Грег Рука
Лична охрана (34)

8.

Добрах се до Маува малко след два сутринта, напълно изтощен физически и емоционално. Напрежението през последните няколко дни най-сетне ме беше повалило. Руснакът, който ми отвори портала, включи радиостанцията си и съобщи за пристигането ми. На вратата ме посрещна Натали, която явно току-що бяха вдигнали от леглото. Тя ме прегърна и веднага започна да докладва, без дори да съм я попитал.

— Никаква следа от него. Дан казва, че някакъв тип от Бруклин задавал доста въпроси в района на Брайтън Бийч. Хората били единодушни, че това е Оксфорд, но никой не го е виждал и никой не е съобщил, че е имало директни опити за контакт.

— Ако разследва в Брайтън Бийч, съвсем скоро ще стигне и дотук — отбелязах аз.

— Дан не мисли така — поклати глава Натали. — Той е убеден, че момчетата му ще умрат, но ще ни предпазят от онзи гаден тип.

— Дан винаги се изхвърля.

— Но в повечето случаи с основание — леко се усмихна тя.

Примигнах насреща й, после изведнъж ми светна.

— О, ти май си хлътнала по тоя руски мафиот! — едва не се задавих аз.

— Присмял се хърбел на щърбел! — погледна ме с обидено достойнство Натали.

— Браво бе! Мен поне ме отвлякоха и ми промиха мозъка! Интересно ми е да чуя с какво ще се оправдаеш ти.

— Не допускаш ли, че пет дни под ключ в тази къща са напълно достатъчни, за да се развие Стокхолмски синдром?

— Съветът ми е да внимаваш много, момиче! В противен случай скоро и на теб ще ти се наложи да продаваш дялове на партньорите си!

— За разлика от някои хора аз умея да пазя тайна — успокои ме тя, после в погледа й се появи съчувствие. — Изглеждаш ужасно, Атикъс. Не успя ли да дремнеш в самолета?

— Малко.

— Значи ти трябва още сън.

— И още как! Алена добре ли е?

— Благодаря, добре е — обади се самата Алена от горния край на стълбището.

Очевидно беше зарязала патериците, тъй като лявата й ръка се опираше на тънък метален бастун — от онези, които раздават в болниците. С гумено покритие на ръкохватката и квадратна платформа на четири крачета в основата, предлагащо максимално надеждна опора. Шината беше поставена от външната страна на анцуга и беше различна от тази, която носеше при заминаването ми.

Измъкнах от портфейла си картата на австрийската сметка шпарбух и я размахах над главата си.

— Победа!

Алена кимна, на лицето й се появи нещо като усмивка. Пусна парапета и прехвърли тежестта си върху специалния бастун. От погледа й разбрах, че очаква да се кача горе. Насочих вниманието си към Натали, която наблюдаваше мен, а не нея.

— Трябва да планираме преместване още утре — рекох. — На ново място, задължително извън Манхатън. Нямам никакви специални предпочитания. Ще бъде добре, ако можем да използваме услугите на Дан.

— Имам готова квартира в Алъндейл — рече Натали. — По-малка е от тази къща.

— Има ли стълби? — попита Алена.

— За съжаление има — отвърна Натали и отново се обърна към мен: — Най-късно утре следобед ще бъдем готови за евакуация.

— Още ли съм настанен в „господарската“ спалня? — попитах аз.

— Да, все още си господар. Заредих я с някои неща. В чекмеджето на писалището има пистолет, но за съжаление не е П7…

— Трябваше да поискаш от Дан — подхвърлих аз.

— А за теб е крайно време да се оттеглиш — посъветва ме тя.

Кимнах и поех нагоре. Алена се завъртя на здравия си крак, за да ми направи място. Влязох в голямата спалня и видях, че леглото наистина е оправено. Хвърлих сака си върху него и разкопчах якето. Алена ме последва, прехвърляйки тежестта си върху бастуна. Подадох й картата, после се приближих до бюрото и издърпах най-горното чекмедже. Между неразпечатаните пакети с бельо и чорапи лежаха един ЗИГ П225 и кутия с деветмилиметрови патрони. Дъното на чекмеджето беше застлано с милиметрова хартия на сини квадратчета. Пистолетът беше с изтрити номера, което ме наведе на мисълта, че е бил доставен от Дан. Пълнителят се оказа празен. Разпечатах кутията с патрони и започнах да го пълня.

— Как мина? — попита Алена.

