Грег Рука
Лична охрана (29)

3.

Разговаряха почти три часа и половина. Започнаха малко след полунощ и приключиха около четири сутринта. Останаха край кухненската маса. Алена пиеше сок, а Скот се мъчеше с някакво изстинало кафе. Попиваше всичко казано от нея, а писалката му неуморно запълваше листовете на адвокатския бележник. Тя му разказваше главно за инциденти, при които са били използвани наемни убийци, даваше му имена и дати, обясняваше как се стига до сключването на подобни договори. Нито веднъж не спомена себе си, макар че към разказа за екзекуциите включи и убийството на генерал Огъстъс Албъртъс Юсуф Киване Нданга. Разказа му и подробности от занаята, които не беше споделяла дори с мен, обясни му какво да търси при опитите да засече Оксфорд и поръчителите на последната му задача. Спомена всичко — начини за контакт, избягване на контакт, делегиране на права, защита от евентуален провал.

Половината от въпросите на Скот бяха свързани с финансите. Пожела да научи как се извършват плащанията, как организациите могат да уредят финансирането на подобни задачи, как се превеждат парите. Освен това го интересуваха и начините, по която тя и такива като нея управляват личните си финанси. По тези въпроси Алена беше далеч пооткрита, но обясненията й накараха Скот да зяпне от учудване. Оказа се, че тя изобщо не се занимава с управление на постъпващите средства.

— Искате да кажете, че се доверявате на друг да го прави вместо вас? — попита той.

— Да, разбира се. Доверявам се на банката.

— На банката?

— Няма друг начин — поясни Алена. — Да речем, че имам нужда от кола под наем или от хотелска резервация. За целта се налага да използвам кредитна карта, която не само трябва да бъде абсолютно законна, но и да отговаря на самоличността, която използвам в момента. Това може да ми даде само банкер, на когото имам доверие.

— Как точно става това?

— Повечето от парите ми са вкарани в тръст, който се управлява от избраната от мен банка и е регистриран на някое от имената, които използвам. Ако например взема под наем склад в Куинс, банката получава нареждане на всяко първо число да издава чек на името на фирмата наемодател.

— Значи довереният ви банкер би трябвало да знае коя сте вие и чрез него може да се стигне до вас.

— Той е запознат със самоличността на лицето, на чието име се води тръстът — отговори Алена. — Срещал се е с него, в случая става въпрос за жена, всичко на всичко два пъти. Заплащането му е изключително добро, агент Фаулър. По тази причина и той е изключително дискретен и не проявява никакъв интерес към начина, по който печеля парите си.

Скот вдигна глава от бележника и попита:

— Заплашвала ли сте го?

— Никога не е възниквала подобна необходимост.

— И Оксфорд ли прибягва до същите процедури? — обадих се аз. — Банкер плюс тръст, така ли?

— Не съвсем същите, но подобни.

— Според теб колко пари е натрупал той?

Тя се замисли, премести тежестта на тялото си и сбърчи вежди от болката в левия крак.

— Вероятно повече от мен… Може би около двадесет милиона долара, но това е само най-общо предположение.

— Колко често би трябвало да контактува с банкера си?

— Доста често. Със сигурност когато очаква превод, тъй като няма кой друг да потвърди неговото осъществяване.

— А хората, които го наемат, знаят ли кой е неговият банкер? — попита Скот.

— Не. Те получават нареждане да преведат парите във временна сметка без титуляр, а оттам нататък нещата се поемат от банкера.

— Значи тези хора не могат да влязат в контакт с Оксфорд чрез банкерите му?

— Не, те осъществяват вербовката по друг начин. В повечето случаи това означава, че преимуществото е на негова страна, но при този едва ли е така. Ако поръчителят е правителствена организация, например Ленгли, той автоматично се третира като служител на тази организация.

— Съществува ли директен начин за контакт? — попита Скот.

— Не разбирам въпроса.

Той докосна очилата си, затруднен в опита си да перифразира.

— Да речем, че някой от ЦРУ реши да използва Оксфорд за вашето отстраняване, като в хода на операцията бъдат премахнати също така Атикъс и Хейвъл. Този човек лично ли осъществява контакт с Оксфорд и уточнява условията на сделката?

