Грег Рука
Лична охрана (32)

6.

Алармата се включи и аз притиснах дулото на браунинга си в шията на мъжа. Избутах го навътре, той се препъна в прага и щеше да падне, ако не го бях задържал. Ухото му се озова на удобно разстояние и аз побързах да прошепна в него една от фразите, която тренирах през всичките петнадесет часа, откакто бях напуснал Лондон. Бях се упражнявал да я изричам на френски, немски и италиански, тъй като не знаех кой от трите езика ще ми се наложи да използвам. Разбира се, не бях сигурен, че я произнасям правилно, но се надявах тонът да бъде достатъчно недвусмислен.

— Изключи алармата или си покойник!

Мъжът енергично кимна с глава и посегна към клавиатурата на стената. Аз го изчаках да набере шестцифрения код. Над клавишите имаше екранче от течни кристали и три светлинни индикатора. В момента единият от тях мигаше в яркочервено. После на екрана се изписа последната цифра от кода, разнесе се тихо пиукане и червената лампичка угасна. Светна съседната, в успокоително зелено.

Мъжът зашепна дълга и уплашена тирада на немски, извъртайки очи в опита си да ме види, без да мърда главата си. Отдръпнах пистолета от шията му и го фраснах с дулото. Това се отрази зле на оръжието, но още по-зле на него. Коленете му се подгънаха, тялото му политна напред. Видях кръвта, която започна да се процежда през оредяващата коса на тила му, прогоних осъзнаването на това, което върша, и го ударих още веднъж.

Мъжът падна на пода и не помръдна.

Забих коляно в гърба му, вдигнах пистолета и се огледах. Тъмният коридор свършваше в някакво още по-тъмно помещение, най-вероятно кухня. Не долавях нищо — нито движение, нито шум. Протегнах свободната си ръка и напипах сънната му артерия. Пулсът му беше ускорен, но стабилен. Бръкнах в левия си джоб, извадих ролка изолирбанд и бързо пристегнах китките на мъжа, като преди това извих ръцете му на гърба. Същото сторих и с глезените, а за финал издърпах вратовръзката и здраво я натиках в устата му. Тук не посмях да използвам лентата, за да не го задуша, но трябваше да изключа възможността да се освободи и да се развика в момента на оттеглянето ми. Вероятно излишно се тревожех, но ми се струваше, че не съм го ударил прекалено силно и той не би трябвало да е в безсъзнание.

Обаче беше. Когато го пуснах и започнах да се изправям, тялото му остана неподвижно в краката ми.

Прибрах ролката в джоба на якето си и отново се ослушах. Над главата ми се появи шум от течаща вода, спускаща се по тръбите. После отново настъпи тишина, нарушавана единствено от тържественото тракане на стария стенен часовник в хола и тихия плясък на вълните на Женевското езеро отвън.

Тръгнах да търся мишената си. Дебелият и очевидно скъп килим погълна без остатък шума от стъпките ми.

 

Дадох двадесет минути аванс на Мур и слязох по стълбите. Освободих стаята, хванах едно такси и се върнах в „Бърнс“. Дремнах до шест, скочих от леглото, облякох се и поех към летище Хийтроу. В джоба си имах билет на „Суиоеър“ за Женева. Продължавах да се придвижвам като Денис Мърфи и това ми осигури абсолютно безпрепятствено преминаване през граничния контрол. Хванах влакчето, което ме стовари в центъра на града за някакви си нищожни седем минути. Не бях идвал в Швейцария от младежките си години, когато обикалях Европа с билет на компанията Еурорейл-пас и списък на студентските общежития в джоба. Помнех, че местата за спане в тази страна бяха спартански, без никакви глезотии, но в замяна на това много чисти. Този път предпочетох хотел „Интерконтинентал“ на Пти Саконекс — един огромен и свръхмодерен небостъргач, който също блестеше от чистота, но беше далеч по-гостоприемен от онези общежития. В стаята ми имаше килим в бежов цвят и златиста покривка на леглото, а от прозореца се разкриваше спираща дъха гледка към Алпите, езерото и града.

