Грег Рука
Лична охрана (18)

1.

Кучето беше доберман.

Едър мъжкар с тегло около тридесет и пет килограма, оставен без нашийник. Тъжните му като на всяко куче очи ме фиксираха непрекъснато и сякаш искаха да ми кажат, че трябва да се държа разумно, докато съдебните заседатели вземат своето решение. Около врата му личеше грозно набъбнал белег, който се спускаше чак надолу, към гърлото. Върху голата розово-бяла плът никога нямаше да порасне козина. Песът навря муцуна под лявата ми ръка, побутвайки я с влажния си нос. Но в момента, в който раздвижих пръстите си, той се обърна и ноктите му задраскаха по каменния под.

Слънчевата светлина беше доста странна, натежала от жега и размиваща всякакви цветове. Опитах да се ориентирам в обстановката, но липсата на очила правеше задачата почти непосилна. Виждах само оттенъци — светлозелени и сини, главно около леглото. Виждах и правоъгълника на отворената врата. Стената продължаваше надясно, някъде в средата й имаше картина — цветно петно с трудно различима конфигурация.

Чаршафът върху мен беше бял, одеяло нямаше. Повдигнах го и с огромно облекчение видях, че кракът ми си е на мястото. Отпуснах се отново по гръб и обърнах взор към тавана, в средата на който безшумно се въртяха витлата на голям вентилатор. Бях имал халюцинации, при това многобройни и винаги различни. В тях участваха хора, които бях познавал или още познавах — момчето, което редовно ме налагаше след училище, когато бях на десет; сержантът, който безмилостно ме наказваше с коремни упражнения и допълнителни обиколки на плаца; учителят, който ми се подиграваше за тромавия латински. Хора, за които не си бях спомнял от десетилетия, но всичките ме бяха подлагали на тормоз.

Имаше и хора, които познавах сега и които обичах. Бриджит ми казваше, че не мога да й попреча да се върне към дрогата, а след това ме караше да гледам как си приготвя и инжектира поредната доза хероин, като едновременно с това ме молеше да я спра. Скот Фаулър с тесте снимки, зад гърба му са се подредили момчетата от „Анализи“, Грейси и Боулс. На всяка от снимките беше Антония, позите се сменяха и бяха от лоши по-лоши. Тялото й беше голо, смачкано, натрошено или обезобразено. На един кадър нейно благородие лежеше по очи върху гол цимент, а лицето й очевидно липсваше — точно като на онзи Майкъл Ортез в даласките складове.

— Значи това е станало — подхвърли Фаулър. — Но защо не ми каза?

Това бяха най-тежките кошмари, които, слава Богу, вече потъваха някъде далеч в обърканото ми съзнание. Но в един от тях бях изгубил левия си крак, тъй като малката дупчица в бедрото ми се беше превърнала в гнойна гангрена. Територията на прогнилата плът бързо се разширяваше и вече беше достигнала до долната част на торса ми. После Драма каза да не се безпокоя, защото това било нещо нормално и щяло да се оправи. Погледнах надолу и видях, че крака ми го няма, а тя се отдалечава с доволна усмивка, стиснала го под мишница.

Изглеждаше адски реалистично.

Навън пееха птички. Извърнах глава вляво и видях небето и върховете на дърветата. Цветът на небето беше наситено син, без нито едно облаче. Слушах дълго и с наслаждение. Птиците бяха много, зад гръмогласния им хор се долавяше тътенът на морски прибой.

Вляво от леглото имаше някаква етажерка. Върху нея бяха очилата ми, чаша вода и две таблетки адвил. Надигнах се до седнало положение и си сложих очилата. Чаршафът се свлече на пода. Изведнъж се задъхах, вероятно от прекалено много движения. Главата ме болеше до пръсване, устата ми беше пресъхнала и разранена. Гърбът ми беше жива рана, а вратните мускули бяха болезнено стегнати — сякаш ги бях държал прекалено дълго в едно и също положение.

Погълнах хапчетата на сухо с единствената цел да изпитам пълно наслаждение от водата в чашата. Вкусът й беше застоял, но изглеждаше чиста. Изправих се на крака. Червено-кафявите плочки на пода бяха хладни, а орнаментите им се повтаряха и на стените. Въздухът беше спарен и влажен. Краката ми бавно се стабилизираха.

Отвътре на дясната ми ръка беше залепено квадратно парче марля. Дръпнах го и видях засъхнала кръв, а върху кожата ми се виждаше малка дупчица.