— Не, не — тръсна глава тя. — Това може да се случи само при частен договор. Лицето А ме наема да ликвидирам лицето В. Това става по два начина — или А директно се свързва с мен, или използва посредника Б, който ме наема. Но направената по този начин поръчка може да бъде проследена, докато прекъсването на веригата е неизменен атрибут при договор, сключен с държавна институция. Лицето или лицата, които са възложили задачата на Оксфорд и са превели парите в шифрованата му сметка, не са тези, които са взели решението за неговото наемане.

— В такъв случай как може да се стигне до първоизточника?

— Не може.

Скот погледна към мен, а след това и към Натали.

— Това не мога да го приема — поклати глава той.

— Мисля, че не схващате същността на нещата, агент Фаулър — въздъхна Алена. — Тук не става въпрос за наемане, което тръгва от определен индивид. Тук става въпрос за политическо решение. Оксфорд ще бъде финансиран, докато изпълнява тази и други подобни задачи. Или докато се превърне в бреме за хората, които го използват.

— А кога ще се превърне в бреме?

— Когато позволи на някой да напише книга за него — усмихна се тя.

Скот и Натали избухнаха в смях, а нейната усмивка се разшири.

— Това ли е единственият начин? — подхвърли приятелят ми.

— Не, има и други. Ако Оксфорд започне да взривява сгради в Манхатън, да убива наред или поведението му излезе извън контрол, поръчителите ще бъдат принудени да прекратят контактите си с него. Може да се извлече полза и от всяко друго действие, което би им причинило неудобство. Такава е и информацията, която ви давам в момента.

Скот си записа нещо в тефтера, после ме погледна.

— Много ли ще ти е неудобно да посетиш Грейси и Боулс? — попита той.

— Зависи как ще го направим. Ако се свържа с тях и поискам среща, те вероятно ще кажат „ама разбира се, няма проблеми“. След което ще предложат среща на някое тъмно и пусто място в четири сутринта, а аз задължително трябва да доведа и своята красива приятелка. Приема ли, Оксфорд ще бъде надлежно уведомен къде да ни чака.

— Ами ако аз поискам тази среща, а ти се появиш заедно с мен? — присви очи той.

— Това ще ги принуди да направят малка пауза.

— А ние ще ги предупредим, че знаем какво са направили с министър-председателя на Молдова или с някой от онези африкански офицери.

Алена се прокашля да привлече вниманието му и каза:

— Точно това трябва да направите.

— И в резултат вие двамата ще бъдете оставени на мира? — вдигна вежди Скот.

— В идеалния случай — да.

— Вероятно ли е?

— Те ще спрат. Друг въпрос е дали и Оксфорд ще спре. Но и в двата случая ще се стигне до някакви конкретни действия.

— Какви по-точно? — попита Натали.

— Анулиране на договора, отзоваването му. Възможно е и временно замразяване на изпълнението, макар че лично аз се съмнявам в това. Може би ще се опитат да купят Атикъс, да го привлекат на своя страна, да го насърчат да ме предаде. Има много възможности…

— Няма да те предам — рекох.

Тя извърна очи към патериците си, опрени на масата, и тихо промълви:

— Знам това…

 

Забелязах, че чашата на Скот е опразнена за седми път, напълних я и заредих нова кафеварка. Миризмата на кафе беше силна, с лек превес на препеченото — точно такава, каквато я обичах. Останах изненадан, че не ми се пие. Алена и Скот продължаваха да разговарят. Скован от продължителното седене, станах и се насочих към стълбите. Възнамерявах да използвам парапета като опорна греда за изпълнение на няколко базисни упражнения. Натали дойде с мен, като преди това затвори вратата на кухнята. Облегна се на стената и с мъка потисна прозявката си.

— Можеш да си лягаш — подхвърлих аз.

— Ще изчакам още малко — отвърна тя и разтърка очи. — Това балет ли е?

— Да.

— Тя ли те научи?

— Не ме е научила, това би отнело поне осем-девет години.

— Руска школа — отбеляза тя.

— Е, това е ясно.

— Като дете ходех на уроци по балет — подхвърли тя, отлепи се от стената и седна на най-долното стъпало. Очите й продължаваха да следят действията ми. Аз направих още едно-две движения, опитвайки се да разпусна вдървените мускули на тялото си. — Бриджит твърди, че си превъртял. Не повярвах, но сега го виждам с очите си.