Тайникът се намираше на двадесет и девет километра извън града, в близост до малко населено място на име Нион. За укритие служеше малка яхта, закотвена в близост до един от многобройните пристани, с които беше осеяно крайбрежието. Спрях едно такси и успях някак си да обясня на шофьора къде точно искам да отида. Използвах доста особена комбинация от английски и френски, но човекът все пак ме разбра. Когато пристигнахме, употребих още три минути, за да му стане ясно, че искам да ме почака. В кристалночистата и студена дори на вид вода в близост до плаващия пристан бяха закотвени петнадесетина лодки и яхти. Достъпът до тях се ограничаваше от лека бариера — едно от онези съоръжения, които са по-скоро любезно напомняне да стоим настрана, отколкото реална преграда. Прескочих я и се насочих към края на пристана. В движение оглеждах плавателните съдове и лесно открих този, който ми трябваше.

Оказа се малка яхта с абсолютно празна палуба. Отстрани на борда беше изписано името й — Малката Мария. Изправих се пред вратичката на кабината, снабдена с цифрова ключалка. Втренчих се в нея и започнах да ровя в паметта си за цифрите, които Алена ми съобщи с изричната препоръка да запомня наизуст и да не записвам никъде. Измина цяла вечност преди да направя първия опит, последван от още два. Когато ключалката най-сетне изщрака, изпитах толкова огромно облекчение, че ми се прииска да запея.

Лодката беше построена за максимум двама пасажери, които според мен би трябвало да са задължително в интимни отношения. Вътрешността на кабината миришеше на влага и изкуствени тъкани, към това се прибавяше едва доловим плодов аромат — сякаш някой бе хапнал портокал, а след това е забравил да изхвърли кората. Край една от стените беше монтирана тапицирана пейка, която опираше в тесен гардероб. При свалянето на облегалката се разкриваше редица от вградени в стената чекмеджета. В последното открих това, което търсех. Измъкнах тъмносинята торбичка от винил, изправих облегалката и заключих кабината.

В началото на пристана стоеше момче на около четиринадесет години, което внимателно ме наблюдаваше. То ме изчака да прескоча бариерата и ме попита нещо на немски. Отговорих му, че не разбирам, използвайки най-добрия си френски. Момчето махна по посока на Малката Мария и ми зададе друг въпрос. Този път само свих рамене, усмихнах се и побързах да вляза в таксито. Момчето остана да гледа след колата, която направи обратен завой и потегли към Женева. В последния момент го зърнах да крачи по пристана, вероятно по посока на малката яхта.

Съмнявах се, че това хлапе е агент на Интерпол или ЦРУ, но за всеки случай накарах шофьора да ме свали пред главната квартира на Международния Червен кръст. Извървях пеш около две пресечки и открих един отворен бутик за дрехи. Купих си чифт кожени ръкавици, които бяха достатъчно тънки, за да не изгубя чувствителността на пръстите си, и бях упътен към английската книжарница на улица Версонекс, откъдето излязох с практичен френско-английски разговорник. Прибрах се в хотела, пуснах резетата и едва тогава отворих торбичката, която бях взел от малката лодка.

Алена си беше направил труда да сложи вътре два пистолета — браунинг и берета със заредени пълнители. Парите се оказаха почти тридесет хиляди швейцарски франка плюс десет хиляди долара. Комплектът документи за самоличност беше на името на Жьоневиев Поншардие — млада жена с местожителство в Берн и работа в една от тамошните банки. В торбичката имаше още дрехи и тоалетни принадлежности, бинокъл и фотоапарат. Ако не бяха пистолетите и парите, това можеше да се приеме като багаж на човек, който иска да си направи неделна екскурзия в околностите на езерото Леман.

Изгорих над тоалетната чиния документите на Жьоневиев Поншардие, после прехвърлих вещите в моята чанта. Парите разпределих в три плика с емблемата на хотела, които натиках във вътрешния си джоб. Хвърлих торбичката в кошчето за боклук и се спуснах във фоайето. Почти всички служители на хотела говореха отличен английски. Избрах администратора зад гишето. В отговор на запитването си за някоя дискретна банка наблизо получих леко пренебрежителна усмивка.

— Всички наши банки са дискретни, мосьо Мърфи — отвърна той, после взе една от картите на Женева, които държеше на купчина до себе си, и старателно ми начерта маршрута. — Там говорят отличен английски, мосьо. Ще бъдете обслужен по най-добрия начин.

