Грег Рука
Лична охрана (30)

4.

Когато се събудих, Алена вече беше станала. Отидох да й правя компания за йога. Тя направи малко упражнения, при това без да влага много старание. После влезе в голямата баня за един душ, а аз слязох долу. Приготвих закуска за Натали, а за нас с Алена само обичайните плодове. Тя се появи в кухнята, придвижвайки се енергично с помощта на патериците. Избухна в смях, като видя многобройните тубички и шишенца.

Изчаках я да изпие сока и витамините си и накратко я запознах с това, което бях намислил. Натали се появи още в началото на разказа ми, но не обели нито дума, заета с шумната кафемашина. Наложи се да повторя някои неща. Алена ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. После каза, че планът звучи солидно, но ако всичко е наред, трябва да се насоча не към Швейцария, а към Австрия.

— Трябва ти сметка в спестовната каса, викат им шпарбух — уточни тя. — Открива се срещу паспорт, но иначе е напълно анонимна. За целта трябва да навиеш някой от местните граждани.

Отвърнах, че това изобщо не е проблем, после се качих горе за един бърз душ и опаковане на багажа. Дан се появи, докато се обличах. Водеше обещаните четирима пазачи — всички до един умалени и значително по-млади негови версии. Моментално разпознах две от муцуните в ресторанта в Брайтън Бийч. За другите ми трябваше малко повече време, но и тях ги разпознах — бяха двамината, които ме изненадаха пред стаята на Катрина в онзи бардак. Появиха се в пълно снаряжение с пистолети и пушки, а английският им варираше в широки граници — от почти неразбираем до напълно нечленоразделен. Натали ги запозна с терена и ги разпредели по двойки — докато едната охраняваше външния периметър, другата трябваше да пази къщата.

Малко преди да приключи инструктажа, пред портала спря още една кола. Докторът, който беше намерил Дан, се оказа петдесетгодишен мъж с болезнено бяла кожа и воднисти, леко кървясали очи. Беше слаб като наркоман или бегач на дълги разстояния. Не се представи, не пожела и ние да му се представим. Носеше два доста обемисти сака, които прегледах внимателно преди да го пусна в къщата. В единия имаше комплект лекарски инструменти и внушителен запас от лекарства, а в другия — пълен набор шини и инструменти за обездвижване и гипсиране.

Алена напусна дневната, където присъстваше на инструктажа, и отиде в съседната стая за първия преглед. Наредих на Дан да остане пред вратата, а аз влязох вътре. Докторът й каза да легне и тя се подчини, като първо свали панталоните си. Той я накара да изпъне ранения крак, свали марлите и започна да опипва прасеца, придвижвайки се бавно нагоре към средата на бедрото. Зададе й един-два въпроса, свързани главно с движенията и усещанията в крака. В един момент пръстите му потънаха доста дълбоко в раната, но тя само се намръщи и не издаде нито звук.

Двадесет минути по-късно кльощавият беше готов с диагнозата, която се оказа доста песимистична.

— Без рентген не мога да бъда напълно сигурен, но по всичко личи, че са счупени и двете кости, които свързват коляното с глезена — обяви той. — Парченцата от тях са почистени, но костите не зарастват… Не знам името на касапина, който се е упражнявал върху крака ви, драга, но на ваше място бих си поискала парите обратно. Дори да не обърнем внимание на конфигурацията на костите, която за по-кратко ще нарека тиб-фиб, пак ще бъдем изправени пред изключително тежки мускулни увреждания. Много съм учуден, че изобщо имате някакви усещания в левия си крак. Да не говорим, че не крещите от адската болка… Виждал съм как мъже планини от отбора на „Ню Йорк Джетс“ реват като хлапета, при това с далеч по-леки наранявания от вашето.

— Можете ли да направите нещо? — попитах навъсено аз, тъй като ми писна от мрачните му дрънканици.

