Грег Рука
Лична охрана (25)

8.

Докато Бриджит караше към Порт Елизабет, аз успях да облека резервния панталон, който бях сложил в раницата си. Скочих от колата щом стигнахме до кея и хукнах към закотвената наблизо „Лутра“. Една тресчица се заби в босото ми стъпало, но аз не й обърнах внимание. Мостчето беше спуснато, а на палубата се виждаше някаква жена по бански, която навиваше дебело въже. Тя ме видя и извика нещо на френски. От люка, който водеше под палубата, изскочи главата на съпруга, любовника или какъвто там й беше. Дясната част на тялото му остана скрита под нивото на пода и аз разбрах, че е въоръжен.

— Жизел е ранена! — викнах отдалеч. Никой от двамата не реагира и това ме принуди да използвам кошмарния си френски: — Giselle ete blesse!

— Докарай я на борда — отвърна ми на английски мъжът.

— Трябва ми помощ.

Той каза нещо на жената, после се издигна до нивото на палубата. Беше по къси гащета и сандали, а нагоре с разкопчана тропическа риза. Тикна в колана си внушителния „Смит и Уесън“, прекоси мостчето и ме последва към джипа. Двамата вдигнахме Алена и я понесохме към яхтата. В ранния следобед пристанището беше почти пусто, но все пак срещнахме няколко доста учудени погледа. Надявах се да бъдем в открито море преди някой да се сети да повика полицията.

Бриджит ни последва с двата сака в ръце. Качихме се на борда и мъжът направи знак към стълбичката. Озовахме се в малка кабина, където жената вече беше успяла да разгъне една от койките. До нея имаше леген с вода и кутия с медикаменти за първа помощ. Положихме Алена на койката, мъжът бързо изрече нещо на френски и хукна обратно към палубата. Бриджит пусна саковете, аз й кимнах и тя побърза да го последва.

— Аз съм Кери — представи се жената, дръпна окървавения чаршаф и се втренчи в разкъсания крак на Алена. Говорът й беше американски, най-вероятно от Западното крайбрежие.

— Пол — отвърнах аз.

Тя кимна и разкъса две пакетчета с марля. С нищо не показа, че е впечатлена от името, с което се представих и което всъщност бях получил от нея.

— Кога за последен път отпуснахте турникета, Пол?

— Преди петнадесет минути, а може би и повече…

— В такъв случай го разхлабете.

Аз клекнах до койката и главата ми моментално се завъртя. Наложи се да се хвана за ръба. Ерекцията ми беше все така силна, членът ме болеше. Наложих се да не мисля какво се вижда отстрани, съсредоточавайки усилията си върху турникета. Щом го отпуснах, кръвта от раните бликна с нова сила. Това означаваше, че кракът все още не е загубен, но беше и предупреждение, че ако не се вземат спешни мерки, Алена ще умре от кръвозагуба. Тя все още беше в безсъзнание, но вече личеше, че всеки момент ще се пробуди. Когато Кери започна да налага раната с парчета марля, главата й се раздвижи, а от устата й се изтръгна едва чуто стенание.

Усетих някаква вибрация в корпуса. Лекото разклащане минута по-късно ме осведоми, че вече сме напуснали пристана.

— Какво е състоянието й?

— Не мога да кажа, защото нямам нужната квалификация — поклати глава Кери. — Очевидно е изгубила много кръв и ще има нужда от лекар. Качете се на мостика и кажете на Джери да се обади на Бенет.

— Кой е Бенет?

— Човек, който не задава въпроси. Живее в Сейнт Винсънт, където ще бъдем най-много след един час. Аз ще остана при Жизел и ще наблюдавам турникета…

Вдигнах раницата си и излязох от кабината. Няколко стръмни стъпала ме върнаха на палубата, а къса стълба ме отведе на мостика. Джери държеше руля, а моторът работеше на максимални обороти. Облегната на перилата до него, Бриджит внимателно го наблюдаваше. Когато се присъединих към тях, тя ме потупа по рамото и кимна към пристана, който бързо се смаляваше зад нас. Джипът си стоеше все така самотен. По нищо не личеше, че някой се е развълнувал от отплаването ни.

— Кери каза да се обадите на Бенет — подвикнах на Джери.

— Добре — кимна той.

Ръката му пусна руля и се протегна към контролното табло. Сред електронните уреди разпознах малък сонар и нещо, което би трябвало да му осигурява метеорологична информация. Над тях светеше зеленият екран на системата за глобално позициониране. Сателитният телефон вече беше включен. Джери вдигна слушалката и набра дълга поредица от цифри. След няколко секунди получи връзка и залепи слушалката до ухото си.