— Лошо ли е да превъртиш?

— Не, по дяволите! — тя ме потупа по ръката, отпусната върху парапета, изчака ме да я погледна и попита: — Ще ми кажеш ли какви са отношенията ти с нея?

— С Бриджит ли?

— Отдавна съм наясно за отношенията ти с Бриджит. Особено след като нахлу в кабинета ми и каза, че си един тъпанар с промит мозък, а на всичкото отгоре и мръсник.

— Ако разбере, че ми помагаш, положително ще скъса всякакви връзки с теб — предупредих я аз.

— Което няма да мине без съответните словесни импровизации.

— Искаш да кажеш, че ще те нарече глупачка, но ще пропусне промития мозък?

— Точно така. А сега ме осветли за отношенията си с Алена.

Прекъснах упражненията си и се обърнах да я погледна:

— Те са горе-долу като тези, които поддържам с теб.

— Поласкана съм — сведе глава Натали. — И това е всичко, така ли?

От гърдите ми се откърти тежка въздишка.

— Защо всички смятат, че спя с нея?

— Не всички. Аз например не мисля така. И никога не съм го мислила. Но мога да разбера онези, които са на обратното мнение. В крайна сметка ти си нормален мъж, който никога не е обръщал гръб на секса. Няколко месеца живееш под един покрив с особено привлекателна жена, която на всичкото отгоре е в доминираща позиция… Лесно може да се предположи какво е станало между вас — особено когато човек има мръсно подсъзнание като моето.

Хванах перилата с две ръце и я погледнах.

— Като те слушам, наистина се питам защо не съм го направил.

— Защото преди да изчезнеш си имал връзка с друга — отвърна тя. — И те е обзело чувство за вина.

— И двете заключения са верни — кимнах. — Но Бриджит не си направи труда да стигне до тях.

— Вероятно й е по-лесно да повярва, че си хлътнал по Алена, отколкото да приеме, че си се променил по своя собствена воля. Но ако трябва да бъдем точни, ти веднъж вече й беше изневерил.

— По твоя вина — отвърнах аз. — Беше решила да ме изкушиш с женските си качества и в крайна сметка успя.

— Признавам, че като пийна, ставам страшно агресивна — кимна с въздишка тя.

— Значи Бриджит казва, че съм хлътнал по нея, така ли?

— Не с толкова думи. Но подхвърлянето за промития мозък и отпратките към Пати Хърст бяха достатъчно ясни — тя предпочиташе да повярва, че си жертва, а не партньор, че си бил манипулиран емоционално.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че не съм се променила чак толкова много — отвърна Натали. — В малцинство съм, но те познавам доста добре и знам, че цял живот си се борил с вятърните мелници. Но знаеш ли кое е забавното?

— Кое?

— Че и аз я харесвам. Прекрасно знам коя е и какво е вършила, но въпреки това ми е приятна. Цяла сутрин обсъждахме вятъра и влиянието му върху балистичната крива, сравнявахме качествата на пушките с механичен затвор и полуавтоматите. Беше ми страшно приятно. Тя излъчва нещо много приятно, нещо, което се харесва на хората изобщо… Защо е така?

— Вероятно защото иска да бъде харесвана.

— Да, но защо?

— Не знам. Може би по психологически причини. От това, което ми е разказвала, стигнах до извода, че през цялото си детство е търсила одобрението на възрастните, но не го е получавала. Оксфорд също е бил такъв, макар с нищо да не показа, че иска да го харесвам. По-скоро искаше да ми покаже откъде идва и веднъж тръгнал в тази посока, трудно можеше да спре. Това са хора, чиито контакти с околните рядко са били открити и честни, те винаги търсят определен резултат от разговорите. Да кажат това, което мислят, за тях е адски освобождаващо.

Натали замислено прехапа устни. Вратата на кухнята се отвори и на прага се появи Алена, опряла се на патериците.

— Свършихте ли? — попитах аз.

— Да. Агент Фаулър отскочи до тоалетната. Мисля, че кафето му дойде прекалено много.

— Как се чувстваш?

— Уморена съм, кракът ме боли. Искам да си легна.

Натали стана, за да й освободи стълбището, но Алена спря до мен и ме докосна по лакътя.

— Това, което сте намислили с него, е много опасно — промърмори тя. — Опитах се да му обясня, но не съм сигурна дали ме разбра.