Благодарих и помолих да ме насочи към някой добър ресторант. В резултат получих възможността да се насладя на най-хубаво приготвената пъстърва в живота си, а след това и да платя най-високата цена, която някога бях плащал за риба. След обяда се насочих към банката. За откриването на лична шифрована сметка с първоначален капитал 30 000 швейцарски франка и 10 000 щатски долара ми беше необходим по-малко от час. Нещата се оказаха обезпокояващо прости. Срещу базисна и напълно анонимна информация бях помолен да подпиша декларация, че съм законен собственик на парите, които желая да депозирам. И това беше всичко. Тръгнах си, обзет от съмнения. Започнах да подозирам, че всичко, което бях слушал и чел за затягане на швейцарската банкова система, беше само димна завеса.

Накрая, след като приключих със задължителните неща, аз се прибрах в хотела, заредих браунинга и го тикнах в палтото си. Разопаковах новите си ръкавици и ги сложих в един от другите джобове, а към тях добавих и ролката с лепенка. Взех бинокъла и отново излязох навън. Този път наех кола и тръгнах да огледам вилата на мосьо Лоран Жуно.

 

Ако разполагах с повече време и ако Оксфорд не ми дишаше във врата, бих помолил Мур да ми наеме минимум пет души, които да гледат под лупа всичко свързано със задачата; да го правят така, както го прави той преди поредната обществена изява на лейди Антония Ейнсли-Хънтър. Бих организирал наблюдение на Жуно за минимум шест или седем дни, за да разбера как се придвижва до службата и обратно, с кого се среща и разговаря, къде и защо го прави. Бих инвестирал средства в скъпа електроника, за да подслушвам телефоните и къщата му, със сигурност бих отделил време и ресурс, за да се запозная отблизо с алармената инсталация. Да не говорим за малката планина от снимки, които бих направил. Иначе казано, бих се отнесъл към задачата с изключително внимание.

За съжаление не разполагах с достатъчно време за всичко това. Седях в наетата кола, наблюдавах къщата през бинокъла и усещах как безпокойството ми расте. Причина за това не беше единствено предстоящата задача, а и усещането, че времето тече, че Оксфорд вече със сигурност е в Ню Йорк и може би се намира по-близо до Маува, отколкото би ми се искало; че вероятно вече се занимава с някое от нещата, за които самият аз нямах време… Това ставаше в друг град, на другия край на света, вършеше се от друг човек, набелязал си друга мишена… Никой с изключение на мен не можеше да спре този човек, но само при условие, че успея да ускоря нещата. Започнах да съжалявам, че казах на Скот да ме изчака да се върна, а след това двамата заедно да се свържем с Грейси и Боулс.

Времето ми изтичаше.

За начало направих един кръг на района, после зарязах колата на около километър нагоре по пътя и се върнах пеша за повторен, вече по-подробен оглед. Когато стъпих в периметъра, следобедът вече преваляше, а откъм езерото задуха леден вятър. Сложих си новите ръкавици, придърпвайки пръстите максимално нагоре.

Вилата беше много внушителна, а добре поддържаната поляна пред нея полегато се спускаше към езерото. До частния пристан се виждаше малък навес за лодки, а към кея беше привързана яхта с размерите на „Малката Мария“. Но от външния й вид можеше да се заключи, че по-скоро би потънала, отколкото да плава редом със своята по-бедна братовчедка. Парцелът беше в безупречно състояние и изглеждаше абсолютно недокоснат от лошото време, известяващо за приближаването на зимата. От задната врата се излизаше на малка веранда, по всяка вероятност използвана за хранене през по-топлите годишни сезони, отвъд нея имаше още една, доста по-малка, която със сигурност водеше към помещенията за прислугата.

Самата сграда беше построена изцяло от дялан гранит, дограмата на прозорците беше от солидно тъмно дърво, а вратите вероятно можеха да издържат на пушечен огън — макар че това едва ли е минавало някога през ума на собственика. На два пъти видях хора — мъж с тъмен костюм и жена с черна рокля.

В седем и четвърт пред парадния вход спря черно бентли. Вдигнал бинокъла пред очите си, проследих как шофьорът изскочи навън и почтително отвори вратата на мосьо Лоран Жуно. Ако можех да вярвам на снимките от папките на Мур, това действително беше моят човек. Европейски тип, някъде около четиридесетте, с леко оплешивяваща глава. Раменете му бяха закръглени, гърбът изправен, а походката му беше на човек, който прекарва по-голямата част от живота си зад бюро. Нищо в него не беше необичайно. Помислих си, че ако бях на мястото на Оксфорд, бих избрал точно такъв човек.

