Грег Рука
Лична охрана (27)

1.

От пожара на Бекия до прибирането ни в Ню Йорк изминаха точно пет дни.

Джери ме превози обратно до Сейнт Винсънт, изчака в пристанището, докато прибера Алена и Бриджит, и още същата нощ пое курс към Маями. Двамата с Тери получиха допълнителни десет бона за пътуването. Предполагам, че ни направиха доста сериозна отстъпка, защото бяхме доказали, че сме добри клиенти. Хонорарът им включваше обработка на всички необходими документи плюс обещание, че още преди появата на бреговете на Флорида на хоризонта всички ние ще се водим като членове на екипажа.

Когато се качихме на борда в Кингстаун, Алена се беше върнала в съзнание. Все още силно замаяна от наркотика, тя изпитваше и мъчителни болки. Бенет й беше осигурил две патерици и специална шина за ранения крак. Съобщих й за смъртта на Хейвъл, а Бриджит я наблюдаваше с поглед на орел, засякъл плячката си.

— Съжалявам — тихо каза Алена. — Въпреки че не я познавах…

Отговорът очевидно задоволи Бриджит, която се извъртя на пети и тръгна да си търси място за почивка. Аз използвах малко от лакочистителя на Кери, за да отлепя плика от корема си. Опитах се да обясня на Алена, че съм спасил документите, но тя беше много отпаднала. Бенет й беше дал перкодан срещу болката в крака, която щеше да стане страшна веднага щом се разсее въздействието на упойката. Но малко преди да потъне в сън, тя успя да ми подаде шишенцето и да ми прошепне да го хвърля през борда.

Оставих я и тръгнах да си търся някакво легло. В крайна сметка се оказа, че има едно в каютата на Бриджит. Когато отворих вратата, тя вече лежеше на койката си, но очите й бяха отворени. Проговори едва след като разгънах съседната койка, легнах и се покрих с някакъв чаршаф.

— Знаеш ли, тя ме нае. Две седмици след изчезването ти Хейвъл дойде в офиса и ме нае да те открия. Някой — вероятно Натали, Дейл или Кори — й беше казал, че си влязъл в контакт. Беше абсолютно сигурна, че си при Драма, а още по-сигурна беше, че аз ще съумея да ви открия.

— Била е права — рекох с въздишка.

Тя се обърна на другата страна, краката й се удариха в стената на каютата. Моята койка също ми беше къса, можех да си представя как се чувства Бриджит.

— Постоянно повтаряше каква страхотна книга ще стане. Много се вълнуваше. Трябваха ми повече от три месеца, за да те засека, пътувах от едно шибано пристанище до друго, но тя не изгуби увереността си нито за миг… Не си позволи никакво разочарование, говореше единствено за бъдещата книга…

Равномерното боботене на двигателя не можеше да заглуши напълно плясъка на водата, която се разбиваше в корпуса.

— И през цялото време сме играли по свирката на онзи мръсник, вършили сме точно това, което е искал.

— Недей — примолих се аз.

— Имам право да се почувствам виновна — поклати глава тя.

— Ако не я беше довела на Бекия, той щеше да я докопа по друг начин. Ти изобщо не си влизала в първоначалните му планове. В тях е имало място само за Крис, Алена и мен.

— Но ако не бях ви открила…

— Ако не беше ни открила, може би щяхме да сме мъртви всички, а не само тя.

Бриджит отново се размърда и аз обърнах глава, за да срещна очите й. Беше легнала на една страна, със свити към гърдите крака и длан под бузата.

— Не е честно спрямо нея — прошепна тя.

— Не е — съгласих се аз.

— А ти си бил готов да умреш за… — Свободната й ръка направи неопределен жест към палубата.

— Никой бодигард не иска да бъде пронизан от куршум, Бриджит — въздъхнах отново. — Това са митове. Никой здравомислещ човек не би се изпречил на пътя на куршума, предназначен за друг човек.

— Но ти би го направил — държеше на своето тя.

— Бих — признах аз. — Бих го направил за всеки, който ме наеме. Но това е мой избор, а не техен. И затова ми се плаща.

— Крис би трябвало да наеме теб, а не мен — прошепна Бриджит.

Яхтата се покатери върху голяма вълна, корпусът тихо проскърца. Мълчахме дълго, вслушвайки се в дишането на морето.

— Онзи доктор… — подхвърли най-после Бриджит.

— Какво доктора? — ококорих очи.