— Операция — без колебание отвърна докторът. — За съжаление това не е по моята част. Трябва ви човек, който да се залови с основно почистване, а след това може би и да замени част от костта с протеза. Разбира се, всичко е относително. Ако мога да видя нещата под рентген, ще бъда далеч по-категоричен какво трябва да се направи.

— Ще се възстанови ли кракът, ако се подложа на операция? — попита Алена.

— Вероятно не. Освен мускулните травми, имате и значителни нервни увреждания. С помощта на интензивни физически упражнения вероятно ще успеете да възстановите част от мускулната маса, но кракът никога няма да ви служи както преди. По всичко личи, че до края на живота си ще се опирате на патерица или бастун.

— Звучиш страшно оптимистично в присъствието на болен, докторе — подхвърлих аз.

Онзи се обърна към мен и избърса сълзящите си очи.

— Какво искаш от мен, умнико? — попита изненадващо враждебно. — Тук съм само защото грозният руснак отвън ми даде два бона да дойда с колата до Маува, като ми обеща още три на излизане. Долната част от крака на дамата е раздробена, най-вероятно от пушечен изстрел. Което автоматично ме навежда на мисълта, че вие сте някакви престъпници, нелегални емигранти или нещо друго, което не желая да знам… Ако я закараш в хирургията, може би ще спасят нещо, иначе кракът й ще стане напълно безполезен.

Алена се надигна на лакти и промърмори нещо на руски.

— Какво можеш да направиш, докторе? — попитах аз.

— Мога да сложа шина на коляното, за да се обездвижи долната част на крака. Това ще намали болките. Мога да й дам перкодан или друго лекарство срещу болката.

— Предпочитам шината — каза Алена. — А лекарствата си ги задръж, защото сигурно ще ти потрябват.

— Не споря — неочаквано се съгласи докторът, измъкна една шина от сака си и прецени на око размерите на коляното й. Очевидно недоволен от това, което видя, той я върна обратно, и извади друга, значително по-дълга. Започна да я прикрепва към коляното с помощта на стърчащите от нея каишки. Алена изруга само веднъж, докато се оказа собственик на комбинация от метал и каучук, която се простираше от коляното чак до глезена.

— Ще й трябва помощ, за да обува панталоните си — предупреди ме докторът и дръпна ципа на сака. — А сега, деца, желая ви приятни забавления. Къде е грозникът с мангизите ми?

Изведох го навън и поръчах на Дан да го изпрати до колата. Руснакът кимна, после надникна в стаята и попита нещо Алена на руски. Тя му отговори едносрично, той кимна и положи тежката си лапа върху кльощавото рамо на доктора.

Алена се изправи и предпазливо прехвърли част от тежестта си върху крака с новата шина. Прониза я такава болка, че тя неволно изхълца, а очите й плувнаха във влага. Подадох й патериците, тя излезе навън и закуцука към стълбището.

— Засечи времето — подхвърли през рамо и пое нагоре.

Изкачването й отне петдесет и шест секунди, но вместо да се усмихне, тя се начумери още повече. Влезе в стаята си и седна на един стол до прозореца.

— Може би трябва да дойда с теб.

— В никакъв случай! Това би те изложило на още куп опасности, да не говорим за раната ти.

Тя изсумтя, но не каза нищо. След няколко секунди мълчание се обърна към мен и поръча:

— Като вкараш парите в банката, остави си минимум петдесет хиляди за разноските по пътуването. Преди да тръгнеш, можеш да изтеглиш десет хиляди в швейцарски франкове.

— Добре.

— Останалите можеш да смениш в Англия.

— Добре.

— В близост до Кент имам сигурен тайник, въпреки че няма как да използваш документите в него. Този в Женева също е добър, но в Австрия нямам нищо.

— Не се безпокой, Алена, ще се оправя.

Тя отново замълча. Пръстите й се свиха в юмруци и бавно побеляха.

— Мразя всичко това! — прошушнаха едва чуто устните й. — Мразя този крак, мразя шината! Мразя къщата, мразя доктора, мразя дори шибаната гледка през прозореца!

— Ако нещата се получат, няма да останеш дълго време тук — подхвърлих успокоително аз.