Панталон в пясъчен цвят беше преметнат през таблата на леглото. Беше широк и малко дълъг, но под гайките му предвидливо беше вкаран дебел и очевидно здрав шнур. Нахлузих го. Миг по-късно на прага се появи доберманът с тъжните очи, който ме дари със замислен поглед.

— Здрасти, куче — поздравих го аз.

Ноздрите му леко се разшириха. Ако го нямаше грозният белег на шията му, той беше екземпляр за изложба — изключително здрав и много силен. Гледаше, без да мигне, как пристягам шнура около кръста си, после безшумно ме последва на верандата.

Бях на втория етаж на къща, която се намираше на върха на някакъв хълм. Беше изцяло от бетон, боядисана в бледооранжев цвят. Верандата беше открита, четири на четири метра. Вдясно опираше в стената, но наляво продължаваше чак до ъгъла на къщата, а вероятно и от другата страна. Океанът беше на около километър, може би и по-малко. Пясъчната ивица беше ослепително бяла, а водата край брега — изумруденозелена. Навътре постепенно посиняваше и към хоризонта вече се сливаше с цвета на небето. Доста навътре от брега се поклащаше бяло платно на малка яхта. Слънцето беше зад гърба ми, блокирано от къщата. Усещах го като току-що изгряло, но вече се познаваше, че следобедът ще бъде много горещ.

Склонът към морето беше полегат, покрит с разнообразна растителност. Буйните храсти и разцъфнали цветя бяха толкова нагъсто, че между тях не се виждаше никаква пътека. Дървесните представители бяха от най-благородните видове — палми, различни разновидности на кедъра, бамбука и махагона. Имаше и напълно непознати за мен дървета, някои от които бяха отрупани с плод. Листната маса беше толкова странна, колкото и птицата, която се поклащаше на един клон в близост до перилата и подозрително ме оглеждаше. Беше дребна, с жълто коремче и извит като на присмехулник тесен клюн — явно представител на пернатите, които се хранят с нектар. За пръв път виждах такава.

От всичко това стигнах до заключението, че не само съм далеч от Ню Йорк, но вероятно съм и в другото полукълбо.

Доберманът местеше поглед от мен към птичката и обратно.

— Случайно да знаеш къде мога да намеря телефон? — попитах го аз.

Той отново обърна поглед към птичката. После ушите му щръкнаха, тялото му пъргаво се извъртя и излетя от верандата. Ноктите му шумно драскаха по плочките на пода. Потърсих с очи малката птичка, но и тя беше отлетяла. Тръгнах да обиколя верандата. Знаех, че няма да намеря телефон, но дори и в обратния случай едва ли щях да имам някаква полза. Поръчката за разговор с Ню Йорк щеше да отнеме време, освен това нямах отговор на първия въпрос, който щяха да ми зададат Бриджит, Натали, Кори или Дейл. „Вероятно някъде на Карибите“ — беше най-точната фраза, която бих могъл да употребя.

Верандата свършваше малко зад ъгъла, веднага след още един широк френски прозорец. В стаята имаше широко, доста разхвърляно легло — близнак на онова, което току-що бях напуснал. В отворения гардероб се виждаха дрехи — всички без изключение женски, а някои от тях и скъпи. Имаше още две врати. Зад едната от тях имаше просторна баня с двоен умивалник, вана, тоалетна чиния и душ, от която се влизаше в онази стая, където бях лежал аз. От другата врата се излизаше на стълбищната площадка. Доберманът не се виждаше никъде.

Стълбите свършиха в централно разположен квадратен хол с висок таван. Покривните греди бяха умишлено оставени непокрити — вероятно защото бяха направени от превъзходно тиково дърво. Вляво имаше още два френски прозореца, от които се излизаше на покрита веранда и нова, по-различна гледка към морето — в обратната посока на гледката от горната веранда, но пак виждах океана. Мина ми през ума, че сме на остров, при това съвсем малък. Прекрачих прага и излязох навън.

Драма седеше на бял плетен стол край масичка от същия материал със стъклен плот. Доберманът лежеше в краката й. На масичката имаше кана със сок, френска кафеварка, две стъклени и две порцеланови чаши. В средата беше поставена голяма купа с плодове, между които различих манго, зелени портокали, грейпфрути и папая. В съседство имаше чиния с четири кифлички, а до лявата ръка на дамата тъмнееше полуавтоматичен валтер, модел Р88. Беше облечена в цял черен бански костюм, марка „Спидо“, а отгоре бе обула тънки шорти. На ярката слънчева светлина косата й изглеждаше бакъреночервена, а не черна или кестенява — както си бях представял досега. Ръцете и бедрата й бяха покрити с равномерен загар. Покрай левия й бицепс се извиваше продълговат бял белег, който чезнеше зад лакътя и отново се появяваше горе, почти до рамото. По ръцете й имаше и други белези, повечето от порезни рани, но на крака й имаше и един разцъфнал като звезда — безспорно причинен от куршум.