— Каза, че никога вече няма да ходи нормално.

— О…

Тя отново се размърда в неудобната койка. Когато отново се обади, гласът й прозвуча приглушено и аз разбрах, че се е обърнала към стената.

— И все пак не е честно…

 

Пътешествието до Маями протече спокойно, с едно-единствено незначително произшествие. То се случи, когато „Лутра“ се отби за зареждане с гориво в Кокбърн Харбър — главното пристанище на Южните Кайкови острови. Бяха изминали почти три дни, откакто напуснахме Сейнт Винсънт. През цялото време аз седях при Алена и Миата, тъй като Бриджит престана да разговаря с мен, въпреки че продължавахме да спим в една кабина. Мълчанието й определено беше враждебно, а няколкото думи, които успявах да изтръгна от нея, винаги биваха изречени с крайно нежелание.

Изобщо не очаквах да видя нещо от Кокбърн Харбър просто защото нямах никакви причини да напускам борда. Пристанището изглеждаше доста приятно, макар че носеше следи на запуснатост — това с най-пълна сила важеше за двата големи, но отдавна изоставени склада в близост до кея. Кери пътьом спомена, че навремето основният поминък на местните хора бил производство на морска сол. Беше доста изненадана от въпроса ми за сегашния им поминък, помисли малко, после сви рамене.

Акостирахме много рано сутринта и Джери веднага слезе, за да уреди зареждането. Двамата с Алена излязохме на палубата и се опитахме да направим обичайната си сутрешна йога, но не успяхме да се отпуснем: тя — защото все още изпитваше силни болки, аз — защото мислех повече за нейното състояние, отколкото за своето. Прибавяйки към това и презрителния поглед на Бриджит, появила се по някое време горе, на мен ми стана пределно ясно, че едва ли ще постигна онова душевно равновесие, без което практикуването на йога е невъзможно.

Когато Джери се върна, ние все още седяхме на палубата. Изражението му беше разтревожено и намусено. Без да ни каже нито дума, той се спусна долу. Върна се на палубата след по-малко от две минути и се насочи право към нас.

— Страхувам се, че ще се забавим — мрачно заговори той. — Албърт отказа да ни даде гориво, защото не иска да нарушава неприкосновения си запас. Предлага да почакаме, докато пак го заредят…

— Колко време? — попитах.

— Шест дни, а може би и седмица…

Алена рязко си пое въздух и поклати глава:

— Не, това е изключено!

— Нищо не мога да направя, Жизел — погледна я виновно Джери.

— Често ли правиш сделки с този Албърт?

— По-скоро редовно.

— И те са подобни на сделките, които правиш с мен?

— Не съвсем. Но той има представа за начина, по който Кери и аз си вадим парите…

Алена ме погледна и леко поклати глава. Разбрах какво иска да ми каже. Едноседмичното забавяне означаваше, че Оксфорд ще има предостатъчно време да ни настигне въпреки преднината ни до момента. А един сблъсък с него на борда, особено при сегашното й състояние, имаше всички изгледи да завърши печално за нас.

— Няма ли друг начин да се сдобием с гориво? — попитах.

— Проблемът е в документите — отвърна Джери. — С вас тримата на борда трябва да извърша някои манипулации върху манифеста… Докато бягахме от Бекия, изгорихме доста гориво над нормата. Ако някой ми поиска обяснения за този факт, той вероятно лесно ще го свърже и с онова, което сте оставили след себе си. Следователно това зареждане не бива да бъде регистрирано, а Албърт е подходящият човек за подобна операция.

— Той разполага ли с някакво гориво в момента? — попита Алена.

Джери изсумтя в знак на потвърждение, после разпери ръце:

— Но вече го бил продал на някакъв тип, чиято яхта е закотвена наблизо.

Алена ми хвърли още един поглед, после се пресегна за патериците. Наблюдавах как се изправя на крака, стъпвайки много внимателно на плътно увития в бинтове. Упражнението й отне почти двадесет секунди, но когато патериците заеха местата си, стойката й изглеждаше съвсем стабилна.

— Къде е този Албърт? — попита тя.

— Има офис в един от изоставените складове в края на града — отвърна Джери. — Няма смисъл да си губиш времето. Предложих му двойно по-висока цена, но той отказа.

— Кой склад?

Джери посочи по-малко разрушената конструкция в дъното на пристанището.

— Онзи, зеленият… Минава се отзад…

— Приготви се да вдигнеш котва веднага след като заредим — разпореди се Алена и закуцука към трапа.

