Грег Рука
Лична охрана (10)

9.

В хотела дежурехме на смени. Моят ред дойде през нощта след официалното обявяване на назначението в ООН. Трябваше да спя на дивана в хола. Изтеклият ден беше твърде изтощителен, а диванът предлагаше достатъчно удобства. Спах дълбоко, но въпреки това се събудих рано, вероятно от сподавените ругатни на Фиона Честър.

Тя се беше настанила на бюрото в хола, разпределяйки вниманието си между включения лаптоп, факса до лявата й ръка и телефона вдясно. Бях чувал, че започва да работи рано, но въпреки това останах изненадан да я видя будна в този час. Зад пердетата току-що беше започнало да се разсъмва, но външният вид на Честър говореше съвсем ясно, че от доста време е на крак. Светлината на настолната лампа беше достатъчна, за да се види, че е облечена за излизане, с безупречно положен грим. Посегнах към очилата си, а тя продължи да разговаря по телефона. Личеше, че се опитва да говори тихо, но раздразнението й постепенно вземаше връх.

— Да, тя получи техните уверения… Не, това е неприемливо. Нейно благородие ще… Моля, какво казахте?

Надигнах се до седнало положение и спуснах краката си на пода. Честър ме усети, извинително се усмихна и побърза да се завърти със стола така, че да не гледа полуголото ми тяло. Бях си легнал по гащета, които побързах да скрия под панталоните, и навлякох ризата си. Разговорът на младата дама ставаше все по-разгорещен и скоро тя съвсем престана да обръща внимание на високия си тон.

— Те обещаха, дявол да го вземе! Не, не… Моля да ме изслушате! Не ви заплашвам! Но най-настоятелно ви моля да предадете на Орин и брат му, че не съм жената, за която трябва да тревожат!

После затръшна слушалката с огромно отвращение, сякаш размазваше голяма и особено гадна хлебарка.

— Кои са Орин и брат му? — попитах.

— Музиканти. Рокзвезди. Идиоти.

— Трябва ли да съм обезпокоен от това?

— Не. — Честър стана, приглади полата си в морскосин цвят и се насочи към стаята на лейди Ейнсли-Хънтър. Минавайки покрай мен, тя съчувствено подхвърли: — Съжалявам, че ви събудих…

— И без това трябваше да ставам след час-два — успокоих я аз.

Вероятно се беше усмихнала, но аз не видях лицето й, тъй като вече чукаше на вратата. Изчака една секунда, после се шмугна вътре, а аз се заех да превърна отново дивана в място за сядане. Подредих възглавниците и се огледах за менюто на румсървиса. Поръчах две канички кафе, още две с гореща вода за чай, плюс чаша портокалов сок и помъкнах чантичката, с тоалетните си принадлежности към банята.

Когато излязох, Честър отново седеше зад бюрото и пишеше нещо на лаптопа. Изправена до нея, лейди Ейнсли-Хънтър говореше по телефона. За разлика от личната си асистентка, тя очевидно се беше събудила току-що. Косата й беше порядъчно разбъркана, а тялото й беше увито в един от хотелските халати със златната емблема на „Едмънтън“ над сърцето. Когато се обърна да ме погледне, изражението на лицето й беше доста по-различно от това, което познавах.

Беше много ядосана.

На вратата се почука и аз отидох да отворя. Вкарах количката на румсървиса, сложих всички резета и едва тогава си сипах кафе в една голяма чаша. Лейди Ейнсли-Хънтър затвори телефона и двамата с Честър едновременно се обърнахме към нея. Аз исках да науча причините за лошото й настроение, докато асистентката просто очакваше заповеди.

В продължение на повече от минута нейно благородие не ни обърна никакво внимание. Свела очи към плота на бюрото, тя беше потънала в размисъл.

— Какво имаме по програма за тази вечер? — попита най-сетне тя и леко се извърна към Честър. Не мога да кажа, че в гласа й имаше особен интерес.

— Лекция в „Сара Лоурънс“ — обадих се аз и след любопитните им погледи се почувствах длъжен да добавя: — Алма Матер на Натали, затова съм го запомнил.

— Отмени я — отсече Ейнсли-Хънтър, обръщайки се към Честър. — А след това разбери къде ще бъде приемът и направи всичко възможно да бъдем поканени!