Тя отпусна книгата, която четеше, и се обърна да проследи приближаването ми. Показалецът й отбеляза страницата, очите й бяха някак замечтани.

Заглавието на корицата беше „Драма: един поглед към света на личната охрана и убийствата“.

Остави ме да огледам масичката, после каза:

— Кафето е току-що сварено.

С това очевидно счете приема за приключен, тъй като отново насочи вниманието си към книгата.

Внезапно усетих глад и побързах да се настаня зад масата. Сокът беше много свеж — ананас с портокал — и аз опразних на един дъх чашата си, изпих втората до половина и едва тогава посегнах към кафето. Когато се протегнах към купата с плодове, ръката ми се оказа на някакви си двайсетина сантиметра от валтера. Тя изобщо не реагира, вниманието й продължаваше да е насочено към книгата.

Листата на околните дървета зашумяха от лекия ветрец, в който се долавяше миризмата на солена вода. От верандата до пътеката се слизаше по шест широки стъпала, а самата пътека плавно се включваше в покрита с чакъл алея. Коли не се виждаха, но на парапета в основата на стълбите беше опрян син велосипед. До него беше паркирана моторна триколка „Хонда“, която очевидно служеше за изхвърляне на боклука.

Кафето беше горещо и силно. Отпих една глътка и хвърлих поглед към пистолета, опитвайки се да разбера каква е ролята му в момента. Тя беше преодоляла много препятствия, за да ме докара тук, и едва ли го беше направила с единствената цел да ме гръмне по време на закуската. Бих се почувствал поласкан, ако оръжието й беше нужно за самозащита, но случаят едва ли беше такъв. Тя не ме беше надценявала преди, нямаше никакво основание да го прави и сега. Нищо в поведението й не показваше, че очаква на закуска още някого, който заслужава отстрел.

От всичко това следваше само едно.

Вдигнах пистолета. Този модел е изключително добро и много скъпо оръжие, проектирано за потенциален заместник на „Колт“ M1911 — верния и дългогодишен ветеран сред личните оръжия в американската армия. Той издържа с отличен стрелковите тестове, но не може да преодолее така наречените тестове за издръжливост — онази особена страст на военните да подлагат оръжие и оборудване на невероятни и в повечето случаи ненужни изпитания, като замразяване, огън и пресован натиск. Въпреки това валтерът все още има репутацията на едно от най-добрите ръчни оръжия в света, при това притежава и амбидекстрация — с него може да се борави и с двете ръце, тъй като копчето за освобождаване на пълнителя и блокиращия механизъм на затвора са дублирани и от двете страни на ръкохватката.

Пълнителят беше зареден догоре. Плъзнах го обратно на мястото му и дръпнах затвора. Патронът влезе в цевта с остро изщракване.

— На твое място не бих го направила — промърмори тя и отмести книгата.

— Напротив, би го направила с удоволствие.

— В такъв случай ще трябва да убиеш и него — подхвърли тя и махна вляво от себе си.

Погледнах надолу и с изненада открих, че доберманът безшумно се беше преместил до мен и задните му крака се бяха подвили, готови за скок. Зъбите му бяха оголени, а козината на гърба му — леко настръхнала. Би трябвало да ръмжи, но не го правеше. Едва сега разбрах на какво се дължи дълбокият белег около шията му.

— Прибери го — рекох.

— Или какво?

— Или ще се наложи двоен отстрел. Не е нужно дори да го зареждам… Прибери кучето!

Прегънатата част на обложката отбеляза страницата и книгата легна на масичката до празната й чаша. Ръката й посегна към кафеварката, гласът й прозвуча меко и успокоително:

— Миата, товарищ!

Зъбите на добермана се прибраха и той се върна на мястото си. Дългото му тяло се просна на плочките и почти се скри под масата.

— Не си опитал кифличките…

— Не знам дали мога да се доверя на храната ти — отвърнах аз.

— Но вече се довери на напитките ми.

— Бях жаден.

Устата й леко се присви.

— Между другото, с какво ме инжектира онази нощ? — попитах.

— С интерферон.

— Доста зле ми се отрази.