— Сигурен ли си, че Мур ще ти помогне? Няма ли да му се отрази инцидентът с Ейнсли-Хънтър?

— Мур ми е длъжник.

Очите й ме подложиха на продължителен оглед, главата й се поклати.

— Ако откриеш банкера на Оксфорд, ще трябва да бъдеш жесток, Атикъс. Със сигурност трябва да му причиниш болка — е, не жестока и продължителна, но достатъчна, за да му вземеш страха.

— Може би трябва да му подхвърля нещо. Едно от фалшивите имена или нещо друго, за което да се залови Оксфорд.

— Не, в никакъв случай! — стреснато ме погледна тя. — Пипнеш ли банкера, трябва да му отправиш само общи заплахи. Нещо от сорта „проговориш ли, от теб ще намерят само езика“, такива неща… Но трябва да го кажеш свирепо, да е наясно, че си готов да го направиш.

— Ами ако ми повярва?

— Това е без значение. Ти ще бъдеш дяволът, когото той не познава. Но Оксфорд е другият — онзи, когото познава. Уверявам те, че той се страхува много повече от Оксфорд и ще продължава да го прави независимо от краткия му сблъсък с теб. Техните взаимоотношения се базират само върху две неща: страх и алчност. До този момент преобладаваща е била алчността. Но ти трябва да наблегнеш на страха, защото заплашиш ли живота му, той изобщо няма да се сети, че го манипулираш. Искрено ще вярва, че е проявил храброст и лоялност, които Оксфорд ще възнагради щедро.

— Говориш за него като за мъж — подхвърлих аз.

— Почти сигурно е мъж — кимна Алена. — Деветдесет и девет процента от банкерите за специални поръчки са мъже.

— Трябва да се върна до седмица.

— Ще бъда тук и ще те чакам — мрачно промълви тя.

 

Рано следобед Дан ме откара до Манхатън и остана да чака в мерцедеса, докато аз уреждах паричните преводи в клона на Креди Сюис на авеню Медисън. Представих се като Пол Либърг и се легитимирах със съответните документи, а жената зад гишето вкара името в компютъра. Изражението й изгуби част от любезността си, която отстъпи място на снизхождението — вероятно защото изтеглих всичките двеста хиляди долара, вкарани преди време от Алена. Сто от тях наредих да бъдат прехвърлени с чек на името, което Дан ми даде в колата, петдесет отидоха в друг чек на името на Джесика Бетие, а последните петдесет изтеглих в брой. Спазих условието да обърна десет от тях в швейцарски франкове, а след това си позволих волността да обърна други десет в английски фунтове.

Върнах се в колата и подадох двата чека на Дан. Казах му да даде на Наташа този с по-малката сума и се разделихме. Аз метнах сака на рамо, а той бързо потъна в оживения трафик.

Часовникът ми показваше два без осем минути, а това означаваше, че разполагам с повече от пет часа, за да хвана самолета — разбира се, след като свърша в Ню Йорк нещо, което си бях намислил още преди три дни. Беше рисковано и дори глупаво начинание. Ако бях споделил с Алена или Натали къде възнамерявам да отида и кого искам да видя, и двете щяха да побеснеят от гняв.

Въпреки това го направих — хванах влака за Астър Плейс по линията Лексингтън. Върнах се на повърхността между кулите близнаци Старбъкс и тръгнах пеша към Бродуей. Извървях две пресечки на юг, после две на запад и хоп — озовах се в студентския град на Нюйоркския университет. Открих общежитието, което ми трябваше. Изправих се пред вратата и се запитах дали да натисна звънеца, но група момичета изскочиха навън и ми спестиха колебанието. Мушнах се между тях и тръгнах към асансьора, вратата се захлопна зад гърба ми. Натиснах бутона за шестия етаж.

Вратата на стаята й беше облепена с разноцветни хартии и репродукции от плакати на прочути филми. В центъра се мъдреше лепенка за автомобил, която ме съветваше да питам властите, а непосредствено под нея — ксерокопие на изрезка от вестник, на която пишеше „К.С. и Ерика — най-добрата комбинация в света!“.