Честър кимна и взе телефона. Нейно превъзходителство се насочи към покоите си.

— Ей, чакайте малко — обадих се аз. — Какво става тук? Защо се налага промяната в плановете?

Тя спря и ме дари с поглед, който беше не по-малко изненадващ от гнева й преди броени минути. За миг си помислих, че ще ме попита за какъв се мисля, та да й задавам подобен въпрос. После очевидно си спомни за какво съм бил нает.

— Чувал ли сте за „Роршах тест“? — попита ме тя. — Не става въпрос за психотест, а за рокгрупа със същото име…

— Чувал съм — отвърнах.

Малко преди да се премести в общежитието, Ерика ми беше пускала един от техните албуми — някаква смесица между акустичен рок и електронна музика. Намираше ги за готини, докато моето мнение беше доста по-различно — на мен тази музика ми звучеше прекалено объркано и претенциозно.

— Отиваме на купона по случай новия им албум.

— Заради този купон ще отмените лекция в престижен колеж? — вдигнах вежди аз.

— Това е една от любимите групи на Робърт. Той ще се зарадва.

Сбърчих вежди и се приготвих да задам следващия логически въпрос, но тя ме изпревари:

— Извинете, трябва да се обличам.

И изчезна зад вратата на спалнята си, а Честър ми хвърли един поглед откъм писалището. Поглед, който дори не исках да тълкувам.

 

Купонът беше организиран в клуб на име „Лот 61“, който се намираше в квартала на кланиците и месопреработката, на хвърлей камък от един друг клуб, в който бях подскачал преди около две години. По принцип избягвам заведения като „Лот 61“, а и без това в такива заведения рядко допускат хора като мен. Управата им пет пари не дава за славата ни и се държи така, сякаш никога не е чувала за нас.

Но с лейди Ейнсли-Хънтър положението беше съвсем различно.

Купонът беше с начален час осем, но ние се появихме чак към единадесет, заради желанието на клиентката ни да изчакаме събирането на максимален брой репортери. Това ме накара да се запитам защо изобщо отмени лекцията в „Сара Лоурънс“, но, разбира се, не казах нищо. Единственото ми обяснение беше, че в онзи момент беше ядосана и не разсъждаваше логично. Гневът й отдавна беше преминал, каквито и да бяха причините за него. През остатъка от деня дамата с благородническа кръв се беше държала абсолютно спокойно.

Дейл спря пред клуба. Тротоарът беше задръстен от представители на светското общество и пресата, всичките облечени в маркови одежди, последен писък на модата. Те обаче не ни обърнаха внимание, тъй като мерцедесът беше далеч от представите им за лимузина. Мур слезе пръв и тръгна към входа. Напрежението започна да се покачва едва когато от колата слезе и лейди Ейнсли-Хънтър, следвана по петите от моя милост. Пазачът на входа, който приличаше по-скоро на манекен, отколкото на охранител, изобщо не си направи труда да проверява имената ни в списъка си. Едва успях да му извикам, че след нас идват още четирима, преди да потънем в оглушителната музика, която тресеше сградата.

Мур хладнокръвно ни поведе към зоната на бара, обзаведена с огромна камина и мебели от седемдесетте. На дансинга се гърчеха човешки тела, шумът беше оглушителен. Забелязах и охрана — неколцина цивилни и униформени, които се бяха струпали около входа на главния салон.

Лейди Ейнсли-Хънтър взе чаша шампанско от таблата на преминаващ келнер, после окачи на лицето си ослепителна усмивка и започна да оглежда гостите. Хвърлих въпросителен поглед към Мур, който само сви рамене. Ако имаше някаква представа какво правим тук, вероятно добре я криеше. Иначе не изглеждаше недоволен от възможността да види отблизо рокбандата „Роршах тест“…

Първият репортер се добра до нас след по-малко от минута. Беше чернокож младеж с почтителна физиономия, който се оказа от списание „Спин“. Нейно благородие го поздрави като стар познат, после го замъкна на бара. Разговаряха почти с крясъци, защото иначе беше изключено да се чуят. Обърнах се към вратата точно навреме, за да видя появата на Натали и Честър, следвани по петите от Кори и Дейл.

— Къде сте, по дяволите? — прозвуча гневният й глас в слушалката ми.

— На бара — отвърнах.

