Грег Рука
Лична охрана (23)

6.

— Не е това, което си мислиш.

Единствената фраза, която ми хрумна, докато отварях вратата. Дулото на револвера се оказа на сантиметър от носа ми още преди края на изречението.

— Майната ти! — просъска Бриджит. — Къде е кучката, мръснико…

Замълча изведнъж, оръжието потрепна в ръката й. За пръв път, откакто я познавах, нямаше какво да каже. С периферното си зрение хванах колебанието на Миата, който беше вдигнал глава към Бриджит и напрегнато я наблюдаваше. Миг по-късно главата му се сведе надолу, а тялото му се изниза навън, отърквайки се в голите й крака.

Бриджит дори не го забеляза. Стоеше като вкопана на прага, а оръжието й продължаваше да е насочено в лицето ми.

— Здрасти, Крис — поздравих журналистката, без да я поглеждам.

— Къде са ти очилата, Атикъс? — изгледа ме учудено тя.

— С лещи съм — поясних аз.

— О, така ли?

— Да, меки контактни лещи, производство на „Бауш и Ломб“.

— Тези са най-хубавите. Но брадичката хич не ти отива.

— Тя е временна. Надявам се, че скоро ще мога да я обръсна.

— Ясно — кимна Крис. — Няма ли да ни поканиш?

— Първо бих помолил Бриджит да махне тоя револвер…

Хейвъл кимна и зачака. Аз също. Бриджит ме държа на прицел още известно време, после ръката й бавно се отпусна, а пръстът й освободи вдигнатото петле. Лицето й беше лишено от изражение, но постепенно започна да се разкривява. Никога не беше успявала да скрие чувствата си. Четях ги като в разтворена книга. В началото беше шок, последван от облекчение и ярост. В момента преобладаваше подозрението. След още една секунда мълчание тя надникна през рамото ми към вътрешността на къщата.

— Къде е тя?

— Защо питаш?

Челюстите й видимо се стегнаха. Тялото й се стрелна напред, ръката с пистолета отново се вдигна нагоре. Направих знак на Крис да я последва, излязох пред вратата и внимателно огледах околността. На алеята беше паркиран стар военен джип, чиято синя боя влизаше в странна комбинация с ръждата. Не видях нищо подозрително. Влязох обратно и старателно залостих вратата.

Двете жени бяха стигнали до хола. Всяка реагираше по различен начин на обстановката. Хейвъл беше със същата кожена раница, която бях видял при последната й визита. Докато главата й любопитно се въртеше насам-натам, ръката й се плъзна към един от външните джобове. На лицето й изплува широка усмивка, а когато извади ръката си, в нея имаше бележник и писалка. Изглеждаше като шестгодишно дете, на което предстои среща с Мики Маус. А дори и още по-доволна.

Бриджит също се оглеждаше, но така, сякаш иска да гръмне някого. Подозирах, че за момента това желание беше съвсем искрено. Усетила появата ми на прага, тя се обърна и заби тежък поглед в лицето ми. Очите й излъчваха гневен блясък.

— Какво си мислиш, че вършиш, да те вземат мътните? — попита ме със заплашителен тон.

— Сложно е да ти го обясня с две думи.

— Майната ти! Тогава го направи просто, при това веднага! Приличаш на абсолютен задник, приличаш на гузно и мазно копеле, което просто се е чупило! Какви ги вършиш, за Бога?!

Хейвъл спря да пише и вдигна глава да ме погледне.

— Изглеждаш много добре — констатира тя. — Само брадичката ти е гадна. Отслабнал си, нали?

— Донякъде — кимнах аз.

— Къде е тя? — отново попита Бриджит. — Тук ли е?

— Тук е — рекох.

— Ще я убия!

— Защо?

Погледна ме така, както ме гледаше преди малко иззад мерника на револвера.

— Ами да речем защото е гадна професионална убийца, ето защо! Защото се опита да ме гръмне, защото те отвлече и по всяка вероятност те е превърнала в онова детенце от плаката с шибания Стокхолмски синдром^[1]!

— Никакъв Стокхолмски синдром — поклатих глава аз. — Тук съм защото искам да съм тук.

