Грег Рука
Лична охрана (26)

9.

Джери пое курс към Бекия. Когато яхтата навлезе в лагуната пред къщата, небето над главите ни беше обсипано със звезди. Предварително изключи контролните светлини, пусна котва и ме предупреди, че ще чака най-много един час. Отговорих, че един час е всичко, от което се нуждая. После подхвърлих, че ако го намеря на същото място в средата на лагуната, ще му връча още двадесет хиляди долара.

— В такъв случай остава да се надяваме, че плуваш добре — кимна Джери.

Започнах да свалям дрехите си. Останах само по гащета и се гмурнах в топлите води на лагуната. Разстоянието не беше сериозно, но аз предпочетох да го покрия с максималната бързина, на която бях способен. Натоварването и приятното докосване на водата бяха добре дошли за изтерзаното ми тяло. Само след стотина метра започнах да чувствам как то се освобождава от последните остатъци на виаграта. Когато стигнах брега, гърдите ми напрегнато се повдигаха и отпускаха.

Добрах се до къщата, но предпазливо се отдалечих от алеята и се покатерих на едно от махагоновите дървета край стената. От него скочих на покрива. Не очаквах засада от страна на Оксфорд. Бях сигурен, че съм го ранил и ще му трябва време за възстановяване преди отново да се заеме с мен. Но въпреки това исках да бъда максимално предпазлив. Използвах един от по-дебелите клони, надвесени над терасата на Алена, и пъргаво се спуснах по него. Краката ми скоро докоснаха плочките, но се наложи да се придвижвам изключително внимателно, тъй като всичко беше покрито със счупени стъкла. В крайна сметка успях да се добера до вътрешността на спалнята, без да порежа босите си крака. Набързо претърсих шкафовете и бюрото. Трябваше да съм сигурен, че вътре няма доказателства срещу мен или Алена. Прехвърлих се в банята, а оттам и в моята стая. Всичко беше наред.

Насочих се към тренировъчната зала в мазето. Спрях до вратата и набрах кода за оръжейното хранилище. Вътре имаше внушително количество средства за водене на бой, включително експлозиви — най-вече шашки пластичен експлозив с монтирани капсул-детонатори и кухненски таймери, плюс няколко гранати. На вътрешната стена на хранилището имаше още един сейф с цифрова комбинация. Натиснах съответните бутони и вратичката щракна. Вътре имаше малка купчинка документи, няколко комплекта фалшиви самоличности, използвани от Алена през годините, а също така и квитанции от различните й банкови сметки. Най-важен от всички тях беше един специално създаден финансов тръст, който финансираше кредитните й карти независимо под какво име ги ползва. Опразних сейфа до дъно, включително и парите. Те бяха в различни валути и по най-бегла преценка бяха някъде около четвърт милион долара. Оставих вратичката отворена. По същия начин постъпих и с вратата на самото хранилище, но преди това прибрах експлозивите.

Не бях работил с взрив от годините си в армията и затова действах много внимателно. Една от пресовките пластичен експлозив сложих до вратата на тренировъчната зала. Взривът със сигурност щеше да унищожи електрониката и да предотврати евентуалното използване на информацията в нея.

Нагласих таймерите на тридесет минути, погледнах часовника си и ги включих.

В коридора пред залата имаше малък генератор за ток, който Алена беше монтирала като предпазна мярка в случай на аварийно прекъсване на захранването. До него се виждаха две туби по пет галона, пълни догоре с бензин. Взех ги със себе си горе.

Стигнах до трупа на Крис на приземния етаж. Топлият и влажен въздух вече беше подействал и над него се въртеше облак от мухи. Минах транзит и влязох в кухнята. Под умивалника имаше големи пластмасови торби за боклук, които щяха да ми свършат добра работа за документите. Взех няколко и преди да сложа документите, внимателно ги натиках една в друга и им изкарах въздуха. Запечатах така оформения пакет с няколко пласта изолираща лента, а след това го залепих за корема си. Знаех, че на по-късен етап това ще ми причини болка и вероятно ще отнесе част от кожата ми, но просто не се сетих за нищо по-добро. Предстоеше ми плуване до яхтата, а документите трябваше да оцелеят на всяка цена.

Отворих чекмеджето до умивалника, в което Алена държеше свещи и фенерчета. Извадих кутия кибрит, върнах се при тялото на Крис и претърсих джобовете й.

Дребни пари, една-две квитанции, пакетче дъвка. В раницата й открих портмоне и паспорт, кутия с флумастери, прикрепена с ластик към два резервни бележника, плюс преносим компютър „Макинтош“. Бележникът, който беше използвала преди инцидента, лежеше на пода до дясната й ръка. Пуснах го в раницата и събрах всичко в средата на стаята.