Пред къщата Жуно беше посрещнат от мъжа в тъмния костюм. Фразите, които си размениха, явно бяха кратки, тъй като собственикът дори не забави крачка. Шофьорът свали от колата солидно на вид черно куфарче, предаде го в ръцете на иконома и двамата размениха няколко думи. После се върна при колата си. Веднага след това излезе жената, каза нещо на мъжа с куфарчето и се насочи към гаража. Мъжът в черно изчезна в къщата, а шофьорът запали бентлито и го вкара в гаража. Миг преди вратата да се затвори, успях да зърна вътре хищните очертания на едно порше. В близост до гаража имаше още две коли, много по-обикновени — пежо и старичко ауди.

Жената последва шофьора, изчака го да излезе навън и го целуна по бузата. Той пристъпи към аудито, отвори й предната дясна врата, а сам седна зад волана. Моторът изръмжа и колата потегли.

Осветлението на първия и втория етаж на къщата остана включено и аз потърсих укритието на борчетата и смърчовете, които не само очертаваха южните граници на имота, но служеха и като преграда срещу любопитни погледи. Ако можех да се доверя на точността на наблюденията си, в къщата имаше само двама души, единият от които беше моята мишена. Това ме задоволяваше напълно, но все пак ми трябваха допълнителни доказателства, че в къщата няма и други хора. За няколко секунди бях обзет от изкушението да се оттегля до първата телефонна кабина и да поискам мнението на Алена.

Разбира се, прекрасно знаех какво би ми казала: че на мое място непременно ще влезе в къщата, тъй като времето ни притиска. Фактът, че това никак не ми харесва, не променяше нищо. Колкото по-скоро дойде примирението, толкова по-лесно ще е изпълнението на останалата част от задачата. Всичко се свеждаше до ефективността и аз прекрасно го знаех. Това беше ръководният принцип на самата Алена и — както би го дефинирала Бриджит — основна тема на моята индоктринация по време на престоя ми на Бекия.

Наблюдавах още час и половина както къщата, така и парцела около нея. Но няколко пъти улових силуети на хора, минаващи в близост до някой от прозорците. Нощта се спусна неусетно, ръцете и краката ми започнаха да изтръпват от болка и студ. Външно осветление липсваше и теренът тънеше в мрак. Не забелязах никакви охранителни прожектори върху или около къщата, но нямаше как да разбера дали това се дължи на небрежност на обитателите й или на изострено естетическо чувство. Малко преди девет и половина предпазливо се насочих напред, решил да хвърля поглед отблизо.

Докато заобикалях главната постройка, забелязах, че светлините на приземния етаж гаснат една по една. Спрях и напрегнах слух, сърцето ми ускори ритъма си. Двадесетина секунди по-късно долових отварянето на вратата за прислугата и побързах да приклекна. На прага се появи мъжът с тъмния костюм, който се спря, обърна се към вътрешността на къщата и подвикна „лека нощ“ на немски. Звукът на зареждащата се електронна аларма най-сетне ме накара да се раздвижа, вероятно защото си дадох сметка, че друг шанс едва ли ще имам.

С два скока стигнах до мъжа, който се готвеше да затвори вратата…

 

Звукът от течаща вода заглъхна в момента, в който излязох от кухнята. Озовах се в помещение, където най-впечатляващата мебел беше един тежък, украсен със сложна дърворезба бюфет. Над правоъгълната и безупречно лакирана маса в средата висеше тежък кристален полюлей. Светлината, доколкото я имаше, се процеждаше откъм входното антре. Там се виждаше и началото на добре поддържано стълбище, което водеше към втория етаж. Движех се бързо и тихо, стъпките ми потъваха в дебелия килим. В подножието на стълбите изведнъж се заковах на място, тъй като зърнах фигурата на Жуно да минава директно над мен. Беше с копринена пижама и държеше книга. Не забави ход, вероятно защото не ме видя. Четиридесет секунди по-късно до слуха ми достигна щракването на електрически ключ и стълбището остана тъмно.

Стенният часовник в хола отбеляза кръгъл час. Поех нагоре. Проскърцването на стъпалата ме накара да прехвърля тежестта на тялото си върху пръстите. Скърцането намаля, но не изчезна. Когато най-сетне стигнах до горната площадка, пред очите ми се появи тънка светла черта — вероятно от спалнята на домакина. Часовникът отмери десет удара, последният от тях заглъхна сред нещо като ехо.

