Грег Рука
Лична охрана (19)

2.

Тя не знаеше истинското си име — онова, което са й дали при раждането. В магаданското сиропиталище я нарекли Алена. Алена Чискова. Но Оксана Журковска прочела една книга за египетската митология, в която сред картинките имало портрет на съпругата на Озирис. Оксана открила прилика с малкото момиченце, което обичала да тормози, и й лепнала прякора Изис.

В сиропиталището я вкарали съвсем малка. За родителите си знаела само едно — че са били жестоки и необразовани. Била едва двегодишна, когато някакъв брадат мъж си гасил фасовете на гърба й. Не знаела защо го е правил, но подозирала, че това е бил баща й.

После се намесила държавата, която я изпратила в дома за сираци. Останала там до убийството на Оксана.

— Исках да умре — сподели с мен тя. — Исках го по начина, по който всички деца искат смъртта на мъчителите си. Но за разлика от всички деца аз се заех да го направя и отнех живота й…

Издала я блузката. Старият пияница, който се грижел за осигуряването на топла вода в мазето на сградата, я хванал тъкмо когато се опитвала да натика нещо в пещта. Видял кръвта и вдигнал тревога. Скоро открили трупа на Оксана. Един от пазачите се нахвърлил върху Алена и я бил, докато от устата й бликнала кръв, после извикали и полицията.

Разпитвали я няколко часа, но не промълвила нито дума. Натикали я в една килия с мъже, които били три-четири пъти по-възрастни от нея.

В този момент тя се наведе и погали кучето. Помълча малко, после добави:

— Това беше тежка нощ… Никога няма да допусна да се повтори.

На другия ден двама униформени я извели от килията, настанили я в друга стая и започнали да й задават други въпроси. Тя знаела само, че са представители на правителството и полицаите се страхуват от тях. Този път проговорила — заради авторитета на тези мъже и ужаса, преживян в килията. Мъжете сложили пред нея листове със задачи, които трябвало да реши, показали й снимки, които трябвало да коментира. Единият й разказал приказка, а след час й подал молив и я накарал да опише всичко, което е запомнила. После я нахранили с черен хляб и солена риба, напоили я с вода и повикали лекар. Тя решила, че събитията от нощта ще се повторят и решително се борила с мъжете, които искали да я съблекат за преглед. В крайна сметка се наложило да употребят цялата си сила, за да я притиснат върху дървения нар.

Отново я върнали зад решетките, но този път в единична килия. Никой не идвал да я види, никой не разговарял с нея. Така прекарала и нощта — сама в килията, заобиколена от виковете и стенанията на незнайни братя по съдба. Самата тя също плакала. И това й било за последен път…

Рано сутринта на третия ден се появил единият от двамата държавни мъже, който поел отговорността за нея. Облекли я в нови дрехи, нахранили я и я качили на влака. Постъпила в някакво училище във Владикавказ, по-късно преименуван на Орджоникидзе — град в северната част на Кавказ, на почти три хиляди километра от Магадан. Там учели децата на висши военни, правилата били строги, а учениците носели черни униформи с червени кантове.

След по-малко от месец държавният мъж отново се появил, този път с още няколко души. Пак й задавали въпроси, пак я подложили на тестове. Този път тестовете били по-дълги и по-сложни, за приключването им били необходими няколко дни. Подложили я на нов медицински преглед, но този път тя предпочела да не се бие с тях.

Пет-шест дни след отпътуването на правителствените мъже отново я преместили. Този път попаднала в школата на една военна база в околностите на Омск — още един затворен град, като Магадан.

— Там започна специалната ми подготовка — уточни тя.

В деня на пристигането й била подложена на абсолютно стриктен физически преглед — измерили височината и теглото й, определили с точност цвета на очите и косата й, регистрирали всички отличителни белези по тялото й. Директорът на школата си направил труда да заснеме всеки от зъбите й поотделно, снел й пръстови отпечатъци. Тя забелязала, че мястото за името й върху формуляра останало празно.

С изненада установила, че в графата за възрастта онзи е написал девет.

Инструктажът и обучението й били поети от ГРУ — военното разузнаване на СССР. Новите й шефове започнали това, което самата тя нарече „груба обработка“.

— В началото наблегнаха на физическата подготовка, а по-късно започнах да изучавам езици, модерна техника, методи за бягство и измъкване, производство на подръчни материали при изпълнение на специфични задачи, електроника и пр.

Оказа се, че владее руски, английски, френски и немски, при това на много високо ниво. Можела да говори така, че английският й да звучи почти като матерен език, същото важало и за френския. По време на обучението й забранили да говори на руски. Наказанията за нарушения на тази забрана били изключително тежки. Колкото по-голяма ставала, толкова по-продължителни ставали периодите на тази забрана. Траели седмица, а понякога и повече. Езиците й се отдавали трудно и овладяването им било истинска мъка. Била дълбоко убедена, че не я бива за тази работа.

