Грег Рука
Лична охрана (14)

13.

— „Старбъкс“ на Трето авеню, на две пресечки от апартамента ти — каза Драма. — Най-южната тоалетна, инструкциите са под кутията за хартиени подложки. В момента е шест нула четири. В шест нула девет да си там.

Линията прекъсна.

— Ще се наложи яко бягане — промърморих аз и предадох накратко инструкциите.

Едновременно с това смъкнах тениската и се оставих в ръцете на Кори, който закачи една радиостанция с нови батерии на колана ми, а жичките прокара нагоре — към ухото и дланта ми. Натали държеше бронежилетката така, сякаш ме обличаше за специална среща, а Мур нави левия крачол на панталоните ми, за да закачи специалния кобур за глезен със заредения „Смит и Уесън“.

— Кара те да се придвижваш пеша, така ли? — попита Бриджит.

— За начало да. Ще има още инструкции.

— Ще приготвим превозните средства. Три коли. Нали си сложил предавателя?

— Имам чувството, че и задникът ми е пълен с „бръмбари“ — промърморих аз.

— Най-накрая си призна! — извика Натали и се зае да ми слага жилетката.

Ръцете й пристегнаха каишките вляво от гръдния ми кош, докато Кори стягаше десните. Когато свършиха, аз си облякох ризата, а Бриджит ми подаде сакото. Намъкнах го и поех верния си „Хеклер и Кох“ от ръцете на Дейл. Вкарах един патрон в цевта и погледнах часовника си.

— Три минути. Ще ви държа в течение.

Бриджит се изпречи на пътя ми. На лицето й бяха изписани напрежение и умора.

— Извинявай за нощес — промърмори тя. — Стрес.

— Това важи и за двамата — кимнах аз.

Тя извърна глава, понечи да каже нещо, но си даде сметка, че времето тече, и се отказа.

— Хайде, тръгвай! — побутна ме Кори. — През цялото време ще бъдем с теб!

— Дано — промърморих аз, отворих вратата и хукнах надолу по стълбите.

 

Въпреки ранния час веднага разбрах, че съм се облякъл прекалено тежко. Влажността на въздуха бързо се покачваше и аз плувнах в пот далеч преди Трето авеню. Облаци с цвят на цигарена пепел бяха надвиснали ниско над града, а редките минувачи носеха чадъри. Освен дънките, тениската и сакото, аз бях затъкнал тежкия ХК на колана си, кобурът с резервния револвер тежеше на глезена ми, а общият ми „тонаж“ се допълваше още от сгъваем нож, радиостанция, портфейл и клетъчен телефон. Имах чувството, че при всяка крачка от мен се разнася някакво кравешко дрънчене, въпреки че бях абсолютно сигурен в надеждното закрепване на оборудването.

На ъгъла на Трето авеню отново погледнах часовника си. Разполагах с деветдесет секунди и това ме принуди да прекося платното на червено. С трафика се справих сравнително успешно, ако не броим опита на едно такси да ме размаже точно върху зебрата. Нямаше начин да разбера дали Драма ме наблюдава отнякъде — лично, чрез наемници или други средства, — а това означаваше, че трябва да направя всичко възможно да се вместя във времето. Рискът да попадна под колелата на някакво такси изглеждаше незначителен на фона на това, което би могло да се случи по-нататък през деня.

Фасадата на „Старбъкс“ беше в процес на обновление. Метално скеле в зелено и черно се издигаше пред цялата предна част на сградата и стигаше чак до южния ъгъл. Предпазната ограда беше облепена с рекламни афиши, които ни приканваха да си купим скъпи джинси или да присъстваме на поредното изтощително нощно парти. Имаше и афиши за концерти на групи, за които дори не бях чувал, но на места като Медисън Скуеър и Медоулендс — още един факт, който напомняше за неумолимия ход на времето. Кафе-сладкарницата имаше два входа. Влязох през единия и спрях. Очите ми бързо откриха мястото на тоалетните и се плъзнаха по четиримата посетители, седнали на различни маси. Не бях влизал никога там. По принцип обичам кафе, но не харесвам „Старбъкс“.

Тоалетните бяха две, разположени на нещо като подиум до отсрещната стена. На вратите бяха изобразени двата пола и пишеше, че ключът е на касата. Въпреки това реших да пробвам южната. Оказа се заключена. Обърнах се и изтичах към касиера — бял младеж, който съвсем открито прелистваше последния брой на „Плейбой“.

— Ключът за тоалетната…

— Ще си поръчате ли нещо? — контрира хлапакът.

