Грег Рука
Лична охрана (4)

3.

— Колко пъти ще правим едно и също? — обърнах се към специален агент Скот Фаулър.

— Проклет да съм, ако знам — отговори той. — Вероятно докато им се свършат въпросите. Хайде, влизай…

Заех мястото на пасажера, а той изчака да си закопчая колана и едва тогава се включи в оживеното движение на Лексингтън авеню. Лятното утро беше необичайно хладно и малкото минувачи, решили да излязат по фланелка и къси панталони, крачеха забързано — като хора, които отчаяно искат да се стоплят.

Скот явно се чувстваше добре, макар че много пъти бях чувал определението му, според което всичко под двайсет градуса влиза в категорията „ужасен студ“. И двамата бяхме родом от Калифорния, но Скот беше израснал в южната й част, където хлапетата по-често са на уиндсърф, отколкото на сушата. По тази причина просто не можеше да забрави огромните вълни на тихоокеанското крайбрежие. Той е с четири години по-голям от мен, носи очила и обеци на двете уши. В общи линии има вид на човек, който винаги е готов да зареже сериозните неща и да хукне към плажа. Дори и когато е облечен в костюм — винаги сив или тъмносин, — човек трудно би могъл да допусне, че работи във ФБР.

— Бил си в командировка — подхвърли той. — Красивата Скай… Добра работа е свършила.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Има го във вестника. „Ослепителната звезда Скай Ван Брандт и известният специалист по персонална охрана Атикъс Кодиак са засечени да се прегръщат в хотел «Грей Мос Ин» в околностите на Ел Пасо, Тексас“…

— Стига бе! — зяпнах аз. — Къде го пише?

— „Поуст“, страница шеста. На задната седалка е…

Скот се ухили, сякаш току-що бе хапнал нещо адски вкусно и напълно забранено.

— Бриджит знае ли?

Извих се да взема вестника, който се оказа услужливо прегънат на страницата със светските клюки. Видях малка снимка на Скай за документи, текстът гласеше горе-долу това, което бе казал Скот, плюс добавката „Рекламният агент на Ван Брандт отрича за някаква връзка между двамата“.

— Това е пълна измислица!

Фаулър се изсмя и направи ловка маневра, за да излезе на платното, което водеше към ФДР^[1].

— Ясно е, че си измислят всичко отначало докрай — рече той. — Най-малко ти си човекът, който ще се остави да го хванат да се гушка с някого в хотел „Грей Мос Ин“.

— Почакай до утре — кисело промърморих аз. — Положително ще излезе материал, че сме се изпокарали в хотел „Последна раздяла“!

— О, съжалявам да го чуя! — мазно проточи Фаулър. — Двамата със Скай сте толкова сладки!

— Млъквай и си гледай пътя! — срязах го аз и хвърлих вестника обратно на задната седалка. — Случило ли се е нещо?

— Нямам идея. Шефът току-що ми съобщи, че момчетата от „Анализи“ пак искат да си поговорят с теб, и ме помоли да те закарам.

— Само толкова?

— Ако знаех повече, щях да ти кажа, Атикъс — сбърчи вежди Скот. — По всяка вероятност за старите истории. Някой някъде е открил нещо, а сега момчетата се надяват ти да ги осветиш.

— Пак ли? — мрачно промърморих аз.

— Пак — кимна Скот.

 

Паркирахме в подземния гараж и Скот ме поведе към сградата. Във фоайето ми издадоха временен пропуск на външен посетител, прекараха ме през металдетектор и чак тогава ме пуснаха в асансьора към офисите на ФБР. Вече бях добре запознат с това, което някога ми изглеждаше непроходим лабиринт от коридори и завои. Минахме покрай портретите на президента, главния прокурор и директора, прекосихме коридора, покрит с мокет на сиво-сини квадратчета, разминахме се с неколцина агенти и секретарки и най-сетне стигнахме до заседателната зала, която познавах от предишните си визити.

Вътре вече ни чакаха. Този път бяха шестима — доста повече от друг път. Трима от петимата мъже бяха насядали около голямата маса, а двама се бяха разположили на столове край стената. Имаше и една жена, също на масата. Мъжът на председателското място беше около петдесетгодишен, с латиноамерикански черти и малка купчина папки пред себе си. Още преди да проговори аз реших, че е от ЦРУ, Агенцията за национална сигурност или Държавния департамент, макар че той едва ли щеше да се представи като такъв. Вдясно от него седяха други двама азиатци. Вляво беше жената — чернокожа, към петдесетте. Когато дойде нейният ред, заговори с подчертан южноафрикански акцент. Мъжете до стената бяха бели, но не успях да ги разгледам добре, тъй като осветлението угасна и презентацията започна.