— Здрасти, обажда се Джералд. Свържете ме с Бенет, ако обичате. Въпросът е спешен… — Другата му ръка завъртя руля, после го пусна за миг, за да вдигне оборотите на двигателя. — Ало, Бенет… Да, аз съм. След час ще бъда при вас. Става въпрос за огнестрелна рана, на крака… Не, не искам в кабинета. Ще бъдем аз, ранената и още двама души… От ловна пушка, доколкото мога да определя… Чакайте, ще попитам…

Джери свали слушалката и натисна копчето за блокиране на звука върху циферблата.

— Колко? — директно ме попита той.

— Петдесет американски — отвърнах.

Бриджит понечи да каже нещо, най-вероятно възражение срещу безумната оферта, но Джери одобрително кимна с глава. Пръстът му освободи блокировката на звука.

— Двайсет хиляди американски — обяви той. — И без никакви документи, Бенет!

Прекъсна връзката и се върна към управлението.

— Ще ни платите преди да пристигнем — поясни той. — Дайте парите на Кери.

— Няма проблем — кимнах аз, хванах се за перилата на стълбата и се спуснах на палубата. Главата ми отново се завъртя, но този път не се наложи да се подпирам. Предположих, че действието на виаграта най-сетне е започнало да отслабва.

Бриджит се спусна след мен.

— Имаш ли някакъв план, или просто се носиш по течението? — сбърчи вежди тя.

— Първо ще я стабилизираме, а след това ще я откараме в Ню Йорк… — Наложи се да крещя, тъй като се движехме с висока скорост, успоредно на брега и точно срещу вятъра. — Трябва да й намеря сигурно убежище, където ще мога да я охранявам. А след това ще мислим за по-нататък…

Бриджит бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади слънчеви очила „Рейбан“. Не носеше традиционното си кожено яке, но и това беше черно. Успя да скрие очите си, но устата й остана горчиво присвита.

— Мислиш, че онзи извратен мръсник ще опита пак? — изгледа ме продължително тя.

— Той избяга само защото изгуби контрол над ситуацията — поклатих глава аз. — Нали го чу? Нищо не може да го откаже…

— Теб също, нали?

— Тя ме нае за определена задача и аз възнамерявам да я изпълня.

— Я ми кажи какво, по дяволите, става между вас? — пожела да узнае тя.

Прекъснах броенето на банкнотите и я погледнах. Слънцето беше зад гърба й и ми се наложи да присвия очи.

— Искаш ли нещо да ме попиташ, Бриджи?

— Честен ли беше с Оксфорд, или го излъга?

— Не мисля, че това е въпросът — въздъхнах аз, дръпнах ципа на сака и се изправих. — Не ме питаш просто дали съм спал с нея…

Тя прекара пръсти през косата си и извърна глава към лазурните води на Карибско море.

— Все пак сте живели заедно цели четири месеца.

— По-доволна ли щеше да бъдеш, ако бях спал с нея?

— Вървиш подире й като кученце, а тя ти дърпа каишката! — избухна Бриджит. — Казвал ли ти е някой, че си скапан слабак? Мериш сили с професионални убийци, пънеш се да бъдеш сред най-добрите, но щом се изправиш срещу чифт цици с големи клепачи, които пърхат и сякаш ти викат „помогни ми, моля те!“, зарязваш цялата си мъжественост и ставаш най-обикновен путьо!

— Надявам се, че слагаш и себе си в тази категория — подхвърлих аз.

— О, разбира се, че съм там — въздъхна тя. — Но с тази разлика, че никога не съм те молила да убиваш заради мен, нито пък да нарушаваш законите.

— Което обаче изобщо не пречи да ги нарушаваш самата ти.

— Аз не съм убийца! — отсече Бриджит. — А тя е!

— Била е — поправих я аз.

Смехът й беше неприятен и остър.

— Това, че й приписваш съвест, съвсем не я променя. Тя си е една шибана убийца и не е зле да го помниш.

— Може би трябва да посъбереш малко факти, а след това да раздаваш присъди — отбелязах аз.

— Разполагам с всички необходими факти.

— В такъв случай няма какво повече да обсъждаме.

Бриджит най-после обърна гръб на морето и заби поглед в лицето ми. Устните й се бяха превърнали в тънки линии. Остана за миг така, после рязко се обърна и тръгна към носа. Там явно нямаше да й пречат противни гледки.

