Грег Рука
Лична охрана (17)

16.

Върна ме в настоящето с помощта на ампула амоняк, която тикна под носа ми. В синусите ми се втурнаха болката и шокът, които бързо ме накараха да отворя очи. За няколко секунди изпаднах в тотална дезориентация, обзе ме инстинктивно желание за бой и аз замахнах към човека, който ми причиняваше болката. Ударът попадна в челюстта му. Той изпъшка, изпусна ампулата и сграбчи ръцете ми. Изтекоха още две секунди, докато разбера какво ми крещеше в ушите.

— Ще се срещнеш с нея — казваше ми Дан. — Ей сега, след малко, господин Кодиак. Но те моля да не ме удряш повече…

Прекратих съпротивата и направих опит да разпозная лицето насреща. Лежах по гръб върху нещо твърдо. Направих опит да се надигна, но Дан ме бутна обратно. Не можех да го видя, пространството наоколо тънеше в почти непрогледен мрак. Бавно осъзнах, че отново съм изгубил очилата си.

— Край, нали? — попита ме онзи. — Няма повече да се бием!

— Няма — изпъшках аз.

Той ме пусна и се оттегли. Главата му беше наведена. Извади очилата ми от джоба на якето си и мълчаливо ми ги подаде. Едва когато си ги сложих, разбрах, че се намирам в задната част на товарен микробус. Надигнах се до седнало положение и кихнах, тъй като амонякът продължаваше да дразни синусите ми. Главата ме болеше толкова жестоко, че чак ми се плачеше.

— Ще драйфаш ли? — погледна ме внимателно Дан.

— Не. — Разтърках чело, за да прогоня болката, после намръщено изръмжах: — Не беше нужно да ме нокаутираш!

— Заповедта на Таша беше такава — отвърна той и в гласа му отново долових извинение. — Налагаше се да те изведем на улицата и доста да попътуваме. А тя не искаше да говориш.

— Можеше да ми вържеш устата — изгледах го аз.

— Тя каза да те приспим, а аз само изпълних заповедта.

Пресегна се покрай мен и отвори задната врата на микробуса. Слезе пръв, обърна се и ми подаде ръка. Аз я отблъснах, извъртях се тромаво и бавно спуснах крака на земята.

Беше тъмно, но нямах представа за часа. Явно беше валяло, тъй като всичко наоколо блестеше от влага. Влажният въздух миришеше на фекалии и развалена храна. Огледах се. Пред мен проблесна вода, а на хоризонта зад нея светеше Манхатън. Очевидно миризмата идваше от река Хъдзън. От една табела на ъгъла разбрах, че се намираме в парка „Франк Синатра“.

— Хобокън.

— Аха, Хобокън — жизнерадостно потвърди Дан и шумно затръшна вратата на микробуса. Направи крачка към мен и ми подаде книжна торба за хранителни продукти, после обиколи и седна зад кормилото.

— Чакай!

— Не — поклати глава той. — Край на чакането.

Едната му ръка затръшна вратата, другата завъртя ключа. Главата му се подаде през сваления страничен прозорец.

— Радвам се, че се запознахме, господин Кодиак!

По неизвестни причини поех подадената му ръка и той се засмя — може би от самия факт, а може би от силата на ръкостискането ми. После микробусът изръмжа и потегли. Гледах след него, докато стоповете му примигнаха и се скриха зад ъгъла.

Наоколо изглеждаше абсолютно пусто. В реката бавно се поклащаха една-две лодки. Червени мигащи светлини очертаха издигането на някакъв хеликоптер от площадката на Тридесет и четвърта улица. Специфичното припляскване на роторните витла достигна до мен с няколко секунди закъснение, после бързо затихна. Откъм Хобокън долиташе тътен на автомобилен трафик, но сравнително ниската му интензивност заключих, че е доста късно — вероятно след полунощ. Далеч оттатък реката се виждаше осветеният силует на някакъв мост. До тротоара насреща бяха паркирани две коли, от собствениците им нямаше и следа. Едната беше форд ескорт. Вгледах се в номера и установих, че точно с тази кола се бях придвижил до гробището.

Спомних си за книжната торба в ръката си и реших, че сега е най-подходящият момент да надникна в нея. Вътре открих ключ, още едно евтино уоки-токи марка „Моторола“ и — слава Богу! — моя часовник. Ключът стана на вратата на ескорта.