— Искам да пикая, не ми трябва диуретик! — троснах се аз. — Мога ли да получа ключа?

Не трябваше да изричам думичката „диуретик“, защото го обърках.

— Добре — смених тактиката аз. — Дайте ми голяма чаша от това, което е най-близко до кафето, но първо ключа!

Онзи кимна, огледа мадамата на централното фолио, която беше неестествено руса, и най-сетне извади някакъв ключ. Грабнах го от ръката му и се насочих към тоалетната, без да обръщам внимание на подканата първо да си платя кафето.

Тоалетната беше празна, но с включено осветление. Оказа се изненадващо просторна — около три на три. Правоъгълната кутия със стерилни хартиени подложки за седалките беше окачена на стената зад самата тоалетна чиния. Протегнах ръка и вкарах пръсти в процепа. Почти веднага напипах нещо твърдо и студено. Трябваха ми още две секунди, за да го хвана и измъкна навън. Оказа се кутия цигари марка „Глори“.

Вътре имаше сгънат лист хартия. Преди да го прочета си погледнах часовника — разполагах с пет спестени секунди.

Бележката имаше вид на разпечатана на лазерен принтер, а съдържанието й гласеше:

Можеш да я получиш обратно, но само ако изпълняваш неотклонно моите инструкции.

Ще тръгнеш пеш към 34 улица, а като стигнеш до Седмо авеню, ще завиеш на запад по Западна 35. От южната страна на блока между Седмо и Осмо авеню ще видиш тъмносин Линкълн континентал, модел 1999, с контролен номер Ню Йорк H8X ND4. Колата е без ключ, с код за достъп 443674. Под шофьорската седалка ще намериш допълнителни инструкции.

В момента е шест и десет.

Трябва да стигнеш до колата в шест и тридесет и шест.

Гледай да не ме разочароваш.

Сгънах листчето и го тикнах в джоба си, а цигарите хвърлих в кошчето за боклук. Върнах ключа на касиера, пренебрегнах очакващата ме чаша кафе и излязох на улицата.

Паркирано на втора линия, поршето на Бриджит боботеше точно пред входа. Малко по-нататък се виждаше микробусът на Дейл, но аудито на Натали го нямаше. Аз обаче знаех, че е някъде наблизо, а зад волана му седи Мур.

Обърнах се и с бърза крачка тръгнах на север. На практика Драма ме искаше на другия край на острова, при това пеша. Тридесет минути са достатъчни за покриване на разстоянието, но едва ли за нещо повече. Трябваше да побързам.

Радиостанцията пропука.

— Къде? — попита гласът на Кори.

— Праща ме на другия край на града — съобщих на яката си аз. — Пеша, по точно определен маршрут. Мястото е на Трийсет и пета — запад, между Седмо и Осмо авеню. Там ме чака кола с допълнителни инструкции. Трябва да пресека трийсет и четвърта…

След кратка пауза се включи и Бриджит:

— Това е Мидтаун Саут. Защо, по дяволите, иска да те навре в най-задръстения квартал на Манхатън?

— Защото иска да ви изкара на светло и да идентифицира прикритието ми — отвърнах. — Ако се опитате да вървите с моето темпо, положително ще попаднете в задръстванията на запад. А ако решите да ме изпреварите, ще ви се наложи да набиете спирачки точно пред полицейския участък — нещо, което няма как да не привлече вниманието.

— И което може да бъде квалифицирано като доклад на официалните власти — добави Мур. — Възможностите ни са две: или се оттегляме и те оставяме да действаш сам, или изпращаме хора за прикритие на място.

В същия момент стигнах до Трийсет и трета и прекосих платното на зелено заедно с цяла тълпа забързани минувачи. Неколцина ме изгледаха странно, питайки се сам ли си говоря, или се обръщам към тях.

— Робърт, според мен излизането от автомобилите е изключително опасно. Докато сте вътре, все пак имате някаква защита. Но тръгнете ли пеш, тя може да ви елиминира един по един.

— Така ли мислиш?

— Много е вероятно.

— Според мен не е така — намеси се Бриджит. — Тя се опитва да те изолира и да те пипне сам.

— Излизам на Трийсет и четвърта — обявих аз. — Прекосявам платното и тръгвам от северната страна.

— Виждам те — рече Дейл.

— Аз ще направя един кръг — съобщи Бриджит. — Ще се опитам да те изпреваря, но няма да се навирам в Мидтаун преди да се появиш…

— Прието.

