Грег Рука
Лична охрана (6)

5.

Десет дни по-късно Дейл и аз работехме в заседателната зала. Поредната временна секретарка натисна бутона на интеркома, който се намираше на работното й място в приемната. Цяла сутрин бяхме обсъждали степента на риска в района на колежа „Де Уит Клинтън“ в Бронкс, където лейди Ейнсли-Хънтър щеше да говори на втория ден от визитата си. Речта й пред студентите трябваше да бъде произнесена в голямата аудитория на колежа, а след нея беше планирана кратка среща с членовете на местната организация на „Заедно сега“. Дейл и аз вече бяхме обходили района с кола, проверявайки всички улици с достъп до сградата на колежа, а после го обиколихме пеша. По време на втория оглед направихме около три дузини снимки и начертахме карта на района. Пътьом оставихме филмчето за проявяване в един пункт за бързо обслужване и отидохме да хапнем.

Когато се прибрахме обратно в кантората, отделихме време за обсъждане. Искахме да определим не толкова най-краткия, колкото най-безопасния маршрут до колежа и обратно. Дейл прикрепяше с кабарчета току-що проявените снимки на корковата дъска в дъното на залата, а аз прелиствах атласа „Хагстром“ с петте нюйоркски предградия и си записвах в бележника точния маршрут. Натали и Кори бяха в „Едмънтън“ за поредния оглед на етажите.

Когато интеркомът зажужа, натиснах бутона с върха на писалката си и разсеяно промърморих:

— Да…

— Господин Кодиак? — прозвуча гласът на новата. — В приемната ви очаква госпожица Крис Хейвъл. Няма назначена среща, но твърди, че иска да ви предаде нещо…

— Бас държа, че иска — промърмори Дейл, докато притискаше с палец поредното кабарче.

— Ей сега идвам — отвърнах в мембраната и пуснах копчето.

— Ще се обидя сериозно, ако е донесла копие само за теб — промърмори Дейл.

— Ако е донесла копие само за мен, имаш пълно право да се обидиш — отвърнах аз.

Тя чакаше права в началото на коридора и се усмихваше. За последен път я видях преди около седем месеца, но ми се стори същата. Едва когато се приближих, усетих нещо ново, което се излъчваше от нея. Късата й коса беше в творчески безпорядък, а кожата й имаше онази особена гладкост, която се придобива или от здравословен начин на живот, или от редовно посещение на скъпи салони за красота. Това, което знаех за нея, подсказваше по-скоро второто. От рамото й висеше безформена торба от черна кожа — очевидно скъпа италианска вещ — и това беше нещо ново. По-рано мъкнеше торба от брезент в маслиненозелен цвят с логото на „Кмарт“ отгоре. В лявата ръка държеше книжна пазарска торба.

— Благодаря за вниманието — каза Крис. — Май трябваше да си запиша час за среща, нали?

— Мога да ти отделя десет минути, без това да предизвика апокалипсис — уверих я аз и й направих знак да ме последва в кабинета. Тя веднага се насочи към малката ми галерия на стената и се зае да изучава съдържанието на рамките. Аз се настаних зад писалището и зачаках да свърши. Накрая тя се тръшна на дивана като уморена тийнейджърка. Кожената торба шльопна на пода, а книжното пликче зае място на масичката за кафе. Ръката й потъна вътре и се появи обратно с няколко пакетчета, старателно увити с хартия за подаръци.

— Това ли е? — попитах.

— О, да.

Ръката й отдели най-горния пакет и го хвърли към мен с лекотата, с която се хвърля фрисби.

Вътре имаше екземпляр от книгата й с твърди корици. Обложката беше матирано черна, върху нея се очертаваха две сребърни театрални маски с релефен печат. — Трагедията и Комедията. В лявото око на Трагедията проблясваше кървава сълза. На гърба на обложката имаше цитати от хора, за които никога не бях чувал — от „Разтърсващо! Страхотни откровения!“ до старото колкото света заклинание „Възможно най-добрата книга по темата, която е била написана някога!“

Подписът й личеше на заглавната страница под посвещение, което гласеше:

На Атикъс

Благодаря ти, че почти ми откъсна главата!

— Пак заповядай — промърморих. — Следващия път ще вложа повече усилия!

— То било страшна работа да измислиш посвещение! — рече тя и потупа малката купчина пред себе си. — Ти беше лесен, но все още нямам представа какво да напиша на Кори и Дейл… Те тук ли са?