 

Офисът на Албърт се намираше зад тънка дървена врата с малко прозорче от матирано стъкло. Някога върху него е била изписана думата „мениджър“, но при инцидентно пропукване на стъклото буквата „м“ се беше изкривила на една страна, а следващата „е“ липсваше. Разстоянието между „Лутра“ и склада не беше повече от километър, но Алена се задъха, а лицето й плувна в пот. Спря на прага да си поеме дъх, после се обърна и кратко ми кимна.

Аз почуках на вратата, изчаках разрешението на мъжкия глас отвътре и натиснах бравата.

Албърт се оказа по-стар, отколкото очаквах — бял мъж на около шейсет и пет, с махагоновата кожа на човек, който от години живее под палещите лъчи на слънцето. Косата му беше по-скоро бяла, отколкото сива, лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки — сякаш някой го беше скицирал, преди да му вдъхне живот. Офисът беше точно толкова износен, колкото и собственикът. Когато се надигна иззад шперплатовото си бюро да ни посрещне, столът му жалостиво изскърца. Усмивката му разкри липсата на два резеца, а трети беше облечен в злато.

— Какво мога да направя за вас?

Акцентът му беше смесица от Южен Лондон и Ямайка.

— Вие ли сте Албърт? — попита Алена.

Човекът кимна и се усмихна, очите му се местеха от Алена на мен и обратно.

— Яхтата на Джери се нуждае от зареждане.

Може би заради патериците, а може би и просто поради ненавист към жените, Албърт насочи отговора си към мен.

— Вече казах на Джери, че не мога да му помогна. Горивото, с което разполагам, е уговорено за друг кораб… Това е положението.

— Къде се намира то?

— Защо питате? — стрелна я с поглед той.

— Питам дали зареждате от плавателен съд или от камион цистерна.

— Камион цистерна — отвърна Албърт. — Но вече ви казах, че…

— Закарайте цистерната на кея и напълнете резервоарите на „Лутра“.

Албърт се изсмя.

Усетих какво ще последва още преди да е започнало. Алена премести тежестта на тялото си по начин, който подсказваше начало на поредица от бързи движения, а аз само гледах и чаках.

Лявата патерица пое цялата тежест на тялото й, а дясната се стрелна нагоре и с глух тътен потъна между краката на Албърт. Ударът беше силен и точно в тестисите. Възрастният мъж залитна и се прегъна напред. Алена издърпа патерицата със същата скорост, с която беше нанесла удара, и замахна отново. Насочен значително по-високо, и този удар се отличи с изключителна точност. Гумираният връх на твърдото дърво улучи Албърт малко под ключицата. В гърдите му и без това нямаше много въздух, а това, което беше останало, излетя навън с глухо клокочене. Тялото му политна назад и се строполи върху бюрото, което се разцепи под тежестта му и той тежко се стовари на пода.

Алена насочи патерицата си надолу и с едно бързо движение се озова над него. Върхът й отново се стрелна към сгърченото тяло на мъжа и опря в средата на гърдите му, малко над стомаха.

Очите на Албърт бяха изцъклени от ужас, дишаше накъсано.

— Натисна ли, умираш — хладно го осведоми Алена.

Макар и леко комично, изражението на лицето му показваше, че абсолютно й вярва.

— За да живееш, ще направиш следното: отиваш да вземеш ключовете от камиона, след което ще закараш мен и приятеля ми до „Лутра“. Ще заредиш резервоарите на яхтата и ще забравиш за нас. Имам начин да разбера, ако се разбъбриш… Ясно ли ти е?

Той кимна, после побърза да го стори още веднъж.

Алена бавно отмести патерицата от слънчевия му сплит. Ужасен от случката, той извърна умолителен поглед към мен, но това, което видя, не му донесе никакво успокоение.

— С нея съм — промърморих аз и леко свих рамене.

 

След по-малко от час вече напускахме акваторията на Южните Кайкови острови. Албърт остана в кабината на цистерната си, паркирана на кея. Джери честно му плати горивото.

След още двадесет и четири часа стигнахме до Маями. Алена, Бриджит, Миата и аз поехме директно към летището, откъдето взехме първия самолет за Ню Йорк. По време на полета Бриджит нито веднъж не се обърна към Алена, а и тя не прояви желание да завърже разговор. От изражението на Бриджит беше ясно, че се е досетила какво се е случило в Кокбърн Харбър, но въпреки това продължаваше да мълчи. Според мен беше убедена, че след нас е останал поредният труп, и просто не виждах смисъл да я убеждавам в противното.

