бравата изщрака зад гърба му.

— Седнете, господин Кодиак — обади се още веднъж вторият глас.

— Съвсем като в роман на Том Кланси — рекох. — Много съм впечатлен. Защо не запалите лампите?

— Още е рано — каза първият глас. — Седнете.

Помислих си дали да не организирам малък правостоящ протест, но в крайна сметка се отказах. Едва ли щях да спечеля нещо повече от болка в краката, затова довърших операцията с издърпването на стола и седнах. Лаптопът изцвърча в момента, в който заех позиция. Небето и облаците изчезнаха, заменени от ясно цветно изображение на някаква сграда, която приличаше на склад. Пространството около нея беше запълнено от огромни яркооранжеви контейнери. Средният беше с отворени врати, а над входа му светеше ярка луминесцентна тръба. В дъното, над покривите на подредените в линия контейнери, небето имаше цвят на презряла слива.

— Тази снимка е направена снощи в Далас — обясни първият глас. — Компания за даване под наем на складови пространства, наречена „Тотал Сторидж“. Снимката е дело на градското полицейско управление в Далас.

Ново цвърчене и външният кадър бе сменен от изглед на контейнера. Цветовете бяха живи, но тъмни. Вероятно бяха преекспонирани или недоекспонирани — такива са повечето снимки, направени на местопрестъпления. Контейнерът беше голям и до половината запълнен с кашони и каси с различна големина. Върху част от кашоните бяха изписани марки, които познавах — Тошиба, Сони, Зенит, — но повечето не бяха маркирани. Това не беше от значение, защото вниманието на фотографа е било насочено не към кашоните, а към труповете.

Бяха три, всичките на мъже. Горе-долу на една и съща възраст — малко под и над тридесетте, облечени в обикновените за Тексас дрехи, които познавах добре от визитата си в Ел Пасо. Каубойски ботуши, дънки и тениски, а единият беше облечен и с дънково яке. И тримата бяха застреляни.

Подът беше плавно наклонен към канализационен отвор в средата на контейнера. Това изключваше задържането на течности под и около кашоните. На ярката светлина кръвта изглеждаше като паяжина от ръждиви вадички, устремили се към канала.

Единият от мъжете се прокашля, после лаптопът отново изцвърча и този път видях на екрана снимка в едър план на мъж с латиноамерикански черти. Той беше застрелян в главата под остър ъгъл. По-голямата част от черепа му липсваше. Изглежда го бяха гръмнали от близко разстояние, а може би и от упор.

— Хоакин Естебан Алесандро — обади се вторият глас.

Познатото цвърчене извести смяната на кадъра. На екрана се появи бял мъж, застрелян с минимум четири куршума. Убиецът очевидно бе пуснал един отвесен ред от близко разстояние, тъй като дупките започваха от слънчевия сплит и свършваха в лицето. Две от тях бяха мръсносиви на цвят и разкриваха оголени кости. На пода, вдясно от разперената му ръка, лежеше захвърлен револвер.

— Ричард Монтроуз — обяви гласът. — Той не е получил контролен изстрел…

Кадрите се смениха и на стената се появи последният от убитите. За разлика от предишните двама той лежеше по очи. Кадърът беше възтъмничък, но все пак се виждаше, че фаталният куршум е проникнал отзад, в основата на черепа. Вероятно е бил екзекутиран в позиция на колене.

— Майкъл Ортез — обяви вторият глас.

Компютърът изцвърча за последен път и на екрана се върна синьото небе с пухестите облачета.

— Не познавам никого от тях — обявих аз.

— Обратното би ни учудило — реагира първият глас. Всяко негово включване звучеше така, сякаш току-що е изкачил тичешком няколко етажа. — Оръжието на престъплението е открито край жертвите. Деветмилиметров „Смит&Уесън“, модел деветдесет и девет, без отпечатъци.

— И трите жертви имат криминални досиета — поде вторият глас. — Даласката полиция ги подозира за серия от взломни кражби, извършени през последните две години. Електроника, автомобили, бижута, оръжие — всичко, което може да се намери пазар, но без наркотици. До момента на убийството им се причисляват по-скоро към групата на престъпниците, които не прибягват до насилие. Следите ли мисълта ми?

— Следя я — кимнах аз. Странно как действа мозъкът, рекох си. Показват ми три фотографии, две от които свидетелстват за грубо насилие, но в съзнанието ми се запечатва третата — точно онази, на която жертвата не лежи в останките на пръснатия си мозък…

— В хода на разследването полицията откри редица крадени вещи — поде отново първият глас. — Но колекцията съвсем не е пълна. Предполага се, че липсват вещите, които са продадени непосредствено преди снощното убийство…

— И няма нито пистолети, нито амуниции, нали? — подхвърлих аз.