Качих се с едната туба до горната площадка и започнах да слизам на заден ход, поливайки стъпалата. Втората разлях направо в хола, като особено внимание обърнах на раницата на Крис, лавиците с книги и мебелите.

Излязох на верандата, следван от натрапчивата миризма на бензина. Погледнах часовника си. Разполагах с двадесет и три минути до избухването на пластичните експлозиви и вероятно с някъде около тридесет преди Джери да вдигне котва и да ме зареже на острова.

Изчислих, че това ми дава десетина минути, за да потърся Миата. Но малко по-късно се оказа, че за тази работа ще ми стигнат и три. Доберманът се беше свил на кълбо под верандата, очите му нервно проблясваха. Протегнах ръка да го погаля и той лекичко настръхна, но все пак запълзя към мен. Изчаках го да се измъкне и хубавичко го почесах зад ушите. Набързо опипах тялото му със свободната си ръка, но не открих никакви наранявания.

— Тя е добре — прошепнах му аз. — Чакай тук…

Върнах се назад, драснах една клечка от кибрита и с нея запалих всички останали. Хвърлих малката факла в хола и побързах да обърна гръб на топлината, която изригна оттам. Миата ме последва до брега, но там беше обзет от колебание и нерешително спря. Очите му проследиха как нагазвам във водата, но аз се обърнах едва когато гърдите ми се скриха под нея.

Кучето продължаваше да ме гледа от брега, а зад него се разгаряше пожарът — достатъчно буен, за да изпепели всички следи от живот в този дом. Пластичният експлозив щеше да срине скривалището. Разбира се, това щеше да породи въпроси и да предизвика разследване. На даден етап щяха да открият и тялото на Крис Хейвъл. Имаше шанс да я сбъркат с обитателката на дома — същата, на която беше направила лоша услуга с написването на своя роман.

— Ела тук — повиках кучето аз. — Знам, че можеш да плуваш.

Миата направи две крачки към водата, но отскочи назад в момента, в който вълните намокриха лапите му.

— Не мога да те нося — примолих му се аз. — Много е далече…

Той направи още един опит, но отново се отдръпна. Погледнах часовника си. Зарядът щеше да избухне след шестнадесет минути, а „Лутра“ вдигаше котва след двадесет. На идване ми беше по-лесно, тъй като плувах заедно с прилива, но обратният път със сигурност щеше да ми отнеме повече време. Не можех да чакам нито секунда повече.

Обърнах се и тръгнах към откритото море. Водата стигаше до шията ми, някои вълни дори покриваха главата ми. Миата направи няколко нервни тегела по пясъка, после изведнъж се обърна и хукна към къщата, от чиито прозорци вече се показваха огнени езици. Грохотът на пожара беше по-силен от плясъка на вълните. Погледнах часовника си за последен път, изругах и тръгнах да се връщам. Миг по-късно Миата изскочи от горичката пред къщата, профуча покрай мен и се хвърли във водата. Обърнах се отново и заплувах.

Добрах се до яхтата цели пет минути преди крайния срок. Протегнах ръце към въжената стълба, преметната през борда. Джери се наведе да ми помогне, но аз поклатих глава и се обърнах да потърся Миата.

Открих го на десетина метра зад гърба ми, положението му никак не беше розово. Отблъснах се от борда и заплувах към него. Доберманът е силна порода куче, но плуването едва ли е сред основните му качества. Отдалеч си личеше, че Миата прави неимоверни усилия да задържи главата си над водата. Хванах предните му лапи и ги преметнах през раменете си. Допълнителната тежест от тридесет-четиридесет килограма заплаши да ме потопи на място. Прегърнах го през тялото, ритнах няколко пъти и бавно заплувах по гръб. Мускулите ми пламнаха като стените на къщата в далечината. Обзет от паника, Миата започна да рита с лапи и в резултат аз погълнах солидна порция солена вода.

В следващия момент се блъснах в борда на яхтата. Джери придържаше стълбата с едната ръка, а с другата се опитваше да ме хване. Извъртях се с Миата на раменете по начин, който му позволи да докопа козината. В следващия миг кучето се озова на палубата, а аз побързах да го последвам.

Погледнах към брега. Сиянието на пожара вече надхвърляше върха на съседния хълм. Приглушен тътен извести взривяването на пластичния експлозив. Над хълма изригна букет от оранжеви пламъци, който бързо се стопи в равномерното сияние на пожара.

Джери включи мотора и корпусът се разтърси. Кърмата се извърна към брега, който бързо потъваше в мрака. Седнах на палубата да си поема дъх, а Миата се просна до мен и положи глава в скута ми. Обърнах се и хвърлих последен поглед към огненото сияние, което бавно потъваше зад хоризонта…