Сложих часовника на китката си, пъхнах ключа в джоба и изхвърлих книжната торба в близкия контейнер. После включих моторолата.

— Тук съм — рекох в микрофона.

— Знам — отвърна Драма. — Как е главата ти?

— Боли ме. Надявам се, че вървим към приключване, защото денят беше дълъг…

— Беше дълъг и за двамата. Ако ме питаш дали съм готова да ти я върна, отговорът е да. Искаш ли да ти обясня как ще стане?

— Ако обичаш.

— Заела съм позиция зад едно автоматично оръжие, което по света се нарича „Акуръси Интернешънъл“. Дулото му сочи в главата на клиентката ти. Докато изпълняваш заповедите ми, аз ще се задоволя само да я гледам през мерника. Но…

— Разбрах — прекъснах я аз.

— Не съм се съмнявала. Ще държиш радиостанцията включена и аз ще ти кажа как да я откриеш. Започни с извръщане наляво, към близкия ъгъл. Трябва да вървиш по тротоара. На ъгъла ще завиеш надясно и ще продължиш да вървиш. Ще ти кажа къде точно да спреш.

Обръщането наляво означаваше да изляза от парка, да обърна гръб на Хъдзън и да измина двадесетина метра надолу по Трета улица. Вдясно от мен се издигаше оградна мрежа с два реда бодлива тел отгоре, висока около два метра. Оттатък оградата се виждаха изоставени складове и открити, отдавна занемарени площи, по които бяха разпръснати различни строителни отпадъци. Тук-там се виждаха стебла на упорити бурени, успели да се промъкнат през пукнатините в бетона.

Пресечката се оказа Ривър стрийт. Завих надясно и продължих покрай същата ограда. На четири-пет метра навътре от нея бурените изведнъж се сгъстяваха и се превръщаха в непроходим храсталак. На голяма, прикрепена с верига табела пишеше, че районът е определен за рекултивация и ще бъде „възроден“ под името „Южна крайбрежна ивица“, или нещо подобно. Бях чел във вестниците за подобен проект, но нямах представа, че се намира точно тук. В този район по принцип се планираше мащабно строителство, незначителна част от което беше и паркът „Синатра“. Скоро тук щяха да се изградят хотели и офиссгради, а финансирането щеше да бъде осигурено от предприемачи като Тръмп или Льофрак. Имаше идеи дори за преместването на Фондовата борса от Ню Йорк — нещо, което, разбира се, никога няма да се случи.

— Какво ще кажеш за Дан? — обади се Драма.

— Интересен тип. А Таша?

— Име, нищо повече — небрежно отвърна тя. — Пет метра по-нататък ще видиш дупка в оградата. Можеш да се промушиш през нея само на четири крака.

Една минута беше достатъчна, за да открия дупката, която се оказа в средата на гъсталака. Земята беше покрита с натрошени стъкла и най-различни боклуци. Наложи се да бъда крайно внимателен. Страхът от тетанус след съприкосновение с някой ръждив пирон се оказа по-силен дори от мисълта, че Драма дебне някъде наблизо с пушка в ръка. Не си спомнях кога за последен път се бях ваксинирал.

В крайна сметка успях да се промуша без произшествия. Изправих се, почистих дрехите си и бавно се огледах. В съседство имаше два трафопоста на бетонни крака. Край тях бяха разхвърляни различни части от машини, повечето от тях отдавна ръждясали. Заобиколих ги и се спрях. Пред мен се разкриваше сравнително обширно и голо пространство, без никакви възможности за укритие. Дължината му надминаваше сто метра, а относителната отдалеченост на уличните лампи не ми предлагаше никаква защита, особено ако се използва прибор за нощно виждане.

— Продължавай напред, по посока на водата.

Тръгнах натам, като внимателно заобикалях по-големите купчини боклуци. Над главата ми просветна, небето се раздра от далечен тътен на гръмотевица. Сърцето ми биеше изненадващо спокойно, дишането ми беше леко. Неволно се запитах какво може да означава това. Драма е на крачка от мен, вероятно съм близо до клиентката си, развръзката предстоеше всеки момент. Би трябвало да съм уплашен до смърт, но не бях.

— Стоп. Завий наляво.