— Успешно. Прибрах му близо трийсет милиона долара.

— Това са му спестяванията за цял живот.

— Значи мислиш, че ще привлечем вниманието му?

— Моето със сигурност би било привлечено — сви рамене тя.

— Не съм убеден, че това са всичките му пари — рекох. — Предполагам, че е направил и някакви инвестиции.

— Пълната ликвидация на активите му би отнела прекалено дълго време — промърмори тя. — Мисля, че тридесет милиона са… хм… достатъчни…

Приключих с пълнителя и го натиках в ръкохватката на оръжието, но без да вкарвам патрон в цевта. Оставих го на бюрото, прибрах патроните обратно в чекмеджето и насочих цялото си внимание към Алена. Тя беше седнала на леглото и очите й не се отделяха от мен.

— Тренира ли?

— Опитах се.

— Трудно се поддържа форма, когато работиш.

— Така е.

— А диетата?

— Забравих си добавките, но иначе гледах да я спазвам.

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Променяш тежестта на тялото си. Пак е започнала да се качва нагоре към гърба ти. Май ти липсват упражненията по балет.

— Нямаше къде — оправдах се аз. — В хотелските стаи можех да практикувам единствено йога.

— Когато пътувах, балетът винаги беше на първо място — отбеляза тя, сведе очи към картата, след това отново ги вдигна към мен. — Утре сутринта ще се видиш ли с агент Фаулър?

— Вероятно. Най-добрият вариант е да отскочим до Грейси и Боулс по времето, в което Натали ще те премести в Алъндейл. Все пак Оксфорд не може да бъде на две места едновременно.

— Добра тактика — кимна тя. — По-вероятно е да информират Оксфорд за мястото на срещата си с теб, откъдето той ще иска да те проследи, за да стигне до мен.

— Това е възможно само ако Грейси и Боулс знаят предварително за посещението ми. Но те няма да знаят, тъй като Скот ще го уреди в последния момент.

Тя отметна кичур коса и отново кимна.

— Ще ми разкажеш ли за всичко, което си свършил?

— Няма кой знае какво за разказване.

— Въпреки това бих искала да го чуя.

— В момента предпочитам да се наспя, Алена — погледнах я право в очите.

Тя веднага разбра какво искам да кажа, премести тежестта си върху бастуна и се надигна. Ходеше видимо по-бързо отпреди, но аз подозирах, че болките й са все така силни. Спря на крачка от вратата и се обърна.

— Как спиш напоследък?

— Не много добре. Имаш ли някакви предположения?

Тя само поклати глава.

На другата сутрин тренирахме йога заедно, а след закуска аз слязох до Маува с една от колите. От телефонна кабина близо до детелината „Франклин“ набрах номера на Скот. Съобщих му, че съм се върнал и ще го потърся в рамките на един час.

В близкото магазинче продаваха комикси. Лъскавите корици ми напомниха, че купих писалка на Ерика. Сега оставаше да намеря време, за да й я подаря.

После изведнъж се сетих, че независимо от развоя на събития, аз няма да се прибера у дома. Дори всичко да се получи добре — тоест Оксфорд да бъде купен, или по-скоро изнуден да се оттегли, — аз пак не виждах начин да се върна към стария си начин на живот. Прекалено много неща се бяха случили както на мен, така и на близките ми хора. Нямаше как да се появя обратно — ей така, сякаш изобщо не бях заминавал.

Запитах се къде всъщност бих могъл да отида. Отговор, разбира се, не намерих.

Обърнах се и излязох от магазинчето, без да купя каквото и да било. Седнах зад волана и подкарах по едно от многобройните и постоянно преплитащи се платна на детелината. Изминах няколко километра преди да открия поредната телефонна кабина. Погледнах часовника си и останах в колата, внимателно наблюдавайки движението в двете посоки. След петнадесет минути излязох и се насочих към кабината.

— Не могат да насрочат среща преди утре сутринта — информира ме Скот. — В седем нула-нула, хотел „Холидей Ин“ на Таймс скуеър. Казах им, че съм открил връзка между Хейвъл и Драма и те проявиха голям интерес.

— Но не чак толкова голям, че да поискат среща още днес — отбелязах аз.

— Не. Може би искат да осигурят повече време за Оксфорд.

— Те ли предложиха мястото на срещата или ти?

— Те предложиха да се видим извън офиса, а аз предложих „Холидей Ин“. Това устройва ли те?