Полетът до летище Кенеди се оказа доста напрегнат.

Когато кацнахме, освободихме Миата от багажното отделение и напуснахме терминала, Бриджит се обърна към мен и хладно попита дали ще се прибирам у дома.

— Още не — поклатих глава.

— Искаш ли да съобщя на някого, че си се прибрал?

— Ще се оправя сам.

— Обръщам въпроса: има ли някой, който не бива да знае за появата ти?

— Не.

— Много добре. — Тя хвърли кос поглед към Алена, която се беше облегнала на патериците си и кротко говореше на все още затворения в клетка Миата. Уверила се, че не може да бъде чута, приятелката ми отново се обърна към мен: — Ако промениш решението си, можеш да се обърнеш към първото ченге.

След тези думи се обърна и тръгна към пиацата на такситата.

Взехме кола под наем и Алена пое упътването в свои ръце. Оказа се, че трябва да се отбием в Бронкс, където се намираше един от тайниците й — в някаква фирма, която дава под наем клетки с различна големина и предназначение. Парцелът беше разположен до огромно сметище, с лесен излаз на магистралата Крос Айлънд Паркуей. Алена се представи на управителя с името Ким Галахър и каза, че идва да прибере част от вещите на брат си. Показа валидна шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк, а след кратка проверка в документацията си човекът откри, че брат й наистина е оставил пълномощно за достъп до клетката му.

Прекарахме колата на метър от металната врата.

— Колко такива имаш? — попитах аз, докато се измъквахме навън.

— В Ню Йорк и петте предградия ли? — отвърна с въпрос тя. — Само четири… — Опря се на патериците и измъкна някакъв ключ. — Преди известно време имах шест, но миналата година едното от хранилищата беше разбито, а друго — сериозно компрометирано и аз спрях да ходя там. Това тук е изключително чисто, не съм го посещавала цели шест години. Всъщност никога не е било използвано.

Отключих вратата и я тласнах нагоре. Преди да влезем, Алена използва една от патериците си и издърпа тънко рибарско влакно от вътрешността. То беше опънато по цялата ширина на помещението, на височина десетина сантиметра. От реакцията му пролича, че до този момент е било силно изпънато.

— Допълнителна мярка за сигурност — обясни тя. — Ако влакното беше скъсано, значи някой е влизал.

— Но този някой спокойно би могъл да опъне друго влакно — изтъкнах аз.

— Вярно — кимна тя. — Но според мен това не е станало.

Влязохме и аз протегнах ръка към шнура, с който се палеше осветлението. Крушката беше слаба и светлината й почти не стигаше до далечните ъгли. Но това не беше нужно, тъй като в помещението имаше съвсем малко багаж и той беше оставен в центъра: голям тъмносин сак и по-малка черна чанта с колелца. Пренесох ги в багажника на колата и заключих клетката. Преди да се насочим към магистралата спряхме пред канцеларията на управителя да му върнем ключа.

Регистрирахме се в манхатънския хотел „СоХо Гранд“, където получихме просторна стая на един от етажите с разрешен достъп на домашни любимци. Аз използвах документите на Пол Либърг, а Алена се представи като Джесика Бетие.

Преди да поемем нагоре, аз се обърнах към момичето на рецепцията и го помолих да изпрати плика на „Федерал Експрес“, който извадих от сака си.

В стаята ни имаше широко двойно легло и разгъваем диван. Алена побърза да отвори вратичката на клетката и Миата изскочи навън. Доволен, че може да се протегне, доберманът тръгна на традиционната си обиколка на новото място, душейки старателно всички ъгли. Управата на хотела предлагаше отделно меню за домашни любимци и Алена веднага вдигна слушалката. Храната пристигна след по-малко от десет минути и Миата заби муцуна в купичките. Спокойна, че е осигурила най-необходимото за кучето, тя седна на леглото и остави патериците до себе си. Аз отворих саковете от склада, вдигнах ги и внимателно изсипах съдържанието им в другия край на леглото. Алена отдели няколко дрехи, три пистолета и един автомат „Хеклер и Кох“. Отдолу лъснаха три дебели пачки употребявани банкноти — най-вече двайсетачки и десетачки, пристегнати с ластици.

— Колко са? — попитах.