Отвъд сметището се виждаше нещо, което някога трябва да е било пристан. То заемаше цялата част от брега, чак до противоположната ограда. Отвъд нея, може би на около километър и на самата брегова ивица, се издигаше тъмна сграда. Между нея и стръмната могила в съседство минаваше тесен път. Върхът на могилата се очерта в сиянието на йодни фарове, но самата кола не се виждаше.

Вероятно е там, на стратегическата кота, рекох си аз. Може би гледах право към нея.

— Пред теб има празен варел от петрол — обади се Драма. — Тя е вътре.

Прехвърлих радиостанцията в другата ръка, потърсих с поглед варела и тръгнах към него. Отдалеч видях, че няма капак, но трябваше почти да се покатеря, за да надникна вътре. Антония Ейнсли-Хънтър наистина беше там, пристегната с въжета и с черна торба на главата.

— Антония! — прошепнах. — Аз съм Атикъс…

Тя подскочи при звука на гласа ми и извърна глава. Издаде някакво мучене — явно и устата й бе запушена. Моторолата беше оборудвана с щипка и това ми позволи да я закача на колана си.

— Ще усетиш ръцете ми — предупредих аз. — Ще сваля качулката.

Тя направи опит да кимне и издаде неясен звук, който със сигурност нямаше да чуя, ако не беше акустиката във вътрешността на варела. Действах внимателно, тъй като знаех колко чувствителна ще бъде кожата й след толкова нежелани ръце върху нея. Пръстите ми се плъзнаха по шията й и търпеливо започнаха да търсят мястото на възела. Нямах проблеми с развързването и минута по-късно махнах торбата от главата й.

В очите й прочетох отчаяна благодарност, но сълзи нямаше. В устата й беше натъпкана памучна кърпа, но аз прецених, че тя може да почака. Протегнах ръце да я повдигна и тя направи опит да ми помогне. Но тялото й беше така здраво натикано в тесния варел, че бях принуден да се напъхам в горната му част, за да мога да намеря опора за ръцете си. След това започнах да я изтеглям — бавно и внимателно, използвайки за опора ръба на варела и собственото си тяло. В крайна сметка успях: освободеният от товара си варел се преобърна, а тялото й остана в ръцете ми. Почти едновременно с финала на тази сложна операция небето над главата ми се продъни от нова оглушителна гръмотевица.

Тя не можеше да стои права и аз внимателно я положих на земята, после побързах да изпъна краката й. Китките и глезените й бяха омотани с кабел, но и тук почувствах преднамерена хлабавост на възлите. Освободих крайниците и едва тогава издърпах кърпата от устата й. Естествената й реакция беше да се наведе напред и да се разкашля, което бързо премина в конвулсии. Приклекнах до нея, сложих ръка на гърба й и търпеливо зачаках. Тя се давеше, кашляше и правеше опити да говори — всичко това едновременно. Опипах я набързо и доколкото можех да преценя, нямаше наранявания, но 36-часовият плен здравата я беше разтърсил.

— Дишай дълбоко — посъветвах я аз. — Ще се оправиш, само дишай дълбоко!

Изтече още една минута преди да се вземе в ръце и да овладее дишането си. После отвори уста и дрезгаво рече:

— Изведи ме оттук, по дяволите!

 

Точно десет минути й бяха нужни, за да си възвърне самообладанието и да направи опит да се изправи на крака. През цялото време Драма не се обади нито веднъж, но аз бях сигурен, че ни наблюдава, а мерникът на смъртоносното оръжие все още лежи върху гърдите на нейно благородие. Антония най-после прояви желание да стане и успя едва след моята активна намеса. А когато опита да ходи, тялото й политна и се върна в първоначалното положение.

— Добре съм — промърмори с дрезгав глас Антония. — Мога да се справя.

— Спокойно, не бързай.

— Не, предпочитам да се махаме оттук.

— Добре — кимнах аз, хванах я за ръката и я поведох към оградата.

— Ти няма да тръгнеш с нея — обади се тихо Драма.

Гласът й оказа моментален ефект върху лейди Ейнсли-Хънтър, която забрави болката и умората, отдръпна се от мен и уплашено завъртя глава, търсейки източника на звука. Неволно отстъпи назад, спъна се в някаква извита тръба, но аз успях да я подхвана.

— Уоки-токи — обясних кратко. — Всичко е наред, няма да й позволя да те нарани.

— Къде… Къде е тя?