— Мисля, че да. Ти ли ще имаш грижата за всичко останало?

— Оперативният ми шеф вече е получил рапорта ми, вероятно още днес ще пътува и за Вашингтон. Скалъпих част от детайлите, но повечето от това, което ми каза Алена, отговаряше на истината. Това ще ми осигури временно спокойствие. Мисля, че ще съумея да я държа настрана поне докато фактите могат да се проверяват от независими източници.

— Нямаш друг избор — напомних му аз. — Тя просто няма да играе ничии игри.

— Вече го обясних на шефа, но той отказа да повярва. Пак ще повторя обаче, че за момента този проблем не стои на дневен ред.

— Гледай да направиш така, че никога да не стои — подхвърлих аз.

— Престани да ме дразниш, Атикъс! — изведнъж се ядоса той. — Държа нещата под контрол и ти прекрасно го знаеш!

— Винаги си ги държал — съгласих се аз. — Ще се видим утре в седем сутринта…

 

Следобед двамата с Натали преместихме Алена в новата квартира — двуетажна къща в непосредствена близост до авеню Кресънт. Кварталът беше сравнително нов, а самата къща е била построена преди двадесетина години — когато наоколо е имало предимно зеленчукови градини.

— Имотът се дава под наем — обясни Натали. — Ние сме го ангажирали до края на зимата.

— Флорида? — присвих очи аз.

— Бермуда — поклати глава тя.

Алармената инсталация беше идентична с тази в Маува, но без шок-детектори. Оградата на задния двор опираше в полегат склон, който свършваше в едно на пръв поглед недокоснато от цивилизацията блато. Нито Натали, нито аз харесахме изложението, но и тук бяхме принудени да работим с това, което ни се предлага. В предната част на двора имаше покрит с брезентово платнище плувен басейн. Миата побърза да се разходи по брезента, но изскочи навън в момента, в който лапите му се намокриха.

Остатъка от деня използвахме за разполагане на охраната. Между мен и Натали възникнаха разногласия относно начините за охрана на предния двор. Тук нямаше нито ограда, нито нещо друго, което да разделя терена от улицата. Една ограничена тревна ивица опираше в асфалта, а алеята за автомобили минаваше встрани, директно покрай къщата. В крайна сметка постигнахме съгласие и един от пазачите зае място в стаята към улицата, а задачата му беше да следи само това, което се случва на платното. Вторият бе изпратен отзад с инструкции да охранява разположените там спални. Аз отново получих главната спалня. Стаята до нея беше заета от Алена, а за Натали остана третата — разположена срещу нашите.

В осем вечерта се появи Дан заедно със смяната за охранителите, които бяха дежурили през деня. Всеки от новите имаше раница на гърба си, а в ръцете си държеше кутия с пица. Хапнахме и старите пазачи се оттеглиха. Изправих се и кимнах на Алена да ме последва нагоре по стълбите. Тя се подчини, но без да ме кара да й засичам време.

Проверих стаята й, която ми се стори точно толкова сигурна, колкото и при пристигането. Отидох да погледна какво прави пазачът. Седеше на стола, а до очите си беше долепил портативен прибор за нощно виждане, с чиято помощ внимателно оглеждаше задния двор. Оставих го да си гледа работата и се спуснах в кухнята, където Дан и Натали бъбреха над чаши с кафе.

— Инфрачервените очила са добра идея — подхвърлих аз, докато се настанявах зад масата.

— Благодаря! — кимна Дан и Бог ми е свидетел, че изглеждаше истински трогнат от похвалата.

След няколко минути обявих, че си лягам, и отново потеглих нагоре. Първо проверих дали всичко около Алена е наред и едва след това се прибрах в стаята си.

 

На масата до дивана имаше кана с кафе, до която беше изправена тясна и висока купа с пакетчета захар и изкуствени подсладители, явно поръчани от Грейси или Боулс. Зад писалището се беше настанил Боулс, пред него имаше отворен лаптоп. Гледаше ме с присвити очи, в които не можеше да се прочете никакво чувство. Сякаш му беше трудно да обхване чертите на лицето ми. Грейси пръв се окопити и махна с ръка към подносите.

— Съжалявам, но разполагаме само с три чаши — подхвърли той.

— Никакъв проблем, защото едва ли ще се забавим много — отвърнах аз. — Предполагам, че записвате този разговор, нали?

Боулс се намръщи, а Грейси леко поклати глава.