Докато стигнат при нас, и двете бяха спирани по няколко пъти от изключително стилно облечени мъже, които явно ги канеха на танц. Кори и Дейл останаха абсолютно незабелязани, ако не се броят няколко присмехулни погледа към облеклото им.

Нейно благородие и репортерът си поговориха още малко, после тя го дари с целувка по бузата и се отдалечи. Широко усмихнат, човекът се върна на масата си близо до камината.

— Страхотен е! — изкрещя в ухото ми тя. — Казва се Джеймс Рич, миналата година написа материал за „Заедно сега“. След публикацията членовете на американските ни филиали се увеличиха с цели осем процента.

— Изглежда симпатичен — промърморих аз.

— Какво?

— Казах, че е симпатичен.

Тя кимна и махна с ръка на един мъж, който се беше изправил под картина на Деймиън Хърш, представляваща цапаница от многобройни цветни петна. Мъжът махна в отговор и започна да си пробива път към нас. Отчитайки гъстотата на тълпата, аз реших, че ще стигне до нас поне след час.

Присъствието на Натали, Кори, Дейл и Мур ми позволи да насоча цялото си внимание към лейди Ейнсли-Хънтър. Приведох се към нея, напълних дробовете си с въздух и изревах:

— Пак ще попитам: защо сме тук?

Тя отпи глътка шампанско, очевидно за пръв път. В очите й се появи лека изненада, чашата кацна на бара, а главата й се приведе по посока на Мур.

— Искаш ли да те срещна с групата, Робърт?

Той се усмихна и поклати глава.

— Това би било доста непрофесионално от моя страна, милейди.

— Нищо подобно — успокои го тя. — И без това трябва да си поговоря с Орин.

— След като ваше благородие настоява — бързо отстъпи приятелят ми.

— Да, тя настоява — кимна благородната дама и въпросът беше решен. Цялата ни делегация тръгна да се срещне с бандата.

 

Фактически членовете на „Роршах тест“ бяха само трима — двамата братя Орин и Джуд Маклафлин и един барабанист, наречен Дигър. Така и не разбрах дали това е малкото му име, фамилията или просто някакъв прякор. Орин и Джуд явно бяха слезли от едно и също дърво, но Орин беше по-едър и по-висок от братчето си. И тримата бяха от Шефилд, Англия, а дрехите им бяха толкова непретенциозни, че се запитах как изобщо са ги пуснали да влязат.

Открихме ги във ВИП помещенията в задната част с мебели от 70-те, сред които светеха изисканите лампиони на Хорхе Пардо. Помещението беше силно задимено, ноздрите ми различиха сред цигарен дим характерната миризма на марихуана. Широкият дървен плот до стената беше отрупан с черен хайвер, пушена сьомга, плодове, бутилки шампанско и плашещо количество бира „Коорс“. Из ъглите се бяха пръснали разни групички — най-вероятно шофьори и помощен персонал. Двамата с Мур придружихме нейно благородие, а другите останаха до дансинга. В момента, в който ни зърна, Орин скочи от дивана и сграбчи лейди Ейнсли-Хънтър в прегръдките си. Джуд се ухили, а Дигър удари един юмрук на нещо като малък тъпан в скута си. Това беше единствената реакция, с която отбеляза появата ни.

— Лейди Антония! — радостно възкликна Орин. — Не знаех, че сте тук!

— Не исках да пропусна този шанс — отвърна дамата. — Запознайте се с Робърт Мур, шефа на охраната ми. Той е ваш фен…

Орин беше с година-две по-възрастен от лейди Ейнсли-Хънтър, но имаше абсолютно хлапашка усмивка.

— Вярно? — обърна се той към Мур.

— Абсолютно — кимна приятелят ми.

Музикантът сграбчи ръката му и я разтърси.

— Винаги ми е гот, като видя фен — рече той. — Снабди ли се вече с новия ни албум? Чакай малко, тук някъде трябва да има няколко копия… — Обърна се към жена на средна възраст, която сипваше питиета до плота, и мощно изкрещя: — Либи, я намери един диск с новия албум и го донеси насам!

— Нямаше нужда — притеснено промърмори Мур.

— Нямаш грижа, приятел. Ето, заповядай. Можеш да му се кефиш колкото искаш, защото е най-доброто на пазара. Ще видиш как сме го барнали.