— Нямам представа.

Придържайки я през кръста, измъкнах моторолата със свободната си ръка и натиснах бутона за предаване.

— Ще я изпратя до колата.

— Не! — Заповедта прозвуча остро, въпреки че беше издадена със същия тих глас. Глас на учителка, която се кара на немирен ученик. — Кажи й къде се намира, дай й ключа. Но няма да я придружаваш.

— Изпълних абсолютно всички твои инструкции. Ще получиш каквото искаш. Но аз искам това! Искам да я изпратя до колата, искам да видя, че потегля. Това е част от работата ми.

Моторолата мълчеше.

— Няма да получиш нищо — добавих аз.

— А ще го получа ли, ако тя си тръгне?

— Имаш думата ми.

Ново мълчание.

— Едно условие. Накарай я да обещае, че ще отиде директно в твоя апартамент, че няма да спира никъде и няма да влиза в никакви контакти, докато е там.

— Дадено.

— Искам тя да го каже.

Протегнах моторолата пред лицето на Антония.

— Кажи на глас, че ще изпълниш всичките й искания.

— Няма ли дойдеш с мен?

— По-късно — поклатих глава аз.

— Не разбирам…

— Искам да й обещаеш.

— Обещавам — каза Антония, после се извърна към предавателя и повтори: — Обещавам!

— В такъв случай можеш да си вървиш — отговори Драма.

 

Оглушителната гръмотевица ни настигна по обратния път към колата миг след като небето беше прорязано от ослепителни светкавици. Дъждът рукна изведнъж. Тежките капки забарабаниха по земята, новите ми дрехи бързо подгизнаха. Антония се беше облегнала на ръката ми, вниманието й беше насочено изцяло към движението. Местеше краката си бавно и вдървено, поставяйки ги един пред друг. Не я попитах нищо, но тя сама започна да ми разказва кошмарната си история.

— Спомням си спирането на асансьора и изключването на осветлението, последвани от някакъв шум. След това всичко изчезна. Събудих се в момента, в който ме връзваше. Опитах се да викам, но тя ми запуши устата. Изобщо не знам къде съм била, тя не ми казваше нищичко! Не ми каза дори защо го прави, Атикъс! Мълчеше през цялото време…

Когато стигнахме до завоя на улицата и се насочихме към парка, тя най-сетне преодоля травмиращите последици от пленничеството и сковаността на движенията, дори пожела да ходи сама. Стигнахме при колата и аз й помогнах да се настани зад кормилото. На пасажерската седалка Драма беше оставила отворена карта на града с очертан с маркер маршрут. Антония се тръшна на седалката, заби поглед право пред себе си и седя така почти две минути. Пръстите й механично масажираха травмираните от кабела китки. После забеляза картата и в очите й се появи въпрос.

— Указания — обясних аз. — С тяхна помощ ще се добереш до вкъщи.

— Какво да им кажа? — попита тя. Пороят барабанеше по покрива на колата с такава сила, че едва я чух.

— Не знам — свих рамене и това беше самата истина.

Антония изпитателно ме погледна.

— Тя ще те убие, нали?

Не отговорих. Струваше ми се, че Драма създаваше прекалено много усложнения. Ако искаше да ми пусне един куршум в главата, тя спокойно можеше да си спести повечето от тях. Но въпреки това не смеех да се обзаложа как ще приключи нощта.

— Ела с мен, Атикъс!

Притиснах ключа в дланта й и поклатих глава:

— Мини през тунела Холанд… И тръгвай, защото няма време.

Тя погледна парчето метал в дланта си с такова недоумение, сякаш никога през живота си не беше виждала ключ. После поклати глава и го пъхна в процепа. Моторът забоботи и аз направих крачка назад, но ръката ми остана на рамката на вратата.

— Сложи си колана.

Тя направи опит да се усмихне, но не постигна нищо повече от жалостива гримаса. Проговори едва когато коланът изщрака на мястото си:

— Благодаря ти…

— За теб винаги — промърморих аз, затръшнах вратата и отстъпих още една крачка. По стъклото се изливаха такива мощни струи, че лицето й се превърна в размазано петно. Стори ми се, че ме погледна за последен път, после фаровете светнаха и колата потегли.

Изчаках изчезването на ескорта в поройната нощ, обърнах се и тръгнах обратно към баира, на който ме очакваше Драма.