— Не сметнахме това за наложително — отвърна той. — Чухме, че сте се поразходил из Европа, Атикъс…

— Грешно сте чули — отсякох аз. — В Европа не съм ходил от години.

— В такъв случай е бил някой, който много прилича на вас.

Грейси си сипа кафе в една от чашите, добави сметана и две пакетчета захар. Разбърка сместа с една от лъжичките, облиза я и я върна обратно върху подноса. Операциите по осигуряване на всичко според вкуса му отнеха повече от една минута — време, през което аз ясно си давах сметка, че колелата се въртят на все по-високи обороти. Той обаче се владееше добре и с нищо не издаде чувствата и мислите си. Боулс използва паузата, за да натрака нещо на клавиатурата на лаптопа.

Грейси опита кафето си и кимна, очевидно доволен от вкуса. После заби тежък поглед в лицето на Скот.

— Вие доста ни разигравахте, агент Фаулър! — тежко отрони той. — Отначало твърдяхте, че не знаете къде се намира присъстващият тук Атикъс, и това съвсем не ви прави чест. За такова нещо лесно бихте могъл да се опарите, при това жестоко!

— Я, каква злопаметност! — светкавично реагира Скот. — Надявам се, че последните ви думи не бяха заплаха, господин Грейси. — Куфарчето му кацна върху покривката на леглото, ключалките изщракаха. — Особено предвид факта, че съм записал всичко, което присъстващият тук Атикъс се готви да ви каже, а моят надзорник го намери за достатъчно интересно, за да го изпрати във Вашингтон. В този момент то може би вече се намира на бюрото на директора…

Грейси пусна в ход широката и добродушна усмивка, която беше използвал доста често по време на първата ни среща пет месеца по-рано. Химикалката в ръката му посочи папката, която му подаваше Скот:

— Това е нашето копие, така ли?

Скот изчака известно време и хвърли папката на леглото, тъй като Грейси не протегна ръка да я вземе. Боулс обаче я вдигна и започна да я прелиства. На лицето му се изписа леко отегчение.

— Парични преводи — информира колегата си той.

— Без майтап?

— Без майтап — потвърди Скот. — Подредени от неизвестно лице така, че да оставят определено впечатление, а именно, че госпожица Крисчън Хейвъл е изплатила на господин Атикъс Кодиак малко повече от триста хиляди долара срещу неидентифицирани услуги. Странното в случая е, че паричните преводи са били осъществявани без нито един от двамата да има понятие за това.

Грейси надникна през рамото на колегата си, после се извърна към мен и попита:

— Кой знаеше, че сте така добре тапициран?

— Спестявах за черни дни — свих рамене.

— Навън времето е доста мрачно — подхвърли той. — Нека приемем, че денят е достатъчно черен, за да чуем разказа ви. Нали така, Матю?

— Да, предполагам, че ще е добре да го чуем — отвърна Боулс, затвори папката и я подаде на Скот.

— Задръжте я, разполагам с достатъчно копия — каза Фаулър.

Боулс остави папката до компютъра си и кимна:

— В такъв случай не е зле да чуем историята на Атикъс.

— Ще започна с хипотезите.

Грейси се засмя и седна на дивана до прозореца, наведе се над масичката и допълни чашата си. Зад гърба му се виждаха неоновите светлини и огромните рекламни пана на Таймс Скуеър. Оживлението по тротоарите бързо нарастваше, тъй като хората тръгваха за работа. Направиха ми впечатление рекламите на няколко нови постановки на Бродуей, на които дори не бях чувал заглавията. Това ми напомни, че дълго време съм отсъствал от града; Боулс завъртя лаптопа си така, че да може да ме вижда над него, пръстите му продължаваха да бягат по клавиатурата.