— Вероятно около петнадесет.

— Във всяка клетка ли държиш пари?

— Абсолютно. В Щатите е скъпо.

— И Оксфорд ли работи по същия начин?

— Вероятно. Парите са неделима част от нашата работа. — Вдигна пистолетите и започна да ги зарежда. — Вече е време да поговорим за това, което ни предстои.

— Искам да те скрия на сигурно място — отсякох аз. — Място, на което спокойно да се възстановяваш.

Пръстите й ловко вкарваха патрони в барабана на колт с дълго дуло. След думите ми тя прекъсна работата си и вдигна глава.

— Няма как да се възстановя — рече. — Левият ми крак под коляното е непоправимо увреден и ще остане сакат. Вече няма да може да издържа тежестта на тялото ми.

В подкрепа на думите си тя опъна ранения крак и внимателно го положи на леглото, с глезена към мен. Наведе се и дръпна крачола на панталона си, сръчно навивайки го до коляното. После отлепи голямото парче марля от пищяла и извъртя крака си към мен. Шевовете започваха от глезена и стигаха чак до сгъвката зад коляното: дебелият конец беше окървавен и вървеше зигзагообразно нагоре. Направи ми впечатление, че кракът беше поне два пъти по-слаб.

— Изгубила съм голяма част от крака си под коляното — каза с безстрастно изражение тя. — Възможно е да има счупвания или раздробявания на тибията и фибулата. Докторът в Кингстаун направи всичко, което беше по силите му в извънболнични условия. Успя да избегне инфекцията, кожата започна да зараства. Но аз никога вече няма да стъпвам нормално на този крак и вероятно винаги ще ми трябва помощ…

— Можем да ти осигурим най-добрата медицинска помощ на света — подхвърлих аз. — Не нелегален хирург, а за някой, който наистина знае какво да направи…

Тя върна марлята на мястото й и започна да смъква крачола си.

— Дори да си прав, това означава допълнително време и пари, Атикъс. Парите не са проблем, но времето е малко… Ако Оксфорд още не е в Ню Йорк, всеки момент ще се появи…

— Още една причина да ти потърсим максимално сигурно място.

— Не споря — кимна тя, взе колта и вкара поредния патрон в барабана му. — Какво предлагаш?

— Искам да включа и колегите си.

Тя приключи със зареждането и с отмерено движение тикна барабана на мястото му.

— Ще им разкриеш ли истинската ми самоличност?

— Да.

Алена замислено завъртя револвера в ръката си.

— Няма да отида в затвора — прошепна. — Просто няма да го позволя…

— Те са мои приятели и ще изпълнят това, което им кажа — успокоих я аз. — Поискам ли мълчание по въпроса, със сигурност ще го получа.

— Убеден ли си?

— Да.

— Толкова, че да им повериш живота ми?

— Да.

Тя се усмихна и пусна револвера на леглото.

— Значи имаш страхотни приятели…

 

— Изключено! — тръсна глава Дейл. — Няма начин! Не мога да повярвам, че изобщо искаш подобно нещо от нас!

Очите му пробягаха по лицата на присъстващите. Около масата бяха насядали Кори, Натали и специален агент Скот Фаулър. От израженията им стигнах до извода, че и те мислят като Дейл.

Наближаваше полунощ, намирахме се в задната стаичка на „Каменната врана“ в Гринич Вилидж — същия онзи бар, в който няколко месеца по-рано лейди Ейнсли-Хънтър трябваше да изпие халба бира в компанията на студенти от Нюйоркския университет. По стените висяха най-различни изображения на врани — рисунки и снимки, част от които бяха точни до последния детайл, а други — доста свободни интерпретации. Над главата на Кори беше окачен плакат от филма „Враната“, а малко по-нататък имаше промоционален плакат за концерт на групата със същото име.

Организацията на това събиране ми отне повече от два часа, тъй като трябваше да действам с изключителна предпазливост. Никой не знаеше какво вече е под наблюдението на Оксфорд. В крайна сметка осъществих контактите с помощта на Скот, преценявайки го като най-опасен за наблюдение обект. Той прие задачата много спокойно. Единствената му забележка беше в смисъл „Чудех се кога най-сетне ще се обадиш“, след което се залови да осъществява контактите. Пристигна пръв в бара, следван по петите от Натали. Все пак му остана достатъчно време, за да ме дръпне настрана.

— Грейси и Боулс те търсят. Наистина трябва да си поговорим.