Това беше екипът от „Анализи“, който рядко се събираше два пъти в един и същи състав. В рамките на единадесет месеца ме призоваваха за шести път и това адски ме дразнеше. Първите два пъти се траеше: нещата все още бяха нови и интересни, а аз изгарях от желание да се включа в битката с международната престъпност, при това с всичко, което притежавам. Но сега, въпреки постоянните промени в състава на групата, ролите си оставаха едни и същи. Аз моята отдавна си я знаех наизуст…

Мъжът начело на масата се изправи.

— Благодаря за присъствието ви, господин Кодиак — каза той. — Аз се казвам Мариета и съм представител на Държавния департамент.

Кимнах. Всички без Скот ме дариха с изпитателни погледи, сякаш щяха да ме купуват. Бях облечен в изтъркани джинси и тениска, върху която бях наметнал старото си армейско яке. Лепенките шевове с форма на пеперуда, които бях сложил на тялото си предната вечер, отдавна бяха паднали, нямах време дори да се избръсна. Вероятно изглеждах доста мизерно за професионален специалист по охраната и приличах по-скоро на квартален бандит, навлязъл по погрешка в чужда територия.

Изобщо не ми пукаше, разбира се. След като всички бяха решили да играят някаква роля, аз също щях да го направя.

Мариета представи жената като специален пратеник на главната квартира на Интерпол в Хага, а азиатците от дясната му страна се оказаха представители на Южнокорейското разузнавателно управление. Двамата до стената не бяха споменати — сигнал, че и всички останали трябва да сторят същото. Което със сигурност означаваше, че са шпиони.

След представянето Мариета премина на презентацията, използвайки тънък черен лаптоп, свързан с дигиталния проектор на масата. Думите му бяха предназначени само за тримата от неговата страна на масата.

— Господин Кодиак е специалист по персонална охрана във фирма със седалище тук, в Ню Йорк. Преди по-малко от година той оглави екипа за охрана на мъж, наречен Джеремая Пъф. Този човек се оказа мишена на член на Десетката, известен с псевдоним Драма. Забележителното в случая не е свързано единствено с факта, че господин Кодиак успя да опази живи себе си и своя клиент, а по-скоро с многократните контакти между него и Драма. Повечето от тях са били осъществени по телефона, но има и три на живо, единият от които в собствения дом на господин Кодиак…

Тримата до него пак се извърнаха да ме погледнат. Помахах им с ръка и ги дарих с усмивка. Мариета пропусна да им каже, че преди да си побъбрим в моя апартамент, Драма ме съблече по бельо и през цялото време на разговора държеше пистолета си насочен към мен. А в тапицерията на дивана още си стои дупката от предупредителния изстрел.

— До ден-днешен господин Кодиак е единственият останал жив след контакт с Драма — добави Мариета. — Такива са сведенията на международните полицейски и разузнавателни институции. Приема се, че господин Кодиак притежава изключителни познания относно работата на Десетката и…

Изключих, за да не му дам възможност да усети отвращението ми. Аз съм експерт по Десетката точно толкова, колкото Скот е член на групата „Бийч Бойс“. Просто те бяха наели Драма да убие човека, когото аз пазех. Не обичах да говоря на тази тема, партньорите ми също. Бяхме оцелели по чудо, без дори косъм да падне от главите ни. Споменаването на това име сякаш беше предизвикателство срещу съдбата, сякаш искахме да я измъкнем от незнайните й дълбини, за да внесе смут и объркване в живота ни.