— О, той е умно момче — уверих я аз.

— Не оспорвам интелигентността му, Атикъс. Но се опасявам, че ако господарите на Оксфорд бъдат подложени на прекалено силен натиск, той самият ще стане още по-непредвидим. А от това положението ще стане по-лошо.

— Ще му предам мнението ти.

— Ако обичаш — кимна тя и започна бавното си изкачване нагоре. Двамата с Натали просто гледахме, но когато стигна петото стъпало, явно й стана толкова трудно, че ми се прииска да й помогна. По челото й избиха ситни капчици пот, пръстите й побеляха от усилието да стискат патериците.

Спря едва когато стигна до втория етаж. Наведе се над парапета и погледна към нас.

— Колко време ми отне?

— Около осемдесет секунди — притеснено отвърна Натали.

— Осемдесет секунди — замислено повтори тя. — Утре ще го направя за седемдесет.

 

Натали се качи горе малко след като за втори път се увери, че Алена се е настанила удобно, а аз се присъединих към Скот, който дооформяше бележките си в кухнята. Когато завинти капачката на писалката си и затвори бележника, часовникът ми показваше четири часа и три минути сутринта. Станах да го изпратя до колата.

— Знаеш ли, тя е истинска златна мина! — сподели той. — Даде ми толкова много информация, че не знам откъде да започна. Още утре можем да ударим Грейси и Боулс.

— Рано е — поклатих глава. — Искам да напипам още нещо, свързано с Оксфорд, а не само преките му шефове.

— Например?

Не отговорих. Продължихме бавно към мястото, където беше оставил колата си. Дъждът беше спрял още вечерта, но всичко наоколо миришеше на влага. Беше толкова студено, че челното стъкло беше покрито с тънка слана. Скот си сложи ръкавицата и го почисти. Вятърът подгони листата над поляната.

— Алена се опасява, че не разбираш опасността — подхвърлих аз. — Страхува се, че ще стане по-лошо, ако притиснем Грейси и Боулс…

— Всичко, което си записах тази нощ, отива директно при моя шеф, а оттам във Вашингтон — увери ме Скот.

— Това може да се окаже недостатъчно.

— Какво друго мога да направя?

— Проблемът е там, че Оксфорд ще се откаже само ако бъде убит, ако убие нас или му заповядат да прекъсне операцията. В последното не съм много сигурен и затова ми трябват гаранции.

— Пак те питам, какви гаранции?

— Парите му.

Той отвори вратата на колата, настани се зад кормилото и запали мотора. Първата му работа беше да пусне на максимум вентилатора за стъклата.

— От сутринта започвам да пращам факсове, но от това, което научих от нея, разбирам, че едва ли ще стигнем далеч. В случай че Оксфорд получава държавни пари, те ще имат всички възможности да блокират запитванията.

— В такъв случай не отправяй никакви запитвания. Нека аз да се заема с тази работа.

— Искаш да си седна на ръцете, така ли?

— Не искам нищо такова — поклатих глава аз. — Само ти казвам, че няма смисъл да тръгваш по дирите на парите му, особено ако трябва да вървиш и по други писти. Оксфорд е фалшифицирал прехвърляне на пари между мен и Хейвъл, по-добре виж как е успял да го направи… Но започнеш ли да ровиш около произхода на личните му средства, това със сигурност ще вдигне тревога.

— Нали току-що каза, че трябва да открием парите му!

— Аз ще се заема с това.

— Исусе, май много ти се иска, а? — примигна насреща ми Скот.

— Ще отсъствам седмица, може би и повече. Ако искаш връзка с мен, обърни се към Натали.

— Толкова много време ли имаш?

— Оксфорд беше ранен при бягството си от Бекия и оттогава ние сме крайно внимателни. Ще му трябва време, за да ни засече отново.

— Толкова дълго, че си позволяваш да отсъстваш седмица, дори и повече?

— Оптимист съм — отвърнах уклончиво.

— Дано това да не означава глупост.

— Мисля, че ще имам достатъчно време.

Скот изсумтя и опря крака на педалите. Когато колата стигна границите на имението, железният портал автоматично се отвори. Останах да гледам след него, докато стоповете на колата му изчезнаха зад дърветата.

Чак тогава се сетих, че не му казах да внимава.