— Имало едно време една журналистка, която написала книга за реално съществуващ професионален убиец. Била страхотна книга, която бързо влязла в списъка на бестселърите. Хората говорели за нея. И колкото повече говорели, толкова повече хора искали да я прочетат. Преди тази книга рядко се сещали за професионални и наемни убийци, автоматично приемали, че тази тема е присъща на Холивуд. Разбира се, мнозина били готови да повярват, че правителствата губят свои представители вследствие на поръчкови убийства, но сега за пръв път им се предлагала възможност да видят как точно става това. Естествено, на тази тема са писани и други книги, но никоя от тях не бе успяла да получи нужното внимание. По неизвестни причини обаче тази книга получава всичкото внимание на света. Може би защото главният герой е жена убийца, може би просто заради по-добрата реклама. На практика това няма значение. Но хората започват да задават въпроси и това вече има значение. Те искат да знаят как е възможно съществуването на тази убийца. Те искат да знаят как е била обучавана тя, как работи, кой я финансира. Искат да знаят дали има и други като нея. Определени хора забелязват зараждането на проблема и си вземат бележка. Разтревожени са, защото те са работодателите на убийцата. Започват да стават нервни, спомнят си афери от сорта на „Иран-контри“ и фрази като „комисия за надзор“. Те не желаят това. Искат проблемът да се разреши максимално бързо. И така, тези хора наемат друг убиец — подобен на описаната в книгата жена, но и различен от нея. Този убиец си има специалитет и наистина може да ликвидира проблема. Той е в състояние да дискредитира авторката на книгата, главната героиня, а дори и още един от играчите. А когато те бъдат дискредитирани и мъртви, когато излязат наяве отвратителни подробности за техните взаимоотношения, книгата бързо ще бъде забравена. Което означава, че бизнесът ще продължи както преди…

Боулс престана да пише, веждите му леко се повдигнаха. Грейси остави празната си чаша върху подноса и започна да си играе с химикалката. Езикът му механично издуваше вътрешната страна на бузата.

— Нямате никакви шансове с тази история, приятелю — осведоми ме той. — Дори да накарате някой да седне и да ви изслуша, едва ли ще ви повярва. Нещата, за които говорите, са напълно недоказуеми.

— Това е теория — отвърнах аз. — Затова не е нужно да я доказвам.

— Нима дойдохте тук, за да ни занимавате със скапаните си теории?

— Не точно — отвърнах аз и погледнах към Боулс: — Отбелязахте ли всичко?

— Нямате грижа — рече той.

— Много добре, защото държа да не пропуснете това, което ще последва.

Грейси се облегна назад, разпери ръце по протежение на облегалката и сви рамене.

— Преди три години и два месеца помощник държавният секретар по строителството и урбанистичното развитие отпуска четири милиона долара на един фонд за проучване на проблемите на децата, страдащи от аутизъм, и техните семейства, обитаващи общински жилища на територията на Съединените щати — започнах аз. — През следващите шест месеца въпросните милиони се разпределят между „А&М Консълтинг“ със седалище Бетезда, Мериленд, и „Корсар Индъстриз“ в Провидънс, Роуд Айлънд. Четири месеца след последния превод двете фирми изпращат до Министерството съвместен доклад от четиридесет и осем страници.

— Това е горе-долу близо до истината — кимна Грейси.

— На практика обаче става нещо друго — без знанието на помощник държавния секретар въпросните четири милиона долара са прехвърлени на някой си Саймън Фрайдих… — Направих си труда да изрека името буква по буква. — … като заплащане за убийството на Александър Ахметов, по онова време министър на енергетиката на Казахстан. Убеден мюсюлмански фундаменталист с връзки в Афганистан и Либия, Ахметов се обявява против строителството на петролопровод, който ще позволи на Израел достъп до качественото черно злато, произвеждано в родината му, при това на преференциални цени. Убийството му осигурява доставките на този петрол, обещани от тогавашния държавен секретар на САЩ, а това от своя страна дава гаранции за успешното провеждане на американската близкоизточна политика през следващите година и половина… Саймън Фрайдих е известен на всеки от тук присъстващите като Оксфорд.

Скот се размърда до мен и попипа очилата си. Грейси престана да си играе с писалката.

— Ако проявите желание, мога да ви разкажа и за убийството на генерал Огъстъс Албъртъс Юсуф Киване Нданга в Уганда, също финансирано от ЦРУ — подхвърлих аз.

— Имате ли доказателства? — попита Грейси.

— Не ми трябват. Чухте какво ви каза агент Фаулър. Знаят достатъчно хора. Пожелаят ли да намерят доказателства, ще успеят.

Грейси изсумтя и опита да прикрие това с нещо като прочистване на носоглътката, после седна на ръба на дивана и погледна към Боулс. Онзи затвори капака на компютъра, бръкна в джоба си и измъкна миниатюрен мобилен телефон. Натисна едно копче и връзката беше осъществена почти моментално.

— Господин Харис? — каза в мембраната той. — Да, поръчката ви пристигна…

Прекъсна връзката, прибра телефончето и тикна лаптопа под мишницата си. Очите му бавно се местеха от мен на Скот и на Грейси. Колегата му въздъхна, свали сакото си от облегалката на стола и го облече. Боулс тръгна към вратата.