До слуха ми достигна шумолене на хартия като прелистване на страници. Тиктакането на часовника отдолу сякаш стана още по-силно.

Продължавах да чакам.

Мелодичният звън отбеляза четвърт час. Бялата черта под вратата на спалнята изчезна заедно с удара, обозначил изтичането на половин час.

Ръкохватката на браунинга се затопли в дланта ми. Раменете ми бяха пронизани от остра болка, която се появи по трапецовидните мускули и тръгна надолу. Започнах да броя ударите на часовника, сякаш за да маркирам хода на времето с максимална точност. Отвъд вратата на спалнята се възцари пълна тишина.

Изведнъж ми хрумна, че вероятно греша, че Жуно изобщо не е човекът, който ми трябва, и в момента би трябвало да се намирам в дома на един човек от Южна Африка. Тази мисъл никак не ми хареса, но въпреки това остана в съзнанието ми. Започнах да се питам дали не съм пропуснал нещо и какво още бих могъл да направя.

Раздвижих се точно в единадесет. Пристъпих към вратата, сложих ръка върху бравата и изместих тежестта на тялото си.

Отварях шест минути — време, за което дръжката на бравата бавно премина от нормалното си хоризонтално положение към вертикално. Натискът ми беше съвсем лек, но постоянен. В крайна сметка езичето изскочи от ямката си и вратата се открехна. Отдавна свикналите ми с мрака очи веднага уловиха очертанията на леглото и тялото в него. Макар и тихи, звуците бяха напълно достатъчни, за да се уверя, че човекът спи и изобщо не е усетил присъствието ми.

В този момент ме обзе чувство на безгранична власт, усещане за абсолютен контрол, който сякаш се излъчваше от тялото ми и подчиняваше всичко, което можех да видя или докосна. Но в гърдите ми потрепна нещо друго; нещо, което наподобяваше скръб…

Не беше трудно да стигна до леглото, да се изправя над спящия мъж и да вдигна пистолета. Нощната лампа представляваше стъклена дъга, закрепена към основа с форма на пирамида. В центъра й беше вграден дигитален часовник, който излъчваше мека светлина. Отстрани имаше бутон за включване, благодарение на който крушката светваше с постепенно усилваща се светлина, като изгряващо слънце. Натиснах го и стаята бавно започна да се изпълва с цветни отблясъци. Ударих спящия мъж с дулото на пистолета. Не особено силно, но точно в носа.

Мосьо Лоран Жуно извика и се събуди, от носа му рукна кръв. Като усети кръвта по устните си и видя насочения в главата му пистолет, той нададе още един вик, този път на ужас. Устата му се разкриви, от гърлото му излетя звук, който наподобяваше свирене на автомобилни гуми на остър завой. Сините му очи се втренчиха в мен и изведнъж овлажняха. Не успя да ме разпознае и доби въпросително изражение.

— Не съм този, когото очакваш — казах на английски. — Но ти вече се увери в това.

Той се изтегли назад и нагоре. Едната от възглавниците му тупна на пода, езикът му изскочи и облиза устните.

Когато повторно отвори уста, аз забих левия си юмрук в корема му. Болката и натискът го принудиха да се превие на две, въздухът напусна гърдите му със силно свистене. Сграбчих го за яката на пижамата и рязко го дръпнах. Тялото му се строполи на пода, коприната изпука. Озова се по очи върху ориенталския килим, ръцете му безпомощно задраскаха, търсейки опора. Изчаках го да надигне средната част на тялото си и му забих един силен ритник в ребрата. Той простена и се преобърна по гръб, а аз го сграбчих за предната част на пижамата и рязко го изправих на крака. Забих браунинга в корема му и го залепих за стената. Лявата ми ръка се стрелна напред и го хвана под брадичката, принуждавайки го да ме погледне.

— Не съм този, когото очакваш — повторих. — Разбираш ли?

Жуно направи безуспешен опит да кимне с глава, после се закашля. Беше болезнено за него, тъй като кашлицата изискваше движение, а аз не му го позволявах. Изпусна въздуха от гърдите си и сподавено рече:

— Да, да, разбирам…

— Ще ми дадеш всичките му пари — изръмжах аз, отлепих дулото от корема му и го опрях в лявото му око. — Ще го направиш веднага, иначе ще се наложи да боядисаме шибаната ти спалня с модерната напоследък боя „Банкерски мозък“!