Пешеходците по Трийсет и четвърта ставаха все повече. В един момент се оказах в центъра на забързана тълпа, която пресичаше Лексингтън. Вдигнах глава и се огледах. Почти веднага засякох аудито на Натали, което чакаше на светофара. Зад волана беше Мур, а през няколко коли се виждаше и микробусът на Дейл. На улицата беше пълно с народ. Мъже и жени крачеха напред с целеустремеността на хора, които нуждата е принудила да станат рано и да прекарат деня в усилен труд.

Когато стигнах до площад Хералд, Мур се опита да намали скоростта, за да не ме изпусне от очи. Това беше грешка, тъй като моментално се стигна до задръстване. Тридесет и четвърта улица е главната транспортна връзка изток-запад и е изключително натоварена, а площад Хералд предлага и допълнителен проблем: пресичане с оста север-юг по авеню „Двете Америки“ и Бродуей. Тук трафикът винаги е натоварен. Ако Драма ме следеше, със сигурност бе засякла Мур. Изтърпях порой от ругатни в слушалката, после го чух да предава проследяването на Дейл.

Малко преди Седмо авеню започнах да се потя. Облаците се бяха слели над главата ми и в момента представляваха дебела сива пелена. Когато завих по Тридесет и пета, часовникът ми показваше шест и тридесет и шест.

Улицата гъмжеше от ченгета. Най-вероятно отиваха или се прибираха от работа, или пък някъде беше станало нещо. Край тротоарите бяха паркирани коли, а самият участък се намираше горе-долу по средата между двете пресечки. Сградата беше ниска и грозна, с голи бетонни стени. Приличаше на някакъв футуристичен бункер. Пред нея бяха паркирани по диагонал няколко патрулни коли, а пространството в двете посоки до пресечките беше задръстено от обикновени частни автомобили. Диагонално на отсрещната страна на улицата зърнах издължения силует на линкълна, описан от Драма.

— Насочвам се към колата — обявих по радиото.

— Прието — отговори Кори, последван почти веднага от Мур и Бриджит.

Автомобилът изглеждаше абсолютно изоставен. Задната броня беше покрита с ръжда, а през мръсните стъкла на прозорците се виждаха опаковки от храна и празни бирени кутии по седалките и пода. Но номерата бяха същите като в писмото на Драма, а лепенката на челното стъкло доказваше редовна застраховка. На арматурното табло имаше дори зелен пропуск за паркиране, издаден от Градското полицейско управление на Ню Йорк с уточнението „Ограничено право за паркиране в района на Мидтаун“. Срокът му изтичаше в края на годината.

Отключих колата с една доста натрапчива и неприятна мисъл: ако Драма е решила да ме вдигне във въздуха, това място би било особено подходящо. Но електрониката на автомобила прие кода без никакъв драматизъм, ключалките изщракаха и шофьорската врата се отвори. Преди да вляза още веднъж огледах улицата в двете посоки, но не видях нищо подозрително. Вероятно и аз самият не изглеждах подозрително, тъй като групичката ченгета пред входа на участъка с картонени чаши в ръце изобщо не ме погледнаха.

Под шофьорската седалка имаше акуратно сгъната карта на Манхатън, пристегната с голям кламер. Разгънах я и от нея изпадна карта за транзитно пътуване, увита в лист хартия.

Само едно пътуване с картата.

Спирката на метрото на ъгъла на Седмо авеню.

Номер 9-юг към фериботния терминал — бъди във втория вагон.

Часът в момента е шести тридесет и осем.

Разполагаш с 18 минути.

А, да…

Отвори жабката.

И тази бележка беше отпечатана на лазерен принтер.

Гледах я втренчено, после преместих очи върху жабката. Пеперудите в стомаха ми полудяха за момент, после се успокоиха.

В жабката открих евтина радиостанция Моторола от типа уоки-токи. Беше изработена от яркожълта пластмаса — от онези, които се рекламират пред собствениците на извънградски къщи и които трябва да им служат за връзка, в случай че се изгубят, докато си разхождат пудела. Върху екрана беше залепено листче, а на листчето с черни печатни букви беше написано ВКЛЮЧИ МЕ! Черното копче за включване беше най-отгоре до антената. Завъртях го, то леко изщрака и от репродуктора се разнесе тихо пропукване.

Излязох от колата, без да го изпускам от ръка, краката ми бавно се насочиха към Седмо авеню.

— Изпраща ме на Фериботния терминал — казах в моето радио. — С метрото.