Членовете на Десетката бяха хладнокръвни убийци, призраци на модерния свят, които убиваха без колебание или грешка, далеч от замъгляващите съзнанието пристрастия и емоции. Вършеха го за пари и бяха достатъчно добри, за да предлагат услугите си срещу милиони. За тях не се знае почти нищо, освен няколко псевдонима, куп слухове и два-три анемични и подлежащи на съмнение факти. Дори самото наименование беше подвеждащо, тъй като се отнасяше за десетте най-добри на теория, но никой не можеше да каже дали това е реална бройка, нито пък кой къде стои в тази класация. Би могло да се окаже, че зад това наименование се крият трима или петдесет души…

Хората не обичат да признават факта, че убийствата и смъртта са постоянен спътник на борбата за власт, любим похват на правителства и международни организации. Десетката е неизбежен и напълно логичен резултат от този похват — всеки от нейните членове е бил обучаван по правителствени или военни програми, усъвършенствал е уменията си в някоя армия или специална правителствена организация. Което означава, че в някои случаи организациите преследват членове на Десетката с помощта на същите хора, които са ги обучавали. И няма нищо чудно, ако сведенията за групата са неточни, прибързани или безполезни. Това прави членовете на Десетката още по-опасни просто защото малкото факти, които се откриват на фона на тоталната липса на информация, винаги ще се приемат с подозрение.

Още по-лошо е, че никой не може да усети кога и къде ще се появи член на Десетката. Обикновено това става ясно едва след като убиецът вече се е оттеглил и е оставил поредния труп, но дори и в такива случаи няма стопроцентова сигурност. Искате да отстраните нежелан свидетел? О, колко жалко… Току-що стана ясно, че е починал в съня си, вероятно от удар. Депутат, който пречи на бизнеса ви? Но той не е ли онзи високоуважаван джентълмен, когото откриха мъртъв в дома му, прегърнал голото тяло на младата си любовница? Автомобилни катастрофи, фатални падания, тайнствени болести, необяснимо изчезване, трагични пожари… По всичко личи, че Десетката може да предизвика всичко това по поръчка според предпочитанията на клиента.

Драма беше една от тях. Веднага ще си призная, че се бях посрал от страх. След сблъсъка с нея имах едно-единствено желание — да взема верните си приятели и съдружници Дейл, Кори и Натали, да се натоварим на първия кораб за Антарктида и никога да не помислим за връщане. Спря ме единствено тъжното прозрение, че и това няма да ни помогне.

Ако Драма пожелае смъртта ни, мъртви сме.

Разбира се, това не ни попречи да изпаднем в дълбока параноя през първите няколко седмици след охраната на Пъф. Натали замина за Франция с оправданието, че отдавна се канела да отскочи до Париж, където беше завършила колеж. Кори подбра жена си и сина си и хукна към Еквадор, на гости на някакъв роднина. Дейл и приятелката му Итан прекараха четири седмици на колела, кръщавайки пътешествието си „Търсене на Америка“. А аз останах в града и се преструвах, че всичко е наред.

Нищо не се случи и ние постепенно си отдъхнахме. Но когато се появи Крисчън Хейвъл и започна да ни иска интервюта за бъдещата си книга, нервността ни веднага се завърна. Хейвъл беше криминална репортерка на Ню Йорк Дейли Нюз, която успя да научи някои неща във връзка с охраната на Пъф, превърна ги в сензационен вестникарски материал, а накрая реши да напише книга за това. Книгата все още не беше излязла, а доколкото чух, последното й работно заглавие беше „Драма: един поглед в света на персоналната охрана и убийствата“. По мнението на запознати, а и на моите колеги, авторката беше успяла да пресъздаде сравнително точно всичко, което се беше случило. Доколкото бях осведомен, тя не си беше направила труда да ни промени имената, а това означаваше само едно: след излизането на книгата ни очакваше доста неприятно обществено внимание.

Това, естествено, важеше и за Драма, но аз някак не желаех да мисля в тази посока.

Бях дълбоко убеден, че нашата компания още диша само защото опасната дама ни възприема като безвредни досадници. Това ме устройваше напълно.

Мечтаех ситуацията да си остане такава завинаги, без никакви промени.

След встъпителните думи Мариета насочи вниманието на присъстващите към прожекцията на дигиталните снимки. В ослепително бялата рамка на екрана започнаха да се редуват едрозърнести разузнавателни кадри, придобити Бог знае как. Първият комплект съдържаше снимки на Драма, макар че на повечето от тях се виждаше нещо като сиво петно с цици. Почти всички снимки бяха черно-бели, извадени от охранителни камери или направени от голямо разстояние с помощта на телеобектив. Но имаше и една-две цветни.