В момента Скот мълчеше и слушаше. Подозирах, че иска да чуе всичко и чак тогава да го свърже с фактите, които са известни единствено на него.

— Аз поддържам становището на Дейл, Атикъс — рече Кори.

— Тя е клиент, който си плаща като всеки друг — изтъкнах аз.

— Не мисля така — поклати глава Дейл.

— Виж какво, Дейл. Ние постоянно вземаме пари за охрана на хора, които не харесваме. Не е наша работа да правим оценки и да изказваме мнение.

— Стига лицемерие! — отсече Кори. — Може би ще си спомниш, че именно ти се оплакваше от онези развалени кучки, кинозвездите, от които винаги си искал да се отървеш!

— Но не съм го правил, нали? — погледнах го аз. — Просто никога не съм ги харесвал!

— Става въпрос за личен избор, Атикъс — поклати глава Дейл. — Аз например никога няма да приема да охранявам Големия мъдрец на Ку-клукс-клан. Пет пари не давам дали това ще прозвучи професионално или не. Мисля, че и ти ще се съгласиш…

— Но тя не е такава, за каквато я мислиш — възразих аз.

— Тя е жената, която на два пъти за малко не ми видя сметката! — отсече Дейл. — Но много те моля, Атикъс — кажи ми за каква да я мисля? Как да забравя това, което ми е причинила?

— Аз го направих.

Натали, която до този момент ме беше наблюдавала, без да каже нито дума, изведнъж наведе глава към халбата си. Разбрах, че съм допуснал грешка.

— Да, направи го — тихо промълви Кори. — И честно казано, точно там е нашият проблем…

— Ти ни постави в изключително неприятно положение — каза Дейл. — Изправи цялата фирма пред огромен риск. Ако се разчуе какво си правил, какво се е случило с Хейвъл и къде и с кого си бил толкова месеци…

— Почакай малко, дявол да го вземе! — изгубих търпение аз.

В разказа си бях стигнал едва до смъртта на Хейвъл, посочвайки новия си клиент и нуждата от тяхната помощ. Все още не бях им споменал за Оксфорд.

Натали завъртя халбата между пръстите си.

— Следобед в кантората се появи Бриджит — съобщи тя. — Именно тя ни накара да се обадим на Скот.

Мамка му, рекох си.

— И ни разказа всичко — добави Кори.

— Не всичко — поклатих глава аз. — А само това, което се е случило според нея. Което, меко казано, не съвпада с реалните факти.

— Но Хейвъл е мъртва, нали?

— Да.

— А ти си живял с Драма повече от три месеца?

— Да.

— Кое беше по-важно за теб: да държиш Драма далеч от властите или да докладваш за убийството на жена, която, ако не ти е била приятелка, ти е била поне добра позната?

— Какво целиш с тези въпроси, Кори?

Той не хареса тона ми. Нещо напълно разбираемо, като се има предвид, че и аз не харесвах неговия. Опря лакти в масата и се наведе напред. Това принуди Скот да промени позицията си, за да може да ме вижда. Все още не беше отронил нито дума и аз нямах представа какво мисли.

— Ти плю на приятелството си с всеки от хората, които седят около тази маса! — отсече Кори. — Няколко месеца ние непрекъснато се тревожехме за теб, разболяхме се от тревога. Чакахме някакъв сигнал, чакахме поне една дума, да ни съобщиш, че си добре. Ние бяхме твои приятели, но ти ни предаде. Да си мислил някога по този въпрос?

— Мислех за вас непрекъснато. Но ситуацията не ми позволяваше просто да ви се обадя.

— Нямаше те цели четири месеца, по дяволите! Четири шибани месеца! Би трябвало да откриеш начин да се обадиш!

— Нямаше такъв начин! — повиших тон и аз. — Всеки опит в тази посока би означавал да изгубя доверието й! А вие пак нищо нямаше да разберете… Нима мислиш, че ми е било много лесно?!

Кори свали лактите си от масата и се облегна назад. Пръстите му опипаха халбата, после изведнъж я сграбчиха и я поднесоха към устата му. Изпи я до дъно.

— Нима си въобразяваше, че ще те посрещнем като герой? — тихо попита Дейл.

— Надявах се, че ще ме дарите със съмненията си.

— Точно това правим в момента — разпери ръце Кори. — Даряваме те със съмненията си…

— А когато свършите, Скот по всяка вероятност ще ме тръшне на пода и ще ми щракне белезниците, нали?