Той се подхлъзна, а аз го задържах на крака с по-силен натиск на пистолета в очната му ябълка. Кръвта от носа му капеше по копринената пижама.

— Значи разбираш, а? — подхвърлих аз.

— Да, да — забързано рече той.

Блъснах го рязко с пистолета, после още по-рязко се отдръпнах. Той загуби равновесие и краката му се плъзнаха по килима. Успя да се задържи, кимна с глава и вдигна ръце над главата си.

— В кабинета ми има компютър — рече. — От него имам достъп до всички сметки…

Отново използвах лявата си ръка. Сграбчих яката му и го принудих да се обърне. Фината материя беше напоена с кръв. Притиснах браунинга в главата му и го подкарах към вратата.

— Ти водиш, задник! — изръмжах заплашително. — И гледай да не ти хрумне някоя глупост, защото едва ли си достатъчно бърз!

— Няма — отвърна с изтънял гласец Жуно.

Прекосихме коридора и се насочихме към стълбите. Светлината на спалнята остана зад гърба ни. Той протегна ръка и отвори вратата в другия край на площадката. Действаше преднамерено бавно. Давах си сметка, че това не е единствено заради мен, а и заради нуждата да спечели време. Трябваше да измисли нещо, да направи опит да избегне това, което исках от него.

— Запали осветлението — заповядах аз.

Ключът беше вляво от вратата и той изгуби известно време да го търси. Лампата в ъгъла светна с изненадващо ярка светлина и аз притиснах дулото на пистолета до главата му. Той видимо се напрегна, но остана напълно неподвижен.

Стаята беше по-гола, отколкото очаквах, но и тук, както навсякъде в този дом, обзавеждането напълно отговаряше на предназначението й. Трите стени бяха заети от лавици с книги, които започваха от пода и опираха в тавана. Ако не беше голямата стъклена витрина с колекция ръчни часовници от марката „Патек Филип“, случайният посетител би останал с впечатление, че това са тапети имитация. Самата витрина беше покрита с фини гравюри и имаше малък електромотор, благодарение на който изложените в нея часовници получаваха достатъчно движение, за да се самонавиват. Писалището беше модерно, черно на цвят. Би трябвало да изглежда не на място, но не беше така. Върху него имаше компютър, също черен, с плосък монитор от течни кристали.

Побутнах домакина натам. Усетих, че възнамерява да седне на стола, изритах го настрани и изръмжах:

— Ще останеш прав!

Той понечи да кимне, после протегна ръка и включи компютъра.

— Ще отнеме съвсем малко време — прошепна.

Замълчах точно защото той очакваше някаква реплика.

По тила му се плъзнаха ситни капчици пот, които скоро стигнаха до дулото на браунинга и се разделиха на две отделни вадички. Компютърът започна да зарежда стандартните си програми, малките му вентилатори бяха значително по-тихи от уплашеното дишане на Жуно.

На екрана се появи искане за парола и той без колебание я набра на клавиатурата. Файлът, който му трябваше, беше на десктопа, и той го отвори. Веднага разбрах, че виждам това, което ми трябва. Макар и минимални, компютърните ми познания се оказаха достатъчни.

Жуно се прокашля, понечи да се обърне към мен, но след това усети дулото и се отказа.

— Аз… Вероятно разбирате, че не мога да извърша всичко оттук… Мога да изтегля част от парите, но… Утре сутринта, ако дойдете с мен в банката, ще видите, че…

Значи това беше измислил, докато прекосявахме коридора!

— Колко можеш да изтеглиш?

— Само два, може би три милиона долара — прошепна той с извинителен тон.

Плъзнах дулото надолу по гърба му. Спрях едва когато опря в основата на гръбначния му стълб и кротко казах:

— Лъжеш, мой човек. Искам всичките пари.

— Не, мосьо! — извика той. — При тези обстоятелства аз не…

— Млък! — свирепо изкрещях аз и той се сви.

Изчаках няколко секунди, оставяйки го да се чуди дали няма да го гръмна всеки момент. Обадих се едва когато мълчанието стана непоносимо.

— Колко? — повторих.

— Може би четири или пет…

Лявото ми кроше го улучи точно там, където го бях сритал преди малко. От устата му се изтръгна болезнен вик, тялото му се прегъна. Използвах това и още по-силно забих дулото в гърба му.