Тя ме пресрещна на паркинга зад онзи ресторант, който беше наполовина във водата. Оказа се, че и той носи името на Франк Синатра. Хрумна ми, че самата Драма е фенка на певеца и това е причината да ме доведе тук. После си дадох сметка, че не е така: беше избрала това място поради факта, че на североизток беше просторният парк на института „Стивънс“, откъдето можеше да наблюдава абсолютно всичко, което става долу.

Обратният път ми отне точно дванадесет минути. Пороят се превърна в обикновен дъждец, мълниите изчезнаха, а тътенът на гръмотевиците бързо заглъхваше на изток. Тя ми даваше указанията си с тих и спокоен глас, но от тях не можех да преценя разстоянието, което ми предстоеше да измина.

Когато стигнах до северната страна на ресторанта, тя ми заповяда да завия надясно към Хъдзън и да хвърля моторолата във водата. Подчиних се. А когато се обърнах, тя се беше изправила под стряхата на тъмната сграда — бях минал на метър от нея, без да я забележа.

Реших, че ще запази някаква дистанция, но се случи друго: тя тръгна със спокойна крачка към мен, подмина ме и хвърли своята моторола в реката. Доколкото можех да преценя, ръцете й останаха празни.

При предишните ни преки контакти тя винаги се стараеше лицето й да остане в сянка. Но сега не си направи този труд. В душата ми най-сетне се появи страхът, който беше изчезнал преди доста време — още докато преодолявах препятствията край някогашния кей. Сърцето ми сякаш искаше да изскочи. Стиснах пръстите си в юмруци, после отново ги разтворих. Упражнението трябваше да спре треперенето на ръцете ми. После изведнъж ми се прииска да съм на друго място, да съм топъл и сух, а най-вече жив…

Тя беше почти същата, каквато я помнех, и това ме изненада. След многобройните словесни портрети, които бях правил, ме бяха обзели сериозни съмнения, че си измислям и разкрасявам детайлите на външния вид, но нямаше как да разбера дали това е вярно. Беше висока почти колкото мен, много стройна, но с малко по-широки рамене, което подсказваше за физическа сила. Дрехите й бяха съвсем обикновени — дънки, блузка и жакет, чийто цвят беше или тъмносин, или черен. Косата й беше късо подстригана — толкова късо, че когато я зърнах в профил, останах с усещането за гладко избръснат тил.

Тя спря едва когато можеше да ме докосне, без да се протяга, постоя неподвижна за миг, после наистина ме докосна — вдигна лявата си ръка и опря длан в гърдите ми. Усетих топлина дори през мокрия плат. Сам по себе си този жест не съдържаше враждебност, но аз въпреки това застинах от ужас. Не бях в състояние да се помръдна, очите ми останаха заковани в лицето й.

Гледахме се дълго време.

Тя имаше сочни устни, тясна брадичка, чип нос и огромни немигащи очи. Светлината беше прекалено слаба, за да определя цвета им. Ушите й бяха малки и прибрани към черепа, лишени от всякакви украшения. Чертите й изглеждаха доста изострени, но това се дължеше главно на високите скули.

— Казвам се Алена Чискова — каза тя.

Отворих уста, чух собствения си глас, но изобщо не помня какво казах.

После усетих кратка, но остра болка в лявото бедро и механично погледнах надолу. Тъкмо навреме, за да видя как иглата излиза навън, а спринцовката пада на земята. Беше за еднократна употреба, от най-малките номера, с хлътнало докрай бутало. Проследих я, докато падаше в малката локвичка между нас, после вдигнах очи.

— Тъп начин да ми видиш сметката — рекох.

Тя най-сетне примигна. Ъгълчетата на устата й потрепнаха, устните й се разтвориха. В следващия миг отметна глава и избухна в звънлив смях. Моята уста започна да се запълва с някаква странна пяна. Казах й, че не е смешно, и се опитах да хвана китката на лявата й ръка, която все още лежеше върху гърдите ми. Тя се дръпна назад, а аз направих опит да я последвам. Десният ми крак прие командата, но левият — не. Той явно предпочете да остане на място и така ме принуди да рухна на едно коляно върху мокрия асфалт. Кратко колебание, после към него се присъедини и другото ми коляно, последвано от дланите…

Тя се смееше толкова весело, сякаш моята смърт беше най-забавното нещо на света.