— Слезеш ли долу, ние ще те изгубим — обади се Кори. — Радиостанциите стават безполезни, мобилните телефони — също. Няма да мога дори да те проследя.

— Не ми казваш нищо ново.

— Ще разбием операцията на съставните й части. Дейл, Мур и аз ще хванем обиколния път, а Бриджит ще тръгне направо за ферибота. Ще можеш ли, Бриджит?

— Момент, момент — намеси се Дейл. — Тя каза ли ти да се качиш НА ферибота?

— Не.

— Значи има вероятност да го прави нарочно, за да ни разпръсне. Достатъчно е да ни изпрати на остров Стейтън преди теб, а след това да те накара да се върнеш.

— Напълно възможно — признах аз. Бях стигнал входа на метрото и отдолу се долавяше пронизителното стържене на метал в метал. Пристигаше поредният влак. — Трябва да вървя, момчета. Налага се сами да разрешите този проблем. Ще се обадя веднага щом мога.

— Гледай да не забравиш! — загрижено промърмори Бриджит.

Малко преди връзката да прекъсне чух Мур да пита Дейл за най-краткия път до терминала. След още няколко стъпала надолу гласовете изчезнаха и на тяхно място се появи равномерното жужене на статичното електричество. Работните ни радиостанции — включително и тази на колана ми, действаха в УКВ-обхвата и бяха напълно достатъчни за предградията. Но мощността им беше крайно недостатъчна за района на Манхатън. Моторолата, която държах в ръката си, беше друга работа. Макар и не особено мощна, тя покриваше широколентовия обхват и осигуряваше връзка по права линия между предавател и получател. Което означаваше, че ако Драма планира да разговаря с мен, ще трябва да избере позиция, от която може да ме наблюдава.

Транзитната карта за пътуване имаше достатъчно импулси за една посока. Успях да премина през автоматичните врати и да вляза във вагона само миг преди композицията да потегли. Вагонът се разклати толкова рязко, че аз буквално влетях в прегръдките на един класически пънкар с черно кожено яке, кучешка верижка с шипове и раздърпана тениска с надпис „Секс Пистълс“, а върху всичко това — червено индианско наметало от ръчно тъкана вълна. Той посрещна с рамо неочакваната атака и в погледа му прочетох заплаха. Но в момента, в който зърна лицето ми, заплахата се смени с любопитство.

— Познавам ли те?

— Всички хора са братя — промърморих аз и започнах да си пробивам път към дъното на вагона.

Места за сядане нямаше, а на следващата спирка се качиха още доста хора, повече бяха чиновници. Направих опит да обхвана максимален брой лица, но това се оказа излишно и напълно разочароващо упражнение. Ако Драма беше във вагона, явно се беше постарала да се маскира добре.

Долепих радиостанцията до ухото си, но чух само пропукването на статичното електричество. Един-двама от пътниците се обърнаха да ме погледнат полувъзмутено, но болшинството около мен остана абсолютно равнодушно.

До слуха ми внезапно долетя нейният глас — слаб и далечен, — който повтаряше името ми. Повтаряше го с напевната монотонност на малко момиченце, заето с увлекателна игра в градината.

— Атикъс, Атикъс, Атикъс… Слушай ме внимателно, Атикъс, имаме само няколко секунди. Хвани ферибота „Джон Ф. Кенеди“, който отплава в седем нула-нула. Качи се в предната част на втората палуба, като използваш стълбите. Не закъснявай, Атикъс, Атикъс…

Гласът заглъхна след изблик на силна статика, после репродукторът утихна.

Изключих моторолата. Излъчването беше прекалено слабо, за да е направено от влака. Хванах точно онази композиция, която ми беше посочила, а това означаваше само едно — била е на перона или на стълбите горе. Изчакала ме е да мина покрай нея, а след това е излъчила посланието си. Важният извод от тези умозаключения беше само един: тя няма да бъде на ферибота, а когато стигна до остров Стейтън, би могла да е навсякъде. И така изобщо не можеше да бъде открита навреме — нито от Мур и Дейл, нито от Кори и Бриджит.

Направи ми впечатление, че въпреки краткото време от началото на операцията се чувствам доста изморен.

И още нещо ми направи впечатление: до този момент се бях справил отлично с опитите да прикрия страха си. Много ми се искаше и занапред да бъде така.