— В компанията на Пати Хърст!

Крис пристъпи към лавиците с книги и дискове, наведе се и започна да разглежда заглавията.

— Тя е фен на Бийтълс, а?

— Да.

— Нека отгатна — усмихна се репортерката. — Най-много си пада по „Revolver“^[2]?

— Не, пада си по „Help“! — отвърнах аз.

Бриджит се изсмя горчиво.

— О, такава ли била работата? Значи мадамата се нуждае от помощ?

След кратък размисъл кимнах утвърдително:

— До голяма степен.

Тя пристъпи към мен. Ръката с револвера остана прилепена към бедрото й, но ударникът все още беше вдигнат. До този момент не бях обръщал внимание на стойката й. Едва сега видях колко голяма част от тежестта й пада върху кръста и коленете. Показалецът на свободната й ръка се заби в гърдите ми.

— Имаш ли представа какво преживяхме през последните няколко месеца? Знаеш ли какво й беше на Ерика? Да не говорим за Скот, Дейл и Кори? Да не говорим за семейството ти, което разбра за изчезването ти от пресата!

— Имам представа.

— Тъй ли? Добре. Много добре. Това означава ли, че имаш оправдание за невероятния си егоизъм?

— Аз съм бодигард.

— Така ли ми отговаряш? — втренчи се в мен тя.

— Тя ми е клиент — поясних кратко.

Хейвъл прекъсна разглеждането на книгите и любопитно изви глава. Ако преди малко я бях запознал с Мики Маус, то сега положително я въвеждах във Вълшебното царство…

— Изумително! — рече тя.

Но Бриджит беше на друго мнение. За част от секундата бях сигурен, че ще ми тресне един приклад.

— Искам да я видя! — отсече тя. — Искам да говоря с тази кучка!

— Дай ми пистолета — рекох аз.

— Майната ти!

— Мога да ти го отнема.

— Само се опитай!

Хеклерът продължаваше да се поклаща в дясната ми ръка, затова се наложи да използвам лявата. С едно-единствено светкавично движение тя се стрелна напред и нагоре, изви китката на Бриджит и й измъкна револвера. Още преди да има време да реагира, аз му сложих предпазителя и го хвърлих на едно от креслата.

— Мръсно копеле! — изфуча Бриджит и направи опит да ме удари в лицето. Реагирах бързо и с лекота. Отстъпих крачка встрани и юмрукът й улучи въздуха. Гневът й нарасна.

— Мръсник!

— Хайде, успокой се.

Тя се обърна и тръгна към стола, на който бях хвърлил оръжието.

— Недей.

Хейвъл ни наблюдаваше, забравила дори да си води бележки. Задоволството беше изчезнало от лицето й.

Бриджит спря, но остана с гръб към мен. Гласът й прозвуча глухо и напрегнато.

— Ще ме застреляш ли, Атикъс? Дотам ли те е обсебила, че би могъл да ме застреляш в гръб?

— Нещата са по-сложни — отвърнах. — Но ако тръгнеш към нея с пистолет в ръка, една от двете ви ще се раздели с живота!

— По дяволите, Атикъс! От три месеца те търся! Земята преобърнах, докато те открия! Мислех си, че може би имаш нужда от помощ, а на моменти дори си те представях мъртъв! — Раменете й изведнъж увиснаха. Обърна се да ме погледне, на лицето й се появи горчива усмивка: — Познато ли ти звучи?

— Да. Но след като вече си тук, няма смисъл да задълбаваме в тази тема. Искаш да говориш с нея, така ли?

— О, да!

— Няма проблем, стига да не се опиташ да я убиеш. Чакай тук…

Бриджит кимна, а Хейвъл започна да пише в бележника с трескава бързина. Тръгнах към стълбището за втория етаж. Колебаех се дали първо да поговоря с Алена, или направо да я повикам да слезе. Бях сигурен, че няма да е лесно да я накарам да се раздели с карабината — също като Бриджит. В същото време съзнавах, че някакъв разговор трябва да се проведе, без да знам какъв ще бъде крайният резултат.

Но изобщо не получих шанс да разбера.