Тя е доста висока жена — вероятно колкото мен. Очевидно здрава, със спортна фигура и тегло около шейсет и пет килограма. При последната ни среща косата й беше руса и свободно падаше до раменете. Но върху снимките, които се редуваха на екрана срещу мен, това подлежеше на непрекъсната промяна — както и всичко друго, свързано с външния й вид. Доколкото си спомням, очите й бяха сини. Но тя беше изключително ловка в осъществяването на малки и на пръв поглед незабележими промени, които отстраняват почти напълно вероятността от разпознаване. Същевременно обаче беше ясно, че не прибягва до пълна дегизировка с латексови маски и тежък грим. На четири от фотографиите беше с очила — диоптрови или слънчеви, винаги различни. Но рамките им неизбежно бяха подбирани така, че да скриват или променят формата на лицето.

Мариета показа снимките в тяхната последователност, като най-скорошната остави за накрая. Тя беше направена броени минути след моята среща с нея. В центъра стоеше противопожарен автомобил, паркиран пред някаква сграда на Бродуей. Авторът, случаен турист, бил привлечен от възможността да заснеме екип на нюйоркската противопожарна служба в действие. Драма беше попаднала в кадъра съвсем случайно, придвижвайки се на север по Бродуей. Беше ясно, че не подозира за присъствието на камера, тъй като не беше скрила лицето си.

Кратко изщракване и диапозитивът се смени с нов кадър, който се оказа само увеличение на предишния. Компютърът бе направил необходимото и рамката се изпълни с фигурата на Драма. Това беше единствената наистина добра снимка от цялата купчина. Специалистите на ФБР бяха успели да обработят оригинала по начин, който предлагаше максимална яснота. Жената беше хваната в полупрофил и гледаше право пред себе си. В дясната си ръка държеше слънчеви очила, а облеклото й се състоеше от бежов панталон и черен, небрежно разкопчан блейзър. Косата й беше права, тъмноруса и сравнително къса. Устата й беше леко разтворена, сякаш говореше нещо, а леко разтеглената горна устна намекваше за зараждане или угасване на усмивка…

Тази снимка бях виждал и преди, но не преставах да се питам какво ли означава изражението върху лицето на жената. Малко преди да я щракнат, тя се беше опитала да убие с бомба мен, Дейл и Пъф. Имаше вероятност да си е мислила, че ние вече сме мъртви, и това да й е донесло удовлетворение. А може би удоволствие или гордост от добре свършената работа…

Лаптопът изписука и екранът се изчисти. Настъпи кратка пауза, след която Мариета попита дали има въпроси. Жената от Интерпол изглеждаше адски заинтригувана от факта, че съм се срещал с Драма очи в очи.

— Как се случи това? — попита тя.

— Бях нападнат от нея директно в жилището си.

— Но защо? Защо просто не ви е ликвидирала?

— Беше сложила микрофони в апартамента, а ние планирахме именно там основните моменти от операцията. Жив й бях по-полезен…

— И тя разговаря с вас, така ли? Колко време?

— Десетина минути.

— Защо?

— Моята хипотеза е, че съм се прибрал малко след като е сложила скритите микрофони и тя е искала да ми отвлече вниманието, да ми попречи да видя, че нещо в апартамента е разместено. Освен това е искала и да ме стресне. Със същата цел — да получи психологическо предимство — бяха и по-голямата част от телефонните й обаждалия.

Двамата корейци размениха няколко фрази на собствения си език, после единият попита:

— Можете ли да определите произхода й?

— Не. Английският й беше безупречен, подчертано литературен. С едва забележим средноатлантически акцент, което ще рече, че не е изключено да се окаже и родният й език.

— Нещо за обучението й? — попита другият кореец.

— Според мен някога се е занимавала с лична охрана, но не знам никакви подробности.

— На колко години е според вас?

— Горе-долу моя възраст, което ще рече началото на тридесетте. Това е само предположение.

— С коя ръка предпочита да си служи?

— С дясната.

— Можете ли да кажете дали е зависима от технологиите? — попита жената от Интерпол.

— Не. Според мен използва всичко, което й е подръка, при това го използва добре. Ако може да свърши работа с изострен кол, положително ще го направи. Същевременно се справя и с най-съвременни технологии. Предавателите, които беше включила към електрическата ми мрежа, бяха дълги около два милиметра, а широки само един… Освен това сама си прави експлозивите.