Вече не се съмнявах, че Драма се опитва да ме лиши от всякаква защита, от помощта на колегите ми. Посланието да хвана ферибота беше съвсем ясна индикация, че ме иска сам. Това беше по-лошо от ролята на глупака, който трябва да изпълни някаква поръчка. Всичките тези объркващи заповеди и увъртания придобиваха само един смисъл — животът на Антония ще бъде запазен, ако аз заема мястото й…

 

Хвърлих моторолата в първата кофа за боклук, която се изпречи пред очите ми, хукнах нагоре по стълбите и натиснах бутона на предавателя си. Пред входа на терминала имаше дълга опашка от коли, които чакаха в три реда да бъдат превозени през пристанището на Ню Йорк. Спрях за бърз оглед на най-близките от тях, опитвайки се да открия нещо познато.

— Някой да се обади — натиснах бутона на предавателя. — Вече съм над земята, качвам се на ферибота, съобщете, че ме чувате.

— Аз те чувам, на ферибота съм — бръмна в ухото ми гласът на Бриджит. — Вторият ред коли, в средата. Ти къде си?

Облекчението ми беше толкова голямо, че за момент останах без глас.

— Атикъс?

— В момента се качвам. Трябва да се насоча към предната част на втора палуба, там ще получа нови инструкции.

— Да дойда ли?

Поколебах се. Дори да беше стигнала до терминала преди мен, Драма едва ли би рискувала да се качи на борда и сама да влезе в капана на затвореното пространство. Което, разбира се, изобщо не означаваше, че не би могла да разчита на специален съгледвач.

— Не — казах на Бриджит. — Стой на разстояние.

Тя също се поколеба, но после унило промърмори едно „прието“.

Сирената на ферибота издаде басов рев и аз ускорих ход заедно с тълпата закъснели пешеходци. Няколко секунди по-късно вече бях на палубата, минах покрай някаква огромна котва, натикана в ъгъла, и тръгнах по стъпалата към втората палуба. През цялото време продължавах да говоря с Бриджит. Повечето дървени пейки горе се оказаха заети, а в близост до кърмата се беше събрала малка тълпа ранобудни туристи, които на всяка цена искаха да се насладят на гледката на отдалечаващия се Манхатън.

— Защо не чувам останалите?

— Изключиха се преди около три минути. Загуба на сигнала или изтощени батерии.

— Нали имаш мобилен?

— Да.

— Обади се на Натали и виж кога ще се включат.

— Веднага.

Обърнах се в посоката на движението и излязох през двойните плъзгащи се врати на палубата. Вече бяхме извън терминала и леко се изненадах от факта, че не долавям никакви признаци за движение. Продължих да се придвижвам напред. Пред очите ми се разкри тясната ивица вода между туловището на ферибота и пристанищния вълнолом, която бавно се разширяваше. Духаше изненадващо студен вятър, небето отново се покри с облаци. Видимостта по посока на остров Стейтън беше отлична над потъмнялата синьо-зелена вода. Оттатък борда можех да видя величествената Статуя на свободата, която прилича по-скоро на пазач на залива, отколкото на гостоприемен домакин за новите преселници.

Стълбата, към която ме беше насочила Драма, се оказа точно зад мен, срещу стената на главния салон. Беше маркирана с табела за забранено преминаване. На металната носеща конструкция бяха окачени стари спасителни пояси в избелял оранжев цвят, на които никой не би трябвало да поверява живота си. Избелялата боя беше индикация, че могат да се използват само в случай на крайна необходимост.

Приближих се към стълбата и отново се обърнах. Чувах само свиренето на вятъра и писъците на гларусите. Тълпата туристи напусна кърмата и се придвижи напред. Минаха вдясно от мен, като щракаха с фотоапарати и оживено разговаряха на немски.

Радиостанцията пропука.

— Проба, проба, някой чува ли ме? — задъхано рече Кори.

— Къде беше досега, по дяволите? — изръмжах аз.

— Някакъв предавател се скапа, нещо стана, изгубихме връзка веднага след като напуснахме острова. Сега как ме чуваш?

— Много добре. Къде е Мур?

— Тук съм — обади се Робърт.

— Аз съм на ферибота…

— Чухме — отвърна Кори. — Бриджит предаде новината на Натали, а тя на нас. Знаеш ли къде е следващата ти спирка?

— Още не. Знам само, че пътувам до остров Стейтън.

— Ние навлизаме в Бруклин, но трафикът е ужасен! Ще се опитаме да се прехвърлим през Верацано. Дръж ни в течение. Край.

— Край — повторих аз.