— Дейл работи в заседателната зала, а Натали и Кори са извън офиса. Ако искаш, остави ми техните копия и бъди сигурна, че ще им ги предам…

— Май имате доста работа — отбеляза тя.

— Така е.

— В такъв случай ще ти ги оставя — реши тя, облегна се назад и вдигна краката си върху масичката, вероятно за да разсее надеждите ми, че скоро ще си тръгне. — Опитах се да бъда честна с вас, но сега искам да чуя мнението ви…

— Ще го чуеш — рекох аз, затворих книгата и я оставих до телефона. — Имаш ли представа как вървят продажбите?

— Книгата ще излезе на пазара чак в понеделник, но тиражът с твърди корици вече е разпродаден по предварителни заявки — обяви тържествуващо тя. — Издателят ми вече поръча нови петдесет хиляди копия с твърди корици, можеш ли да повярваш? И говори за включване в списъка на бестселърите на Таймс с такава сигурност, сякаш това ми се случва всеки ден!

— Впечатлен съм — промърморих аз.

Тя поклати глава и направи неопределен жест с ръце. Вероятно искаше да ми каже „почакай, още нищо не си видял“.

— Нещата буквално излизат от контрол. Сдобих се с литературен агент, който току-що продаде втората ми книга, а издателят я иска по възможно най-бързия начин. На всичкото отгоре получих аванс — направо смущаваща сума! Имам и агент, който се занимава с делата ми в Холивуд. Тази сутрин ми позвъни с една оферта за филмови права, пред която авансът за книгата изглежда като стотинките, които намираме в канавката.

Едва сега разбрах, че това, което бях взел за самодоволство, си беше най-обикновен шок.

— В понеделник тръгвам на турне. Предстоят ми радио- и телевизионни изяви, разговори на живо и в интернет чатове. Телефонът на агента ми прегря от молби за интервюта и други подобни глупости. Очаквам да се събудя, Атикъс. Очаквам някой да звънне и да ми каже, че е станала ужасна грешка, че са имали предвид друга книга, а не моята, че става въпрос за друга Крис Хейвъл.

— Радвам се за теб — рекох, но в гласа ми липсваше искреност. Крис веднага го усети, лицето й за миг се разкриви в болезнена гримаса.

— Не съм използвала истинските ви имена — умолително рече тя. — Всичките ги промених.

Обзе ме огромно облекчение, сякаш от гърдите ми се махна железопътен вагон.

— Това ли те тормозеше? — втренчи се в мен тя.

— Това — признах с въздишка. — Благодаря ти, Крис.

— Може би още е рано да ми благодариш. — И тя поклати глава. — Защото те има в страницата с признателността — теб и всички останали, споменавам и името на фирмата. Всеки внимателен читател ще разбере за какво става въпрос, но…

— Това ще го преживеем.

Хейвъл свали краката си от масата и изправи гръб на дивана.

— Изплаши се, а?

— Само при мисълта за още реклама ми става лошо и кръвта ми изстива.

— Такава ли е работата? — вдигна вежди Крис. — Значи не ти пука, че тя ще… — Ръката й направи недвусмислено движение — сякаш стреляше с пистолет.

— Не, вече не.

Тялото й се изправи на ръба на дивана и застина.

— Наистина ли?

— Не би имало смисъл. Вече е късно да се спре книгата, следователно единствената друга причина да ни преследва би била жаждата за мъст. Аз обаче мисля, че в нейния свят такива страсти не съществуват.

Хейвъл се замисли над думите ми, въздъхна и отново се облегна назад.

— По време на писането имаше един-два момента, когато наистина умирах от страх — промърмори тя. — Както си работех върху някой пасаж, изведнъж проумявах, че това е истината; че докато описвам поредния епизод, тя е някъде там, навън… Тя и другите. Беше ме страх да излизам, беше ме страх да си стоя у дома, беше ме страх да контактувам с други хора, беше ме страх да стоя сама…

— Това ми е познато.

— Сигурна съм — кимна тя.

В продължение на секунда-две мълчахме и сякаш съпреживявахме чувството на страх.

— Предполага се, че вече трябва да работя върху следващата — промърмори след известно време Хейвъл. — Върху следващата ми книга. Искат я за вчера, искат да бъде продължение на първата, да се говори за същите неща. Искат още една книга за Десетката.

— Желая ти успех в събирането на материал — рекох.

— Благодаря, но хранех тайна надежда, че може би ще ми помогнеш — подхвърли тя.

Не казах нищо.