— О, моля те! — направи деликатна гримаса Натали.

Кори отново разпери ръце, сякаш търсеше думите си из въздуха наоколо.

— Добре, нека за момент да оставим настрана всички лични чувства. Нека говорим професионално. Знаеш ли какво ще се случи с нас, ако това се разчуе? Ще изгубим всичко, което сме спечелили с толкова много труд, ще се върнем там, където се намирахме в момента, в който Трент ни включи в черния си списък. Едва ли имаш представа през какво сме минали, докато те нямаше, Атикъс. Едва ли можеш да допуснеш какво сме правили, за да ограничим щетите. В резултат на твоето изчезване изпуснахме две много изгодни оферти, а три други успяхме да задържим с цената на огромни усилия.

— Тегли чертата — рекох.

— Добре, ще я тегля! — ядоса се не на шега той. — Но искам да те предупредя, че не съм малцинство по въпроса! Имам жена и дете, а второто е на път.

— Есме е бременна? — изненадано го погледнах аз.

— Да, бременна е в трети месец. И знаеш ли какво още ще ти кажа, Атикъс? Аз искам да осигуря покрив над семейството си, искам децата ми да учат в колеж, искам да бъдат нахранени и облечени, да имат това, което аз никога не съм имал… Но за тази цел са нужни пари, а аз предпочитам да ги печеля, като върша нещо, което ми носи удовлетворение, което ме кара да се чувствам горд… Независимо дали това ти харесва или не, КТМХ е бизнес, Атикъс. Това е фирма, която се нуждае от грижи и отговорност — неща, на които ти обърна гръб…

— В такъв случай има само един изход — изкупете моя дял.

Натали извърна глава и хвърли продължителен поглед на Дейл.

— Нали ти казах?

— Говоря сериозно — настоях аз. — Изкупете ги, нямам нищо против. Кори, ти изглежда не схвана, че аз разбирам това, което казваш, разбирам безпокойството ти и адски добре виждам докъде може да ни отведе всичко това. Не искам фирмата да загине, най-малко вследствие на някакви действия от моя страна.

— Тогава защо го правиш? — пожела да узнае Кори.

— Защото приех да свърша тази работа, да защитавам живота й. Приех, защото съм убеден, че го заслужава.

Около масата се възцари тежко мълчание. Първият, който го наруши, беше Дейл.

— Не мога да го направя, Атикъс — промълви той. — Съжалявам, но не мога. Ти си мой приятел отдавна, много неща са преминали през главите ни. Но това не мога да направя!

— Аз също! — отсече Кори.

Погледите ни бавно се преместиха към Натали.

— Готов си да ни продадеш акциите си от фирмата, така ли? — попита тя.

— Изтеглям ги утре сутринта, а следобеда ви ги прехвърлям — потвърдих аз.

— След като подпишеш, аз автоматично поемам управлението на фирмата.

Дейл и Кори зяпнаха едновременно, но тя махна с ръка и от тях не излезе нито звук.

— Всеки от нас има определен брой акции и заема точно определена длъжност — продължи Натали. — Аз ще поема длъжността на Атикъс и веднага ще подкрепя становището му, че не е наша работа да правим оценка на клиентите си. Ние трябва да ги охраняваме и пазим по най-добрия възможен начин — това е същността на работата ни и друга не може да има.

— Това, в което той не успя, непременно ще се отрази и на теб — предупреди я Кори. — А оттам и на всички останали…

— Ще се справя, не бой се — успокоително подхвърли Натали.

Двамата замълчаха, а Скот продължаваше да ни наблюдава от мястото си в дъното.

Дейл стана и се протегна да свали якето си от закачалката. Обърна се и напусна бара, следван по петите от Кори, който обаче спря и направи безуспешен опит да си вдигне ципа.

— Сега, когато всичко вече е казано, вероятно разбирате, че няма нищо лично.

— Спомням си времето, когато работеше в „Сентинел“ — подхвърлих му аз. — Адски мразеше Трент и нещата май пак опираха до чертата.

— Щом ти можеш да се промениш, вероятно и аз мога — намръщи се той.

— И още как.

Стиснах протегнатата му ръка и го загледах как се отдалечава.

Скот се прокашля и най-сетне се обади:

— Здрасти, помниш ли ме? Аз съм онзи, когото излъга в очите!

— Съжалявам за това, Скот.

— Предполагам, че съжаляваш, но все пак исках да го чуя.