Оттатък борда можех да видя арката на моста Верацано, който свързваше Бруклин с остров Стейтън. Трябваха им поне двадесет минути да стигнат там, но по това време ние вече щяхме да акостираме на фериботния терминал „Сейнт Джордж“. В зависимост от хода на близките събития или щяхме да се окажем един до друг, или безкрайно далеч…

Туристите решиха, че навън е прекалено студено, и се прибраха в салона. Веднага след това на палубата изскочи Бриджит, която се огледа и дръпна ципа на якето си. Беше със слънчеви очила. Наведе се през парапета, вятърът разроши косата й. Изглеждаше впечатляващо, като позираща за снимки манекенка. В следващия миг се отдалечи от парапета и бръкна в джоба си. Предположих, че ще извади шепа от любимите си ментолки „Алтоид“, но този път не познах. Бонбоните бяха „Пияни вишни“, които на терминалите рекламираха като особено подходящи срещу морска болест.

Нещо започна да бибипка. Изтекоха няколко секунди преди да разбера, че звуците не идват от радиостанцията ми, а от някакъв пейджър наблизо. Огледах се, но около мен нямаше никой. Слушалката в ухото ми пречеше да определя точното местоположение на сигнала, затова я издърпах, изправих се и вдигнах глава.

Пейджърът беше прикрепен към един от старите спасителни пояси, но далеч от ръцете ми — чак в дъното на навеса и непосредствено до входа, който беше забранен за външни лица. Поколебах се само секунда, после заобиколих знака и изтичах нагоре по металните стъпала. Успях да докопам машинката едва на втория опит, след като се протегнах максимално над парапета. Беше черна, последен модел, с екран от течни кристали, предназначен за кратки послания.

Скочих обратно на палубата, изключих алармения сигнал и използвах страничните копчета, за да разчета посланието.

ЧЕРЕН ФВ ПАСАТ… РЕГИСТРАЦИЯ НДЖЪРСИ ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА СЛЕДИШ ПЕЙДЖЪРА

Когато вдигнах глава, Бриджит беше до рамото ми, а срещу кърмата зееше огромният терминал на „Сейнт Джордж“.

— Разбра ли за какво става въпрос? — попитах.

— Аха. Гледай да съм зад теб, когато напускаш терминала.

— Спазвай дистанция. Тя ще дебне отнякъде. Ако реши, че пречиш на плана й, със сигурност ще те отстрани!

Отговори ми с окуражителна усмивка, последвана от жест, с който ми даде път към товарните палуби. Включих радиостанцията и предупредих Кори и Мур да бъдат готови за обработка на нова информация. Бриджит остана да търси фолксвагена заедно с мен, пренебрегвайки заповедта ми да се оттегли. По всичко личеше, че няма да го открием преди да спрем на терминала. Когато най-сетне го засече, тя започна да ругае с пълен глас.

— Кучка, кучка, мръсна кучка!

Изтича към пасата и го ритна с цялата си сила.

Гневът й беше напълно основателен. Немското возило се оказа последната кола на третия ред, а поршето на Бриджит беше паркирано няколко коли по-напред. Това изключваше възможността да ме следва защото щеше да излезе по-рано от мен. Теоретично би могла да излезе от редицата по възможно най-бързия начин, да направи един кръг и да се нареди най-отзад на опашката пред портала с надеждата, че все още не ме е изпуснала.

Фериботът докосна остров Стейтън с лек тътен, Бриджит кимна и хукна към колата си. Пробвах вратата на пасата, която, естествено, се оказа отключена. Няколко секунди ми бяха достатъчни, за да открия ключовете. Наложи се да пипна мястото им под волана, да отворя жабката и да проверя мястото между сенника и тапицерията на покрива.

Пейджърът се обади тъкмо когато запалих мотора.

ИНСТРУКЦИИ ПОД ПОСТЕЛКАТА

Наведох се, отместих постелката под шофьорското място и вдигнах прегънат лист хартия, разпечатан на същия принтер. Пейджърът отново зажужа.

ТЯ ДА СТОИ ДАЛЕЧ ИНАЧЕ ЩЕ ПОСТРАДА

Околните коли се раздвижиха по посока на изхода. Пуснах пейджъра в скута си и дадох газ, като едновременно с това натиснах бутона на собствения си предавател.

— Бриджит, налага се да се оттеглиш!

— Да бе, как не!

— Получих ново послание. Заплашва те в прав текст.

— Нека!

— Ей, какво става? — обади се Кори.

— Драма току-що предупреди Бриджит да се оттегли — поясних аз. — Получавам посланията й по пейджър.

— В такъв случай Бриджит да се маха, веднага! — извика нервно Мур. — Ако я раздразним, Уенди ще умре!