Взех сака и отново се спуснах долу. Наброих на Кери петдесет хиляди щатски долара и седнах до койката. Тя беше облякла на Алена някакви къси панталонки и лека блузка, от което тялото й беше изгубило част от драматичната си уязвимост. На всеки десет минути отпусках турникета и позволявах на кръвта да циркулира в долната част на крака й, после отново го стягах. Кери продължаваше да сменя превръзките.

Алена все още не се връщаше в съзнание. Наведох се и извадих треската от босия си крак.

 

Бенет се оказа чернокож мъж на средна възраст, който говореше с ямайски акцент и управляваше една клиника в Кингстаун, Сейнт Винсънт. Джери предпочете да заобиколи главното пристанище и да ни стовари на пристана на малкото селище Баруали, разположено в дъното на залива Уилилабу. Кери се зае с единствения човек, който обитаваше сградата на митницата, а ние прехвърлихме Алена на някакъв пикап. Дванадесет минути по-късно се озовахме в лекарски кабинет с небрежно боядисани в бяло стени и напукани плочки на пода. Джери връчи парите на Бенет в момента, в който останахме сами. Докторът моментално се зае с работа. Бриджит остана навън, а ние с Джери го гледахме какво прави.

— Упоена е — обяви минута по-късно Бенет, който вече беше успял да започне кръвопреливане и да я включи към система с физиологичен разтвор. — Какво е взела?

— Еторфин — отвърнах аз.

Той вдигна глава да ме погледне, в очите му липсваше ентусиазъм.

— Доста разрушително — промърмори.

— Така е — кимнах аз.

— Може и да е за хубаво. Наркотикът е прекалено силен и не чувства болка. Като приключа с крака, ще й направя една инжекция с дипренорфин, която ще я върне в съзнание.

— Първо спрете кръвотечението — рекох аз.

Той намъкна хирургически ръкавици и започна да изследва раната.

— Дълбоки разкъсвания, парчета костици. Има опасност от перманентно обездвижване, в случай че задълбая навътре с идеята да зашия тъканта и да извадя сачмите…

— А има ли друга възможност?

Той вдигна облечен в гума палец и се почеса по носа.

— Ако я закарате в болница, хирурзите може би ще се справят… Става въпрос за тибията и фибулата. Не можеш да счупиш едната, без да увредиш другата, а в случая трябва да се коригират и двете…

— Никаква болница! — отсече Джери.

— Само ви предупреждавам, че ако го направя, в крака й може би няма да има всичко онова, което е имало досега… Надявам се, че ме разбирате.

Джери ме погледна и аз кимнах в съгласие.

— Много добре — рече Бенет. — Но ще ми отнеме известно време…

— Работете спокойно, имате всичкото време на света — успокоих го аз. — Само го направете както трябва!

— Много добре — повтори Бенет и се залови за работа.

 

Излязох в коридора и срещнах въпросителния поглед на Бриджит.

— Е?

— Започна да я оперира, но това ще продължи няколко часа.

— С какво ще ги запълним ние?

— Помолих Джери да ме върне в Бекия. Трябва да свърша нещо там…

— Нещо, за което не желаеш да говориш?

— Не. Нещо, което трябва да свърша сам.

— И предпочиташ аз да остана тук?

— Искам да си край нея и да я наблюдаваш. Да имаш грижата да не й се случи нещо.

Тя се замисли за момент, после отметна кичур коса зад ухото си и огледа коридора. А когато ме погледна отново, разбрах, че е взела решение.

— Ще ти кажа какво ще направим, Атикъс. Оставам тук и я държа под око. Правя всичко възможно да не падне дори косъм от главата на скъпоценната ти клиентка. Помагам ти да я преместим в Ню Йорк и с това слагаме точка. Оттам нататък не се познаваме!

— Нима ще скъсаш с мен само заради това?

— Между нас вече няма нищо — тръсна глава тя.

— Нямам предвид интимната ни връзка.

— Няма нищо, Атикъс! — повтори тя. — Не сме любовници, не сме приятели, не сме колеги. Преживели сме какво ли не. Наранявали сме се. Но до този момент изобщо не съм се питала кой си ти… Сега обаче всичко се промени. Моля те, кажи ми, че е така!

Наистина беше така. И й го казах.

На което тя отвърна, че се радва, защото я разбирам, и ме последва в лекарския кабинет. Оставих я при Бенет и Алена, а в душата ми нахлу чувство на тъга, което нямаше име…