Разплул се на дивана зад гърба му, Дигър кимна и изпусна дима от гърдите си. Изобщо не се закашля.

— Сутринта моята асистентка е разговаряла с вашия мениджър — каза лейди Ейнсли-Хънтър. — Той й съобщил, че „Роршах тест“ няма да се включи в нашия албум.

— За което искрено съжаляваме, лейди Антония — направи тъжна физиономия Орин. — Но просто няма как. Вие искате албумът ви да бъде готов за Коледа, което означава, че трябва да запишем парчето до един месец. Но по това време сме на турне и нямаме никакво време за записи.

Лейди Ейнсли-Хънтър кимна.

— Да, зная, че сте заети. Доколкото чух, новият ви албум е тръгнал рязко нагоре и се очаква да оглави класациите.

— Е, надяваме се да е така.

— Но вие ми обещахте, Орин! Дадохте ми дума, че водещият сингъл на нашия албум ще бъде на „Роршах тест“. Казахте, че текстът ще бъде написан специално за нас и — ако използвам собствените ви думи — ще бъде нещо наистина различно!

Тъжната физиономия на Орин Маклафлин стана още по-тъжна, очите му се извърнаха към мястото, на което седеше брат му. Джуд следеше разговора и мълчеше, а Дигър изглеждаше така, сякаш отново ще кихне.

— Да, обещах ви — призна вокалистът на групата. — Но нещата се промениха и вече нищо не можем да направим.

— Можете и ще направите.

Така го каза — просто и ясно. Не беше молба, не беше заповед. Главата на Орин рязко отскочи нагоре — сякаш го бяха зашлевили.

— През ноември „Заедно сега“ ще издаде благотворителен албум за набиране на средства за спасяване на децата сираци в Африка и Югоизточна Азия — с равен глас добави лейди Ейнсли-Хънтър. — Набелязали сме цифрата петдесет милиона долара, но аз съм сигурна, че ще я надминем. За целта изключително прецизно подбрах групи и състави, които могат да привлекат вниманието на една подчертано младежка публика. Ще станете изключително популярни именно сред тази публика. А въпреки пристрастията на бодигарда ми ние с вас отлично знаем, че той не попада във възрастовата категория, която имам предвид… Вие ми дадохте думата си и аз настоявам да я спазите!

— Лейди Антония! Ние искаме да изпълним обещанието си, но…

— Не съм дошла да слушам извинения, Орин — сряза го с леден тон благородната дама. — Нито пък да осъществявам светски контакти. Обяснявам ви как стоят нещата. Вие ще напишете песента, която ще бъде адски хубава, направо гениална. А след това ще я запишете, с оглед да бъде готова за края на август…

Орин поклати глава, на лицето му се изписаха обида и гняв.

— Пет пари не давам каква кръв тече в жилите ти! — изръмжа той. — Така не се разговаря с приятели! Никой не може да ме притиска по този начин!

— Тук не става въпрос за приятелство! — скочи на крака младата жена. Беше толкова бясна, че аз неволно направих крачка напред, готов да я озаптявам. Изправил се от другата й страна, Мур беше замръзнал на място с диска в ръка. — Става въпрос за работа!

— Не можеш да ни принуждаваш да…

— Мога! — изръмжа тя и направи още една крачка към него. В поведението й нямаше дори следа от любезност. — Ще ми дадеш моята песен, Орин! Не го ли сториш, ще ти се наложи да искаш паспорта на всяка тийнейджърка, която ти прави свирка! Обещавам ти, че ще разбера дори ако една-едничка от тях се окаже малолетна, и тогава всички членове на „Заедно сега“ по света ще научат колко много обичаш децата!

Заплахата прогони и последната капка кръв от лицето на Орин. Брат му беше скочил на крака и изглеждаше още по-шокиран. Дигър хъркаше.

— Утре сутринта асистентката ми ще очаква обаждането на твоя мениджър — каза през стиснати зъби лейди Ейнсли-Хънтър, завъртя се на токчетата си и тръгна към вратата толкова бързо, че трябваше да се затичам, за да я стигна.

Мур ни последва със секунда закъснение, мърморейки някакви извинения и благодарности. Един бегъл поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че лейди Ейнсли-Хънтър го беше унизила точно толкова, колкото и Орин.

— Винаги заради деца — промърмори унило той, докато си пробивахме път към дансинга.