— Нима мислиш, че тя все още диша? — сопнато отвърна Бриджит. — В момента Уенди изобщо не ми е приоритет!

Аз рязко натиснах бутона за предаване, за да прекъсна евентуалната реакция на Мур.

— Достатъчно, да ви вземат мътните! Искам радиомълчание, и то веднага! Забранявам всякакви приказки, докато не ви повикам! Ясно ли е?

Отговори ми тишина. Светофарът на секцията светна зелено, но поршето на Бриджит не помръдна.

— Прието — обади се най-сетне Кори.

— Прието — каза след него Мур.

Колите зад поршето започнаха да свирят с клаксоните си.

— Прието, мамка му! — изкрещя накрая любимата ми и явно скочи на газта, защото спортната кола едва не запали гумите си, докато профучаваше през кръстовището. Взе левия завой прекалено вътрешно и задницата поднесе. После стоповете светнаха и колата се закова на паркинга на близката бензиностанция.

Пасатът беше автоматик и аз предпазливо натиснах газта, изчаквайки светофарът да светне червено. Възползвах се от паузата, за да хвърля едно око на инструкциите. Но това наистина беше „едно око“ и не разбрах нищо за следващата дестинация. За разлика от предишните инструкции тези бяха невероятно подробни, но с все същия заповеднически тон.

Трябваше да изпълня ни повече, ни по-малко от двадесет и девет самостоятелни действия, като се съобразявах само с най-общи указания за разстояние и посоки, без помощ от компаса. А инструкция 29 гласеше: СЛЕЗ ОТ КОЛАТА, ОТГОВОРИ НА ПЕЙДЖЪРА. Поменикът завършваше с настоятелен съвет: И НЕ СИ ГУБИ ВРЕМЕТО!

Светна зелено, колите пред мен се раздвижиха. Направих ляв завой и отново включих предавателя.

— В движение съм. Излизам от терминала и завивам по Бей стрийт. Няма начин да отгатна накъде ме води. Не разполагам дори с компас, принуден съм да работя единствено с леви и десни завои.

— Мамка му! — изпъшка Кори.

— Това решава нещата — обади се Бриджит. — Оставам в близост до него, докато разберем къде отива. Някакви възражения?

— Не — рече Кори.

Мур изобщо не се включи.

— Дръж се на разстояние от колата — поръчах на Бриджит. — По радиото ще ти диктувам имената на улиците, по които минавам, а ти поддържай безопасна дистанция. Кори?

— Слушам.

— Следиш ли по картата?

— „Хагстром“, страница 63 — потвърди той.

— Хубаво. Опитай да ме засечеш върху нея. Успееш ли, може би ще разбереш и накъде отивам.

— Прието. Трябва да те предупредя, че сме доста далеч зад теб. Ако нещо се случи, вероятно няма да успеем да скъсим дистанцията.

— Колко далеч?

— Поне на петнадесет минути от Верацано, дори и при карането на Дейл. Сутрешният трафик е много тежък.

— Нямаш грижи — успокои ме Бриджит. — Вече ти виждам гърба.

 

Инструкциите ме отведоха надолу по булевард Виктория. Изминах пет километра покрай редици паянтови къщички, които под мрачното небе изглеждаха още по-паянтови. Климатикът на пасата вероятно не работеше или пък аз не можех да го включа, и скоро атмосферата в купето стана тежка и влажна, кислородът не достигаше. На алеята, която пресича парка Силвър Лейк, направих компромис със сигурността и свалих страничното стъкло, за да поема малко свеж въздух.

Точно срещу парка видях гротескно произведение на модерната архитектура — жилищен блок, който приличаше на бетонните бункери на американската армия по света. Според инструкциите трябваше да измина още два километра, а след това да завия. Изкачвайки малкото възвишение вляво от гробището Силвър Маунт, за миг зърнах силуета на поршето в огледалото и включих предавателя.

— Все още си много близо. Дай ми повече аванс.

— Имаш достатъчно — отвърна Бриджит.

— Искам минимум осемстотин метра, а най-добре километър — настоях аз.

В ухото ми прозвуча недоволното й сумтене.

Приближавах поредния ляв завой, дистанцията се увеличи. Дадох мигач и включих радиостанцията:

— Наляво по Клоув. Приблизителна посока на движение юг — югоизток.

Бриджит потвърди и се изключи. Мястото й бе заето от Кори, но смущенията ми попречиха да чуя какво казва. Помолих го да повтори.

— Казах, че май се движиш в наша посока.