Хейвъл извърна глава към снимките на стената и тихо промълви:

— Искам да говоря с нея.

Потиснах желанието да се изсмея с цената на доста усилия.

— Прекрасно зная как звучи — кимна с въздишка тя. — Но тя два пъти е разговаряла с теб, нали? Значи идеята не е чак толкова налудничава.

— Напротив, идеята е напълно налудничава — уверих я аз. — Повярвай ми, Крис, не можеш да вземеш интервю от тази жена. Просто не мога да си представя, че тя ще се съгласи да дава интервю на когото и да било.

— Чувал ли си нещо за нея след оная работа с Пъф?

Каза го така, сякаш Драма е бившето ми гадже, с което сме си останали приятели.

— Абе ти луда ли си? — погледнах я с искрен интерес.

— Помислих си, че ако случайно се чуваш с нея, може би ще ме уредиш — невъзмутимо отвърна тя, стана и пристъпи към фотографиите на стената. — Готова съм да й платя за времето, което ще ми отдели…

— Ти май не чуваш какво ти говоря. Не съм я чувал, не съм говорил с нея. И не искам да говоря с нея. Откровено не го препоръчвам и на теб…

— Не искам препоръките ти, Атикъс — поклати глава Крис. — Зная какво искам. Това би било едно смайващо интервю, част от една страхотна книга!

— Съжалявам, не мога да ти помогна.

— Тоест не искаш…

— Тоест нито съм я виждал, нито съм я чувал, Крис — поясних аз. — Нека спрем дотук, моля те.

Тя обърна гръб на снимките и се втренчи в лицето ми.

— Казваш, че не е влизала в контакт с теб, така ли?

— Държиш се точно като федералните — смръщих се аз. — Не, не е влизала.

Гримасата й беше съвсем бегла и при следващия въпрос нямаше и следа от нея:

— А ще ми кажеш ли как аз да вляза в контакт с нея?

— Вече ти обясних, че…

— Чух какво ми обясни, но в момента имам предвид нещо друго. Например да я наема, разбираш ли? Как бих могла да го сторя?

Погледът ми със сигурност е бил далеч по-красноречив от думи. Тя го издържа спокойно, после сви рамене, върна се при дивана и започна да събира книгите си.

— Мога да се оправя и сама — рече. — Попитах те с надежда да спестя малко време…

— Крис — тежко отроних аз, — повярвай ми, не бива да правиш това. Още преди да си започнала, онези от Десетката ще разберат коя си. По това време вече ще знаят за първата ти книга и ще бягат от теб като от огън. Ще извадиш голям късмет, ако просто те пренебрегват.

Дясната й ръка оправи презрамката на чантата, устата й се разтегли в усмивка.

— Страхът не е причина за бездействие.

— Не е зле да изследваш първопричината на този техен страх. Чувството за самосъхранение е абсолютно валиден мотив…

— Не ме разбираш, Атикъс — поклати глава Крис Хейвъл и тръгна към вратата.

— Слушай, Крис… — направих последен опит аз.

— Или публикуваш, или загиваш! — войнствено заяви тя и завъртя бравата. — Такива са правилата на играта.

 

— Досието на лудите — рекох аз и тръснах папката върху бюрото на Бриджит Логън.

— На такова ли ти прилича? — вдигна глава тя.

— Моля?

Бриджит въздъхна и посочи нагоре. Намирахме се в кабинета й, който беше част от офиса на детективската кантора „Агра & Донован“. Свита в стола, тя гледаше не мен, а осветителното тяло, разположено точно над бюрото й. Вдигнах глава и очите ми с недоумение се спряха на полусферата от матирано стъкло, прикрепена към тавана. В центъра й личеше главичката на солиден месингов болт, който я придържаше към мазилката.

— Абажур — рекох.

— Ясно, че е абажур — кимна тя. — Но на какво ти прилича?

— На гатанки ли ще си играем? — изгледах я аз. — Прилича на абажур!

— Нямаш никакво въображение — установи тя.

Бутнах папката още малко напред и тя почти се изравни с клавиатурата пред нея. Не беше най-дебелото досие на луди, с което се бях занимавал, но вътре бяха събрани доста интересни неща. От силата, с която я плъзнах по повърхността на бюрото, белите листове вътре се разтвориха като току-що разпечатано тесте с карти за игра.

— С любезното съдействие на Ню Скотланд Ярд — промърморих. — И благодарение на Робърт Мур.

— Какво прави тоя разбойник от САС?