Но в други области била наистина отличник. Стреляла безпогрешно, едва на дванайсетгодишна възраст получила звание майстор снайперист. Но истински се влюбила в пистолетите едва в пубертета, когато ръцете й станали достатъчно големи и силни, за да се справят с тях. Обичала курсовете, при които я карали да прави нещо със собствените си ръце — например взривно устройство, таймер, радиостанция. Станала майстор в укриването на специални разузнавателни средства. Голяма част от курсовете й били на базата на практическото обучение, най-вече в стрелбата. Специалистите от ГРУ искали да се възползват максимално от крехката й възраст, внушаваща невинност.

— Когато вкарах подслушвателно устройство във френското посолство, бях едва на тринадесет — припомни си с усмивка тя. — И доколкото ми е известно, то още си е там…

Първото убийство й възложили, когато станала на четиринадесет. Не сподели много подробности. Спомена само, че станало в Афганистан, а обектът бил западен журналист, който пишел за войната на Съветския съюз срещу местното население. Тогава видяла за пръв път Афганистан, но до изтеглянето на войските по заповед на Горбачов ходила там още осем пъти. След всяка визита оставяла по един труп.

— Бяха девет — каза тя. — И всичките ги помня…

Получила военен чин, а после станала свободен агент. Малко преди да се случи това, била майор от ГРУ, носител на много държавни награди. Шест години пътувала надлъж и шир из Европа, отскачала до Азия, на два пъти ходила и в Щатите. Сподели, че там й харесало особено много, най-вече по отношение на работата.

После навършила двадесет и една.

— Тогава войната свърши и аз останах без работа…

Два мотива определили най-важното решение в живота й — алчността и чувството за самосъхранение. Паричните потоци пресъхнали в момента, в който Стената паднала и страните от Източна Европа се отворили към Запада. Изчезнали всички премии и допълнителни доходи, на които била свикнала, а и работата рязко намаляла.

Но най-лошото било, че „новата гласност“ довела до свободен обмен на информация между разузнавателните общности. Тайните били споделяни с довчерашни врагове, тайните се промъквали в пресата, тайните се продавали срещу пари в брой…

— Ако бях останала, със сигурност щях да бъда разкрита и ликвидирана. Някой щеше да ми възложи задача, друг щеше да я сподели с врага и край. Чакаше ме арест или физическа ликвидация.

Добре си спомняла онази първа нощ в полицейския участък в Магадан. Нямала никакво намерение да допусне повторение на този ужас. Заклела се никога да не попада в плен.

Горе-долу по същото време открила, че се страхува от смъртта.

Заела се със старателна подготовка на това, което намислила да извърши.

Задачата й възложили малко по-късно, съвсем според очакванията й. Отлетяла за Амстердам, но оттам веднага взела самолета за Париж. После се качила на първия полет за Рим, оттам се прехвърлила в Малта, Ню Йорк и най-накрая в Тел Авив. В Израел се обадила тук-там и пуснала слуха, че може да урежда мокри поръчки — разбира се, срещу подходящо заплащане. Изградила сложен протокол за онези, които проявили интерес. Представяла се като служителка на друг човек, който не действал сам, а с неколцина партньори. Прибягвала до платени реклами, служби за автоматични телефонни разговори и фалшиви адреси, а по-късно и до услугите на Интернет. С две думи, заела се с работата, за която била обучена.

Първата поръчка дошла чак след осем месеца, когато била на ръба на банкрута. Проучила поръчителя, проучила мишената и решила, че работата може да бъде свършена. За подготовката отишли седем седмици. Когато се уверила, че всичко е наред, отлетяла за Лондон и убила съпругата на един много богат човек. Направила го изключително майсторски и полицията приела версията за внезапен удар, който жената получила на опашка в „Хародс“.

Възнаграждението било около три милиона долара и се оказало достатъчно, за да прогони всичките й съмнения.

Когато я притиснах, каза, че е убила срещу заплащане девет мъже и две жени. Наложи се да перифразирам въпроса.

— Колко души са умрели от твоята ръка?

Веднага пролича, че няма желание да ми отговори. Мълча доста време, но накрая все пак вдигна глава.

— Тридесет и седем.

След което веднага добави, че само единадесет са били убити срещу пари.

Фактът, че на свободна практика убива далеч по-малко отпреди, й се струваше една голяма ирония.

Кимнах с глава и признах, че мисля същото.

В заключение добавих, че всичко чуто несъмнено ми е било страшно интересно, но продължавам да не разбирам защо, по дяволите, съм на островчето, наречено Бекия.

— Искам да те наема, Атикъс. Някой се опитва да ме убие.