— Дано — промърморих аз.

Трафикът по Клоув беше доста по-оживен, отколкото по Виктори. Изминах близо километър преди да стигна следващата пресечка и да се ориентирам за посоките. Според инструкция 11 само на двеста метра по-нататък ме очакваше още един задължителен ляв завой. Пресечката беше изградена така, че да заобикаля експресната магистрала за остров Стейтън, и аз бях изправен пред избора да завия наляво веднага, или да продължа покрай магистралата и да изчакам следващия ляв завой. В случая километражът не ми вършеше никаква работа.

Светна зелено и аз реших да бъда предпазлив. Завих наляво по Нероу Роуд, включих радиостанцията и съобщих решението си на останалите. Те потвърдиха, че са получили информацията.

Инструкция 12 ме задължаваше да продължа напред и след 1100 метра да направя десен завой. Зад мен изскочи едно черно камаро, което съобщи за присъствието си с продължително натискане на клаксона. Не му обърнах внимание. Давах си сметка, че карам като бабичка в непознат квартал, но не ми се искаше да ме юркат. Километражът отчете 1100 метра, но отклонение вдясно не се виждаше никъде. Камарото се опита да ме изпревари, но тежък камион в насрещното платно го принуди да се прибере. За подарък получих още един гневен клаксон. Възможността за десен завой се появи малко преди километражът да чукне още километър и половина — на оживено кръстовище, от което се излизаше на Ричмънд Роуд.

— Надясно по Ричмънд — съобщих по радиото. Нямаше смисъл да споделям подозренията си, че може би съм допуснал грешка, като съм отбил по Нероу.

Потвържденията дойдоха едно след друго, а гласовете на Кори и Мур отново бяха на фона на силни смущения.

Инструкция 13 ме задължаваше да продължа напред и точно след 3.75 километра да завия наляво. Малко след като излязох на Ричмънд камарото най-после получи възможност да ме изпревари, а аз — да следя по-внимателно показанията на километража. Ако бях сбъркал, всичко отиваше по дяволите. Трябваше да се върна обратно до Нероу и да опитам пак. Шофирането тук никак не беше леко — Ричмънд бе не по-малко натоварена от Нероу и ставаше все по-зле, тъй като хората тръгваха за работа. Пасатът беше оборудван с радио и дискплейър, а дигиталният часовник на таблото ме информира, че часът е осем без четири минути.

Бях изминал около половината от предписаните 3.75 километра, когато Ричмънд прие странната форма на наклонено наляво платно и плавно се сля с някаква друга улица. Липсваха знаци, които да ме уведомят за евентуалната смяна на имената. Вдясно от мен се простираше огромно и добре поддържано игрище за голф, но и на него липсваха указателни табели.

— Мисля, че напуснах Ричмънд — съобщих по радиото. — Вдясно виждам игрище за голф, но не знам как се казва.

Включих на приемане и бях връхлетян от истинска буря. Сред пукота и бученето едва-едва долових гласа на Кори и откъслечни думи. Различих единствено „Ричмънд“ и „клуб“, всичко останало потъна в статиката.

— Кори, вече заглъхваш. Най-добре те хващам на пета… Чуваш ли ме?

Този път не чух абсолютно нищо разбираемо, защото пукотът покри цялата емисия.

Тя не може да го направи, рекох си. Няма начин да ни заглушава толкова ефективно, освен ако не е прекалено близо.

— Бриджит?

— Все още съм тук.

— Кори и Мур май попаднаха в зона на ниска чуваемост.

— Може би е мостът. Той гълта сигналите. Но не се притеснявай, аз съм наблизо…

— Според следващата инструкция 14 ми предстои още един десен завой, ето… — Натиснах спирачката, отбих на банкета и се втренчих в мястото, на което според Драма трябваше да отбия. Погледнах листа с инструкциите, проверих още веднъж километража.

— Атикъс?

За пореден път изпитах възхищение от това, в което участвах, независимо от неблагоприятния развой на събитията. Беше избрала най-доброто място — достатъчно усамотено за успешно наблюдение, но едновременно с това и оживено точно колкото е нужно, за да не се предизвикват подозрения. Големи открити пространства, а отвъд каменната стена покрай пътя можеха да се видят върховете на дърветата. Това означаваше и достатъчно място за прикритие.

— Атикъс, обади се!

Гласът на Бриджит беше станал странно дрезгав.

Включих на скорост и върнах колата на пътя, а после внимателно направих десния завой, посочен в инструкциите.

— Гробище — кратко съобщих на останалите.