— Точно така. Не е открито никакво оръжие. Този факт има различни обяснения — оръжието да е скрито на друго място, да е вече продадено, да е прибрано от убиеца след извършването на престъплението. Всички тези предположения, както и евентуалните комбинации между тях, са приемливи.

— Това място не се ли охранява по някакъв начин? — попитах аз.

— Порталът се отваря с код, но това едва ли е представлявало кой знае каква пречка — поясни вторият глас. — Статични камери са монтирани пред офиса, на портала и в началото на всеки ред контейнери. За съжаление камерата, в чиято зона попада отвореният контейнер, е била извадена от строя.

— Но? — погледнах го въпросително.

— Но полицията се е сдобила със снимка, направена от камерата на портала — отвърна първият глас.

Лаптопът издаде пореден птичи призив и на стената се появи черно-бяла снимка, вероятно свалена от касетата на охранителната камера. На нея се виждаше отдалечаващ се пикап марка GMC, следван от седан без отличителни белези, който приличаше на форд торъс. Маркировката в ъгъла на кадъра сочеше 23.49 часа вчерашна дата. Камерата е била монтирана вдясно от портала, ако човек влиза през него. Шофьорите на двата автомобила не се виждаха.

— Снимката е направена в момента на проникването — поясни първият глас. — Направихме всичко възможно да избистрим изображението и не открихме нищо насочващо…

— Но? — повторих аз, този път по-скоро на себе си. Вече знаех какво ще последва. Всъщност знаех го от мига, в който Скот дойде да ме вдигне от офиса, въпреки че беше неделя.

— Но имахме по-голям успех при снимката при излизането.

Чик-чирик, и фордът отново се появи, този път с муцуна към камерата. Тръгваше си сам. Таймерът сочеше 00:08 днешна дата.

Страничното стъкло откъм шофьора беше свалено и зад него се виждаше някаква фигура, по-скоро част от фигура. Сякаш шофьорът е знаел за камерата и се е постарал да остане извън нейния обхват.

Кадърът изчезна, но бе подменен с максимално едрозърнесто увеличение.

— Това тя ли е? — попита вторият глас.

Беше си сложила очила с телена рамка, които малко приличаха на моите. Прическата й пак беше променена — този път косата й беше подстригана толкова късо, че позволяваше да се види формата на черепа й. Но това не беше нищо повече от символична дегизировка. Без съмнение жената на снимката беше същата, която броени минути по-рано беше убила тримата мъже в контейнера; жената, която миналото лято се беше опитала да убие мен, Дейл и Пъф… Без никакво съмнение!

Щракнах с пръсти по посока на снимката и сянката на ръката ми за миг запълни екрана.

— Здрасти, Драма!

Тя не вдигна ръка да ме поздрави. Нямаше как да го направи, защото това беше само снимка.

Факт, от който изобщо не се почувствах в безопасност.

 

Онзи с бостънския акцент се представи като Елис Грейсли. Беше мъж на около петдесет, черната му коса започваше да губи битката с настъпващата сивота, беше късо подстригана добре и поддържана. Записките си водеше с автоматична писалка „Монблан“, а въпросите си задаваше с любезна усмивка. Разбира се, тази усмивка беше тотално неискрена и изобщо не стигаше до очите му. Приятелчето му се представи като Матю Боулс и по моя преценка беше поне с двайсет години по-млад от Грейсли. И двамата бяха с костюми, но Боулс явно беше по-изискан, тъй като не разхлаби възела на вратовръзката си дори за миг.

И двамата се представиха като служители на ЦРУ. Преценявайки това, което видях, нямах никакви причини да се съмнявам.

— Тя влезе ли в контакт с вас? — зададе първия въпрос Боулс.

— Този въпрос ми се задава втори път за една седмица — отговорих аз. — Повярвайте, че ако беше влязла в контакт с мен, вече щяхте да го знаете. Защото щях да крещя толкова високо, че целият шибан град щеше да разбере…

— Втори път през тази седмица?

— Първия път ми го зададе позната журналистка…

Боулс протегна ръка да опипа вратовръзката си, но това доведе единствено до допълнително затягане на възела.

— Крис Хейвъл?

— Май вече сте я прочел, а?

— Книгата ще бъде истински бестселър — подхвърли с усмивка Грейси. — Всички я прочетохме. Наистина е страхотна.