Не се наложи да чукам, защото вратата беше отворена. Протегнах врат и я видях да седи зад един лаптоп и яростно да чука по клавишите. От устата й стърчеше запалена цигара.

— Може ли да вляза? — попитах.

Ерика се завъртя заедно със стола си, свали цигарата и се затича към мен. Прегръдката й почти ме изтласка обратно в коридора. В резултат на тези буйни действия едва не залепи фаса си на врата ми.

— Къде се губи толкова дълго, по дяволите? — попита тя, забила нос в гърдите ми. Миг по-късно се дръпна и повтори въпроса.

— Да идем някъде — предложих аз.

— Влизай, влизай, К.С. не е тук — дръпна ме тя. — Отиде на курс по драматургия и едва ли ще се върне скоро.

— Нека те почерпя едно кафе.

Ерика отвори уста да повтори поканата и това ми позволи да забележа сравнително пресния пиърсинг, който беше направила на езика си. После изведнъж промени намеренията си и се обърна към компютъра. Запамети документа, върху който работеше, изключи компютъра, грабна черното си кожено яке — същото, което двамата с Бриджит й бяхме подарили за рождения й ден миналата година, — и тръгна до мен по коридора.

Мълчахме и в асансьора, и във входното фоайе. Излязохме на улицата, тя дръпна ципа на якето си и попита:

— Сега можем ли да говорим?

— Още не.

— По-надолу на Кристофър има едно заведение, в което сервират хубаво кафе ява, при това в големи чаши.

— Хайде, отиваме там.

Тя тръгна напред. След пресечка и половина, отново се обърна и ме погледна:

— Сега?

— Сега — кимнах аз и тя се хвърли на врата ми. Този път я прегърнах и здраво я притиснах към себе си.

— Бясна съм ти! — просъска на гърдите ми.

— И аз — рекох. — Защото си пропушила.

Ерика се дръпна и шеговито ме блъсна в гърдите.

— Не е същото! — отсече тя. — Не е същото!

— Освен това си пробила езика си!

— Ти пък си махнал очилата и си позволил на животинската козина да избие по лицето ти. О, извинявай, не схванах веднага, че това е брада!

— Използвам я за прикритие.

— На сводник ли се правиш?

— Глупости! Изобщо не приличам на сводник!

— Не знам на какво приличаш. — Отметна глава назад и отново ме огледа: — Е, добре, по дяволите… Бриджит казва, че си…

— Че съм превъртял.

— Бих използвала друг израз, но не мисля, че си луд.

— Ние, лунатиците, рядко превъртаме.

— Ще ми кажеш ли къде беше?

— Ще ти кажа всичко — обещах аз.

 

Ерика ме слушаше с чаша в ръце. Наистина голяма чаша. Държеше я пред себе си така, както тибетски монах държи молитвената си купа, яркосините й очи бяха заковани върху лицето ми. При последната ни среща косата й беше с естествения си тъмнорус цвят, но сега беше боядисана в черно, съвсем като якето й. Пак беше преметната наляво, за да скрие ухото, обезобразено преди четири години от въоръжен с нож нападател.

Изглеждаше по-различна и нямаше нищо общо с тийнейджърката, която преди години се появи у дома и стана причина за огромен хаос. В момента беше млада жена на деветнадесет, която по мое мнение изглеждаше много добре. Толкова ми беше хубаво с нея, че дори забравих да й направя забележка за поредната цигара, която запали.

Тя ме изчака да свърша, захили се, а след това изведнъж се задави с цигарения дим. Това обаче изобщо не се отрази на веселото й настроение.

— Няма друг като теб — поклати глава. — Само ти можеш да изчезнеш, отвлечен в плен от някого, а след това да се появиш отново, вече като ангел хранител на същия човек!

— Уникална дарба, нали? — промърморих аз.

— Бриджит е права — ти наистина си луд!