— В онзи момент трябваше да те забавя. Елиминирах пистолета, за да не те изплаша.

— Получи се — кимнах. — Къде се намираме?

— В моя дом.

Значи наистина бяхме някъде из Карибите. Малко преди да направи опит да убие Пъф, тя беше подвикнала за нещо, свързано с кифлички с ананас и Бекия, а ние с Дейл се бяхме сгушили зад барикадираната врата, притискайки клиента си към пода. Единствената ни надежда беше в Натали и останалите членове на групата, които обаче се бавеха.

Кимнах по посока на кифличките и попитах:

— Тези ли имаше предвид тогава?

Очевидно й стана приятно, че не съм забравил. Не й казах, че впоследствие бях прегледал два огромни географски атласа, за да открия Бекия. Оказа се, че става въпрос за част от островната държава Сейнт Винсънт и Гренадин, разположена на девет морски мили от самия Сейнт Винсънт и на около сто от Барбадос. Никога преди не бях чувал името й. Беше ми адски трудно да открия нещо повече за тази държава, освен местоположението й на картата. Оказа се, че тя е основана от англичаните и французите, а през 1979 г. е останала независим член на Британската общност. Основна туристическа дестинация, чиято икономика се крепи главно върху приходите от туризъм, риболов и корабостроене. По-голямата част от единственото й пристанище обслужваше гостуващите яхти, а около Великден властите организират и ежегодна международна регата.

— Ти така и не им каза, нали?

— Не съм — кимнах аз.

— Реших, че или не си ме разбрал, или просто си забравил.

— Разбрах те.

Ръката ми започна да се уморява, освен това не се виждах да я застрелям в рамките на следващите няколко минути. Положих валтера обратно на масата, но ръката ми остана върху него.

— Колко време бях в несвяст?

— Пет дни. Инжектирах ти една доза кеталар, а след това те включих на системи, за да те поддържам с храна и вода по време на пътуването. Халюцинациите се появиха малко преди да се върнеш в съзнание. — Тя опря лакти на масичката и кръстоса пръсти под брадичката си. Усетих, че има желание да говори, защото едва ли има много хора, на които може да разкаже нещо, свързано с работата си. — Искаш ли да знаеш как те превозих дотук?

— И още как!

— Една лодка ме чакаше на брега на Хъдзън. Изчаках те да изгубиш съзнание и те качих в нея, а след това потеглих към Бруклин. Там те прехвърлих на круизър Скараб 38. Пътувахме близо до брега. Отбихме се за зареждане във Вирджиния Бийч, Чарлстън, Насау, Кокбърн Харбър, а след това в Тортола, на английските Вирджински острови. Накрая стигнахме до Кингстаун на остров Сейнт Винсънт. Цялото пътуване продължи четири дни.

— Ти сама ли управляваше круизъра?

— Не, защото ти трябваше да бъдеш наблюдаван, корабчето — управлявано, а аз имах нужда и от сън…

— Дан ли ти помогна? — подхвърлих. — Онзи Данилов?

Тя кимна с глава.

— Уби ли го?

Брадичката й напусна удобното гнездо на дланите, гърбът й се изправи назад. Или беше наистина скандализирана, или беше дяволски добра, актриса. На лицето й се изписа изражение на възмущение и болка.

— Дан е мой приятел! Защо да го убивам?

— Позволи ли му да дойде чак дотук?

Това изясни нещата и тя спокойно кимна с глава.

— Оставихме го в Кингстаун на круизъра. Никой не знае, че съм тук.

— С изключение на мен.

— Да, с изключение на теб.

Пръстите ми помръднаха, едва-едва опипвайки контурите на пистолета. Това е част от един чисто военен похват, навлязъл и в цивилния живот. Така се постъпва, когато не ти се иска да отговориш на някой неудобен въпрос.

— Нямам намерение да те убивам, Атикъс — отгатна мислите ми Драма. — Сам виждаш, че пистолетът е зареден и се намира в ръцете ти. Вдигаш го и стреляш. Няма как да ти попреча.

— Имаш кучето.

— И двамата знаем, че Миата е сериозна конкретна заплаха, но не би могъл да те спре.

За момент наистина се замислих дали да не дръпна спусъка. Достатъчно беше да увия пръсти около приклада, да вдигна оръжието и да й пусна два куршума от близко разстояние. Щях да имам достатъчно време да се справя и с добермана, който продължаваше да лежи под масата.

Сериозно обмислих тази възможност, после поклатих глава:

— Може би е време да ми кажеш защо съм тук.