Интерпол хареса обясненията ми и си записа нещо в бележника.

— Разговаряли сте десет минути. Бихте ли коментирал персоналната й изява?

— Пусна една-две шеги, доста соленички — свих рамене аз. — Изглежда се наслаждаваше на словесните игри. По онова време ние — имам предвид екипът ни — работехме по версията, че тя има партньор, но по-късно стана ясно, че грешим. Това определено я развеселяваше, поведението й беше почти кокетно…

Всички присъстващи бяха заковали погледи в мен и очакваха да продължа. Причина за вниманието им беше думичката „кокетно“. Винаги когато я употребявах, хората ме гледаха така, сякаш крия нещо, сякаш се е случило нещо повече… Разговорът с Драма не приключи с търкаляне в сеното, а с порция електрически ток от порядъка на 120 000 волта от специалната палка в ръката й, който ме остави в любовно настроение доста време след оттеглянето й.

Въпросите запълниха по-голямата част от следващия час и покриха всичко — от оборудването на Драма до подробностите за неговото използване; от успешния начин, по който ние бяхме използвали техниката срещу нея, до очевидните провали. Корейците проявиха голям интерес към нашите контраразузнавателни процедури и поискаха да се запознаят с характеристиките на апаратурата на Драма, монтирана в жилището ми.

Когато приключихме, дамата от Интерпол подаде на Мариета диск, който беше вкарал в компютъра, а запечатаните на него изображения изплуваха на екрана.

— Искаме да погледнете лицата на някои хора — обърна се към мен Мариета. — Кажете, ако някое от тях ви е познато…

— Няма да се получи — казах. — Вече на няколко пъти разглеждам подобни албуми, но не открих познати лица.

— Знаем това — кимна Интерпол. — Но ще ви помоля да не ни разочаровате…

Фотографиите бяха четиридесет и седем, всички без изключение направени със специални разузнавателни средства. Сниманите мъже и жени вероятно бяха заподозрени като членове на Десетката. Бяха от различна етническа принадлежност, но преобладаваха белите.

Не открих познати лица — точно според предварителната си прогноза.

Интерпол извади от куфарчето си лист хартия и го сложи на масата пред себе си.

— Ще ви прочета списък от имена. Кажете, ако някое от тях ви е познато, или ако Драма го е споменала пред вас…

— Дадено.

— Поншардие, Клод. Известен още като Дюпюи, Жан-Клод, Бреда и Марлон… Прякор Пожарникарят…

— Не.

— Халком, Бенджамин. Известен още като Танцьора…

— Не.

— Ебъртин, Дженифер или Гарза, Тери… С едно „р“ и едно „и“. Известна и като „Лилит“…

— Не.

— Рей, Рейви. Също така Мунес, Роберто, наричан Гомес…

— Онзи от „Семейство Адамс“?

Тя вдигна глава от списъка и недоумяващо ме погледна:

— Какво?!

— Моля за извинение, забравете — махнах с ръка.

— Палиос, Андреас, или Бен Хавар, Саймън. Известен още като Лоурънс…

— Не.

Тя хвърли намръщен поглед към Мариета и бавно върна списъка в куфарчето си. Понечих да я попитам как са стигнали до изброените кодови имена и дали наистина вярват, че членовете на Десетката са ги използвали помежду си. Не си представях как Драма ще вдигне телефона на Лилит да й разкаже за последната си жертва със строшени вратни прешлени, а след това ще я попита каква е цената за употребата на кола бомба. Кодовите имена се използват от представителите на закона за кръщаване на разузнавачите — просто за да сложат етикет на хора с отдавна изгубена самоличност, които предпочитат истинските им имена да бъдат забравени.

Главите в противоположния край на масата се събраха за кратко съвещание, устните напрегнато зашепнаха. Обърнах се да погледна Скот, който сви рамене. Прокашлях се, но съвещанието продължи. Наложи се да повторя, този път по-високо.

— Да? — вдигна глава Мариета.

— Беше ми много приятно, но трябва да тръгвам — рекох.

— Разбира се — кимна той и стана на крака. — Благодаря за времето, което ни отделихте.

— Удоволствието беше мое…

Скот стана и ме последва към изхода. Миг преди вратата да се затвори зад нас, чух Интерпол да пита Мариета вярно ли е, че имам интимна връзка със Скай Ван Брандт.