— Защо Хейвъл е искала да разбере дали сте имали контакт с Драма? — Всяка от думичките в този въздълъг въпрос беше изречена от Боулс с вече познатия напрегнат шепот.

— Искаше да разбере дали мога да й уредя интервю с нея. Отвърнах, че не мога. А вие май намеквате, че Драма е на път за Манхатън…

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че не знаем? — разшири се за миг усмивката на Грейси. — Може вече да е тук, но ние не разполагаме с абсолютно никакви сведения. Знаем със сигурност само едно — че я няма в тази стая!

— Мислите ли, че изпълнява задача? — попитах.

— А вие как мислите? Особено след като видяхте снимките от онзи контейнер?

— Мисля, че е на лов, но с удоволствие бих приел твърденията ви, че греша — промърморих аз.

— Утре започвате охранителна дейност за лейди Ейнсли-Хънтър, а само преди около петнадесет часа Драма е гастролирала в Далас. Това са фактите. Сам направете заключенията.

— Правя ги, но не ми харесват — рекох с въздишка.

— Нямаме официално потвърждение, че Драма е излязла на лов. Нито пък че обект на лова й би могла да бъде клиентка. Това помага ли ви?

— Не особено.

Боулс откачи лаптопа от дигиталния проектор и започна да го намества в куфарчето. Не след дълго дръпна ципа и разтвори най-горната папка от купчината пред себе си. Корицата й беше покрита с внушителни червени печати с тъпи предупреждения за строго секретни и представляващи държавна тайна материали. Извади отвътре голяма снимка и я плъзна по масата към мен. Седях прекалено далеч от тях, за да мога да я разгледам добре. Наложи се да стана и да заема стола до Боулс.

— Виждал ли сте този човек? — попита ме той.

На снимката беше запечатана групичка от осем мъже в полувоенни униформи, сред които личаха и ловни бричове. Всичките бяха бели, на възраст от двайсет до към петдесет и няколко. Фигурата на човека, от когото се интересуваше Боулс, беше оградена с червено. Беше висок и едър мъж — някъде към метър и осемдесет и стотина кила. Косата му беше започнала да пада, а на горната му устна личаха тънки, добре поддържани мустачки. Всички на снимката държаха оръжия — пушки с дълги цеви, най-вече карабини и помпи. Изключение правеше именно отбелязаният, чиито ръце бяха свободни.

— Кой е той?

— Виждал ли сте го някога? — повтори въпроса си Боулс, при това без никаква промяна в интонацията.

— Не, доколкото мога да си спомня.

Боулс побърза да си прибере снимката, а аз вдигнах глава към Грейси. Онзи само сви рамене, сякаш за да каже, че и той не познава мъжа.

— Кой е той? — отново попитах аз.

— Може би колега на дамата — задъхано процеди Боулс.

— Искате да кажете член на Десетката?

Той най-сетне бе привършил с подреждането на куфарчето си, а Грейси завъртя капачката на своя Монблан и го тикна в джобчето на сакото си. Беше ясно, че никой от двамата няма намерение да ми предложи някакви сведения.

— Кажете, че владеете ситуацията — промърморих аз. — Кажете, че правите всичко възможно да я засечете.

— Ние владеем ситуацията и правим всичко възможно да засечем Драма. — Декларацията на Грейси беше изречена ясно и отчетливо, а в приятелската му усмивка долови обезпокояващи признаци на съчувствие. — Вие си вършете работата по охраната на лейди Ейнсли-Хънтър, но ще очакваме да ни уведомите, ако случайно научите нещо за нашата обща позната…

— Това ли е всичко?

— Да, приключихме, поне засега. Не можем да ви кажем нищо повече, точно както и вие не можете да ни информирате за нещо ново… Ако Драма случайно се появи в обсега на радара ви, моля ви да съобщите на специален агент Фаулър. Той ще има грижата да ни уведоми. За всичко останало приемете стандартните ни съвети: дръжте главата си ниско и не отлепвайте гръб от стената…

Грейси млъкна и се изправи. Боулс се поколеба една секунда, после ми протегна ръка през масата. Аз погледнах първо ръката му, после него, задавайки си въпроса дали този млад мъж счита кратката ни среща достойна за едно ръкостискане.

След още една секунда Боулс си прибра ръката, взе нещата си и последва Грейси към изхода. Миг преди да излезе спря, обърна се и тихо промълви:

— Съжалявам…

Това ми прозвуча като искрено съболезнование за бъдещи провали.