— Бивш разбойник от САС — уточних аз.

— Добре де, какво прави този бивш разбойник?

— Разчита на нас да опазим клиента му по време на официална визита в прекрасното ни градче. Искам да се залавяш за работа, при това веднага!

— Срокове ли имаме? — вдигна вежди тя.

— Слушай какво ще ти кажа, госпожичке! — изръмжах аз. — Тук съм в ролята на работодател, който иска да ви наеме като подизпълнител на проект, свързан с охранителни действия, а не като мъжа, който те забавлява нощем!

— Не се ли надценяваш? — погледна ме с леко презрение тя, но все пак зае нормално положение и отвори папката. — Това тук минало ли е през проверка?

Кимнах и заех свободния стол срещу нея.

— Мур или някой от хората му проверяват пощата. Когато нещо не им хареса, предават го на полицията и престават да се занимават с него. Това пред теб е копие на официалното досие, придружено от бележките на Мур.

Бриджит продължаваше да прелиства страниците.

— Дотук има забележително малко антиирландски настроения — установи тя. — Предполагам, че вече си ги прегледал…

— Да, прегледах ги.

— Има ли нещо, към което би искал да насочиш вниманието ми?

— Отбелязал съм писмата, които ми направиха впечатление.

Тя намери маркираните с картончета листове, извади ги от папката и ги пръсна върху бюрото. После опря лакти на плота и обхвана брадичката си с шепи. Четеше бавно и внимателно. Бях маркирал четири писма, които заслужаваха по-специално внимание. Трите бяха на сексуална основа, като две от тях бяха подписани, при това от един и същ автор. И двете бяха конструирани с романтични фрази — поне в началото, след което авторът започваше да описва какво би искал да направи с лейди Ейнсли-Хънтър и езикът рязко се влошаваше. Описанията му не носеха конкретни белези на насилие, но тонът ставаше все по-горчив и по-агресивен. Третото писмо беше анонимно и описваше с графични детайли желанието на автора да извърши убийство на сексуална основа, предшествано от съответното изнасилване. Становището на Скотланд Ярд беше, че авторът на първите две е различен от автора на третото.

Четвъртото писмо представляваше саркастична смъртна заплаха, в която авторът твърдеше, че на няколко пъти е бил достатъчно близо, за да го направи. Беше споменато и нападението на Джеписън с добавката, че „никой не може да бъде охраняван непрекъснато, през цялото време“.

Устните на Бриджит се превърнаха в тънка черта.

— Стигна до месомелачката и бургията, нали? — подхвърлих аз.

Тя кимна и продължи да чете, а ръката й се спусна по посока на чекмеджето. Помислих, че ще извади писалка или маркер, но на плота се появи кутийка бонбони с канела, три от които изчезнаха в устата й.

Когато най-сетне приключи с четенето, Бриджит вдигна глава и отдели двете подписани писма.

— Тези ме безпокоят най-много — промърмори тя.

— Нали те бяха с пощенско клеймо от Кънектикът?

— Да, от Хартфорд. А подписът гласи „С обич, Джоузеф Кийт.“ Не Джо, а Джоузеф. Знаем ли кой по дяволите е този Джоузеф Кийт? Разполагаме ли с някакви сведения за него?

— Не. Точно затова искам да ви наема.

Дражетата в устата й простенаха под натиска на здравите зъби.

— Кога пристига лейди Ейнсли-Хънтър?

— В понеделник.

— И ще остане пет дни?

— Да.

— Ясно, залавям се за работа. Ти говори ли със специален агент Дюд?

— Фаулър каза, че с удоволствие ще отскочи до Хартфорд в твоя компания.

— Веднага ще му позвъня — кимна тя и протегна ръка към телефона. — Но ако замина за Хартфорд, няма да ме има поне два дни. Това означава, че ще се наложи да отскочиш до апартамента ми, за да прибереш пощата и да полееш цветята. Разполагате ли с подкрепления?

— Както винаги, когато наближаваме крайния срок…

Тя прекъсна набирането на номера, за да успея да заобиколя бюрото и да я целуна по бузата.

— Би трябвало да ми подадеш данните за тоя Кийт още преди две седмици! — намръщи се престорено.

— Папката дойде едва тази сутрин. Мур е имал известни затруднения при осигуряването на копията…

— Времето е малко, Атикъс.

— С толкова разполагаме — свих рамене.

— Сигурна съм, че нейно благородие ще бъде страшно доволна да го чуе. Особено след като лайното попадне във вентилатора…