— И тъй, откъде ще започнем? — попита Натали.

— Търся къща — отвърнах. — Тя има известни връзки. Искам първо да я скрием на сигурно място, а след това ще се занимаваме и с останалото.

— По какъв начин?

— Какво точно ти каза Бриджит?

Натали погледна към Скот, който протегна ръка и започна да сгъва пръстите си един по един:

— Драма. Оксфорд. Книга. Секс. Стокхолмски синдром.

— Тя очевидно не иска да повярва, че го върша по своя воля — горчиво констатирах аз.

— Според нея само си мислиш, че е по твоя воля — кимна Натали.

— А ти какво си мислиш?

— Не знам достатъчно, за да си съставя мнение.

— Скот?

— Не ми пука — поклати глава Скот. — Само миналата седмица Грейси и Боулс ме търсиха три пъти. Изричната им заповед беше да ги уведомя в момента, в който се появиш. Казаха, че си в голяма опасност.

— Уведоми ли ги?

— Не, разбира се. Не само Бриджит се правеше на детектив през последните няколко месеца. Някой е наел Оксфорд за изпълнението на мократа поръчка и никак не е случайно, че броени дни по-късно започнаха да ме притискат за информация относно твоята особа. Искам на всяка цена да разбера какво става. За момента това е достатъчно като ангажимент и аз мога да забравя кой е твоят клиент — разбира се, ако всичко останало е както трябва.

— Мислиш, че е било работа на Грейси и Боулс? — вдигна вежди Натали.

— Няма на кого друг. Ако не са директно те, значи е някой над тях.

— Но защо?

— Имам си теория. Веднага ще добавя, че доста си я харесвам, въпреки недостига на доказателства.

— Казвай!

Скот нагласи очилата си, на устните му изплува притеснена усмивка.

— Да речем, че нещата са се развили по следния начин: Хейвъл пише книгата си и тя привлича общественото внимание. Или по-скоро вниманието на важните клечки и на онези, които формират масовата култура… Изведнъж телевизиите започват да предават в пиковите си часове историите на разни ченгета, които преследват професионални убийци, на разни адвокати, които защитават въпросните убийци в съда. По същата тема се снима и пълнометражен филм. Всички говорят само за това, въпреки че едва допреди няколко месеца никой не е обръщал внимание. Интересът продължава да нараства и в един момент достига до своего рода „критична маса“. Колкото повече хора обръщат внимание на проблема, толкова повече от тях си казват „Исусе, около нас действително има убийци!“ и започват да задават неудобни въпроси.

— Въпроси от сорта на кой, какво, защо и как, нали? — вдигнах вежди аз.

— Именно. А сега си представи, че си един от „Анализи“ и си имал пръст в обучението на някой като Драма, в създаването на подобно чудовище… Оглеждаш нещата от всички страни и изведнъж осъзнаваш, че си на две-три седмици срок от призоваването ти пред някоя Специална комисия на Конгреса. Не можеш да спреш хората, които говорят на тази тема, не можеш да върнеш нещата назад. Но може би имаш шанс да отклониш вниманието им в друга посока…

— Според версията на Бриджит точно това се е опитал да направи Оксфорд — кимна Натали.

— Каза го лично — потвърдих аз.

— Много малко хора биха претърпели преки загуби от книгата на Хейвъл — продължи Скот. — Ако Грейси и Боулс не са сред тях, техните началници положително са!

— Трудно е да се открият доказателства за подобно твърдение.

— Но не и невъзможно — отвърна Скот. — Особено ако имаш достъп до човек, който познава системата отвътре. Да не говорим за твоя случай, при който пазиш беглец от същата тази система.

— Ти си гаден наемник — изгледах го аз.

— Наречи го връщане на услугата на приятел, който те е излъгал в очите — отсече Скот. — Възнамерявам да започна яко ровене с надеждата да разклатя няколко златни клетки. За целта искам да поговоря с… как й беше името… Алена, нали?

— Алена — кимнах аз.

— Бих искал да проведа този разговор през следващите един-два дни. Мога да почакам само докато я прибереш на сигурно място.

— Това няма да й хареса — поклатих глава.

— Направи така, че да й хареса!

— Аз също мога да започна от утре — обади се Натали. — Разбира се, след като подпишеш онези документи.

— Искам да ми платиш дела, нищо повече.

— Ще получиш точно толкова, колкото ти се полага.

— Точно от това се страхувам — въздъхнах аз.