— Кога си разговаряла с нея?

— Вчера обядвахме заедно. Беше категорична, че не желае да има нищо общо с теб. Попитах я дали само докато тази история приключи или изобщо, а тя отговори, че не знае.

— Бриджит има своите причини и те са напълно основателни. Разбирам я напълно.

— Според мен малко преиграва.

— Наистина ли? — учудих се аз.

— Да, наистина. Забрави ли, че миналата година самата тя ни приложи тоя номер с изчезването? А когато я откри — ти я откри! — беше надрусана до козирката и лежеше в собствените си лайна! Ти я прибра у дома, ти я почисти, ти пое грижата да я наблюдаваш. Мисля, че ти е задължена и би могла да ти отговори със същото.

— Ситуацията е друга.

— Винаги си й давал повече, отколкото тя на теб — констатира Ерика и пусна няколко кръгчета дим към тавана. Въоръжих се с търпение и зачаках да приключи с демонстрацията. Ръката й посочи сака, който бях оставил на пода до краката си. — Или заминаваш някъде, или вътре има нещо за мен.

— Заминавам.

— Разочарована съм. Надявах се на блузка или тениска, на която да пише нещо от сорта на „Моят юридически защитник замина на карибски остров с една професионална убийца, а за мен остана само тая шибана тениска“…

— Знаеш ли, ще взема наистина да ти поръчам нещо такова.

— Искам я черна, с бели букви — уточни тя. — Ще ми кажеш ли къде отиваш?

— Не.

— Значи си дошъл да кажеш здрасти и довиждане?

— И още нещо… Нещата около Алена могат да станат опасни, затова искам да бъдеш внимателна.

— Аз винаги съм внимателна, големи братко!

— Нямам предвид да носиш презервативи в чантичката си, Ерика! — погледнах я строго. — Искам да не поемаш глупави рискове. Излизай само с приятели, не се напивай, не се друсай, избягвай всички останали тъпотии, които са характерни за колежа.

— Никога не съм пушила трева! — заяви тя гордо.

— Говоря по принцип. А сега ще те запозная и с някои детайли: никога и при никакви обстоятелства не се отбивай в апартамента, който сигурно е под наблюдение. Заключвай вратата си в общежитието, никога не я оставяй така, както я заварих днес. Искам да си нащрек, докато не ти кажа обратното. И не забравяй, че ще ти го кажа лично. Ако при теб се появи някой непознат и каже, че аз го пращам, веднага вдигай тревога и изчезвай! Ако искам контакт с теб, ще го направя лично или ще ти пратя общ познат — Натали, Скот или Бриджит… Ако забележиш нещо подозрително, колкото и незначително да е то, искам веднага да се свържеш с някого от тях. Не се притеснявай, че ще проявиш параноя, не мисли, че ще изглеждаш глупаво. Защото става въпрос за живота ти!

— Говориш съвсем сериозно, нали? — втренчи се в мен тя.

— Ерика — въздъхнах тежко, — ако нещо ти се случи, наистина ще превъртя! Моля те да бъдеш внимателна!

— Добре, ще бъда.

— Даваш ли дума?

— Разбира се. Знаеш, че можеш да разчиташ на думата ми.

— Много добре.

Погледнах часовника си и установих, че остават около два часа и половина до полета. Измъкнах пачка банкноти, отброих под масата пет хилядарки и й ги подадох.

— Фонд „За всеки случай“. Не ги издухвай по хлапаци с бързи коли!

Тя прибра парите, без да ги брои. Бе изгасила цигарата си, явно очаквайки всеки момент да стана. В следващия миг вече беше на крака и пак увисна на шията ми.

— Ще се върна по най-бързия начин — прошепнах на темето й аз.

— Знам — отвърна тя. — Ти винаги се връщаш при мен.

 

В седем и половина същата вечер вече седях на място 29-В в джъмбо-джет на „Бритиш Еъруейс“, току-що излетял за Лондон. В списъка на пътниците се водех като Денис Мърфи.