— Чуй ме добре, нещастнико! Май се налага да ти разясня някои неща преди да те превърна в пълен инвалид! Хич не се и опитвай да ми внушаваш, че ще откажеш на човека, който за теб е по-страшен дори от Сатаната, ако ти звънне в три през нощта и поиска след десет минути да му бъдат преведени двайсет милиона долара в Богота… Нали разбираш, че няма смисъл? И двамата знаем, че това е лъжа. Затова ти предлагам да прехвърлиш всичките му пари — повтарям, ВСИЧКИТЕ! — в една сметка, която ще ти продиктувам. Откажеш ли, започвам да натискам спусъка и ще спра едва когато започне да кънти на желязо!

Той затрепери още в средата на монолога ми, а след края просто започна да чука по клавишите. Когато ме попита за номера на сметката и името на банката, гласът му трепереше точно толкова силно, колкото и тялото му. Дадох му номер на сметката, която си бях открил по-рано през деня, и той се наведе над клавиатурата. Изправен зад гърба му, следях внимателно изписването на цифрите върху екрана и бавно си давах сметка, че май съм успял да го прекърша.

След три минути и половина сметката ми набъбна с точно двадесет и седем милиона и триста четиридесет и две хиляди, осемстотин и шестнадесет долара и седемнадесет цента. Изчаках го да излезе от програмата и да изключи компютъра, после отново придвижих дулото към тила му.

Мониторът угасна, а Лоран Жуно наведе глава и тихо прошепна:

— Моля ви, мосьо… Не искам да умирам така!…

Вдигнах го на крака, отстъпих встрани и му позволих да се обърне с лице към мен.

— Ако му кажеш нещо за мен, ако признаеш, че съм бил тук, ще се върна и ще те направя на решето!

Последният израз видимо го затрудни. Вероятно защото беше идиоматичен, а може би просто се страхуваше да го възприеме. Когато кимна, една капка кръв се отлепи от върха на носа му и полетя към пода.

— Моля ви!

Това не беше човешки глас, а някакво животинско скимтене. Стана ми гадно.

Погледнах тази развалина, която само преди броени часове беше уважаван банкер, в душата ми се появи онова чувство на властна тъга, което изпитах до леглото му. После завъртях браунинга с помощта на пръстите си и го ударих с приклада. Той усети движението, но беше прекалено бавен, за да успее да реагира. Ръцете му леко помръднаха, вероятно с намерение да ги вдигне и да предпази слепоочието си.

Черепът му зловещо пропука под твърдия метал, тялото му се строполи като подсечено. Гравираната витрина с часовниците леко се разтърси.

Трябваха ми няколко секунди преди да се овладея и да приклекна, за да проверя пулса му. Беше жив, точно като прислужника долу. Искрено му пожелах да се размине само с главоболие, пожелах същото и на прислужника и се изправих.

Изключих осветлението и се насочих към изхода. Напуснах вилата от същата врата, през която бях влязъл. Погледнах часовника си и установих, че след полунощ са изтекли само три минути.

Въздухът беше студен и ме накара да се разтреперя. Почувствах се замаян, почти като пиян. На два пъти се спънах, докато стигна до брега на Женевското езеро, въпреки че разстоянието беше десетина метра. Хвърлих браунинга във водата, изпратих след него и ролката с лепенка, а след това се обърнах и започнах да подтичвам по посока на колата. Тя ме чакаше там, където я бях оставил, моторът запали от първия път. Изкарах я на пътя и стъпих здраво на газта. Скоро навлязох в града и намалих скоростта. Улиците бяха пусти, но съобразяването с ограниченията не беше излишно.

Паркирах на едно от свободните места пред агенцията за коли под наем, пуснах ключовете в специалния процеп на входната врата и отидох до контейнера за смет на ъгъла, където се освободих от окървавените ръкавици. После спрях едно такси и поисках да ме закара в Интерконтинентал. Фоайето на хотела беше абсолютно празно. Дежурната на рецепцията се обърна към мен на английски с „мистър Мърфи“, но й се наложи да го повтори два пъти, преди да включа.

— Харесвате ли Женева? — попита ме тя.

— Никъде не съм се чувствал толкова добре — уверих я аз и се качих в стаята си.

Наложи ми се да погледам тавана преди да заспя. Глождеше ме непонятна тъга…