— В интерес на истината, нямаме абсолютно никаква представа за какво говорите! — гневно отсече Грейси.

— Че как ще имате? — рече Скот.

Грейси пристъпи към мен и изразително кимна към Фаулър.

— Той ще остане — осведомих го спокойно.

— Надявам се, разговаряме неофициално — въздъхна Грейси.

— Разбира се.

— Дръпнахме щепсела. Каквото и да направи от този момент нататък, прави го на своя глава.

— И аз така си помислих.

— Той си иска парите.

— Да ми се обади, ще го обсъдим.

— Твърди, че сте бил с нея цели четири месеца, през които тя ви е обучавала.

— А вие сигурен ли сте, че можете да му вярвате?

— Извадил сте му окото.

— Съжалявам, исках да му извадя мозъка.

— Край на тази история! Поначало не беше добра идея. Подобни глупости се случват веднъж на десет-петнадесет години и винаги свършват по един и същ начин. Нищо не се променя. Надявам се, че разбирате…

— Естествено.

Грейси се поколеба, после на лицето му изплува широка усмивка.

— Ако не сте лунатик, значи сте фанатик! — обяви той.

— Не мога ли да бъда и двете? — погледнах го аз.

Той се обърна и тръгна към Боулс, който го чакаше на вратата.

— Пак ще се видим, макар че това ще стане след малко повечко време…

Скот ги изчака да излязат, пристъпи към бюрото и взе папката, която Боулс беше оставил на плота. Натика я в куфарчето си и вдигна глава.

— Защо имам чувството, че той току-що се опита да те наеме?

— Вече си имам ангажимент — напомних му аз.

— Ама май ще си имаш и още един — промърмори той и бръкна в джоба си за мобилния телефон, който яростно писукаше.

Две секунди по-късно изхъмка в знак на съгласие и ме погледна. Аз се възползвах от паузата и отидох да дръпна завесите. Грейси и Боулс ги бяха оставили събрани и това ни правеше силно уязвими за евентуалния нападател, който би заел позиция отсреща, в сградата на Седмо авеню. Тази мисъл никак не ми беше приятна.

Разбира се, ако можеше да се вярва на Грейси, този нападател не би трябвало да е Оксфорд. Още повече че с едно здраво око от него снайперист не ставаше.

Скот приключи разговора си с „Благодаря, детектив!“ и аз моментално наострих уши. Мобилният телефон изчезна в джоба на сакото му.

— Кой беше?

— Един детектив от Седемнайсети участък, който се оказа с отлична памет — отвърна Скот. — Бях оставил официално съобщение в участъка на твоя район, че искам незабавно да бъда уведомен, ако нещо се случи с апартамента ти. Опитвах се да бъда полезен за Ерика, знаеш…

— Изтарашили са апартамента ми, така ли?

Това можеше да се очаква. Оксфорд си търси парите и няма как да не провери жилището ми. Изпитах чувство на лека обида от факта, че ме възприема толкова елементарно.

Скот кимна утвърдително и попита:

— Познаваш ли жена на име Маргарет Хорн?

— Това трябва да е Мидж… Живее един етаж по-долу.

— Мъртва е. Някой е проникнал в апартамента й и я накълцал с нож. Гледката не била приятна. Все още не е известно дали е била изнасилена.

Балонът на паниката бързо се наду и притисна дробовете ми. Беше ми трудно да дишам.

— Мисля да отскоча дотам, да поговоря с детективите и да разбера какво е станало. Дай ми два часа преди да се обадиш.

— Оксфорд — рекох аз.

— Може и да не е той.

Прииска ми се да изкрещя, че такова нещо не е случайно, че оттук нататък не може да има нищо случайно, а смъртта на Мидж не е обикновено послание. Актът по прибиране на парите започваше да губи смисъл — просто защото той беше наясно, че за мен има далеч по-ценни неща. Беше се появил в дома ми и като не ме е заварил там, се прехвърля на близките ми. Беше се появил в дома ми, за да извърши убийство. Дори не бях сигурен, че е търсил точно мен.

Помислих за Ерика и глупавия начин, по който държеше вратата на спалнята си широко отворена, обърнала гръб към евентуалния нападател, стиснал в ръце пистолет, нож или въже…

Станах и хукнах навън. Тичах с всички сили, тичах да спася живота й…