Грег Рука
Лична охрана (28)

2.

През ноември в Брайтън Бийч не е останало нищо от очарованието на Нова Англия. Сякаш есенната палитра е заобиколила отдалеч този квартал. Всичко е сиво, на небето се тълпят буреносни облаци, които сякаш мрачно поклащат глава и питат: какъв е всъщност смисълът?

Паркирах колата на авеню У, на две пресечки западно от Кони Айлънд. Останах зад кормилото, а очите ми внимателно опипваха улицата. Студеният вятър гонеше облаците ниско над водата, а редките минувачи или носеха ръкавици, или бяха натикали ръце дълбоко в джобовете си. Нагласих огледалата за обратно виждане и проследих групичка от двадесетина бабаити, които бавно пресичаха платното. Насочиха се към ъгъла и влязоха в някакъв ресторант със светеща реклама на кирилица. Стъклата бяха запотени и фигурите им се стопиха като призраци във вътрешността на заведението.

Пистолетът в жабката беше чист и невъзможен за проследяване. Предишният следобед го бяхме извадили от склада на Алена. Полуавтоматичен Ч375, чешко производство, който можеше да се носи с патрон в цевта и вдигнат предпазител.

Извадих го от жабката, вкарах патрон в цевта и вдигнах предпазителя. После го затъкнах в колана зад гърба си.

Излязох от колата и се насочих към ресторанта. Още преди да отворя вратата в носа ме блъсна тежката миризма на пържена мазнина, а ушите ми доловиха високата глъч на посетителите. Никъде по стените нямаше рамка с лиценз за продажба на алкохол, но това явно не тревожеше присъстващите, всеки от които — дори при най-бегло взиране — беше горе-долу на бутилка водка. Въздухът тежеше от тютюнев дим. Тръгнах навътре с увереността на човек, който знае къде отива. Помогнаха ми подробните обяснения на Алена, а също така и фактът, че по нищо не се отличавах от редовните посетители. Никой не ми обърна внимание, ако не броим няколко бегли погледа — главно от мъжете, насядали на бара.

Пробивах си път по тясната пътечка между бара и препълнените маси. Всички посетители бяха мъже, изключение правеше само брюнетката с огромен бюст на касата и двете възрастни жени в малка будка до вратата на тоалетната. Поне сто коня бяха дали своят принос, за да бъдат облечени посетителите с кожа — най-вече ботуши и якета, но тук-там се виждаха и кожени панталони. Мнозина от мъжете имаха татуировки по ръцете и пръстите си — главно знаци и символи, характерни за руската мафия.

На вратата в дъното имаше табелка на английски, която забраняваше достъпа отвъд нея. Завъртях топката и влязох в задното помещение, озовавайки се на метър от изключително едър пубер, който седеше на пластмасова касетка със слушалки от уокмен на главата. Пуберът скочи на крака и ме попита нещо на руски, а аз махнах с ръка да не се мотае пред очите ми. Продължих към стълбището, което се виждаше в дъното, а с периферното си зрение успях да видя как едрият хлапак колебливо се връщаше на мястото си.

Почти очаквах да се натъкна на друг публичен дом, още повече че Алена ми беше дала доста мъгляви обяснения за помещението. То беше съвсем обикновена стая с две дървени бюра, зад които се трудеха двама мъже с вид на чиновници. Стреснати от появата ми, и двамата вдигнаха глава. От израженията им беше ясно, че очакваха друг човек. Седящият на по-близкото бюро — безличен дебелак с очила — ме попита нещо на руски.

В другия край на стаята имаше диван и масичка за кафе. Насочих се натам и седнах със самочувствието на собственик. Дебелият повтори въпроса си, този път гласът му не прозвуча особено дружелюбно. Другият, по-дребен и по-възрастен, бавно се надигна от стола си. На лицето му се беше изписало подозрение.

— Искам да видя Данилов — казах на руски аз, внимавайки да запазя точната интонация, която Алена ме беше карала да тренирам. — Кажете му, че съм приятел на Наташа.

После царствено махнах с ръка на по-дребния чиновник. Жестът ми би могъл да означава всичко: да използва телефона, да се върне на мястото си, или да се пръждосва по дяволите.

Той реши да седне. Дебелият хвана телефона, а по-възрастният ми хвърли любопитен поглед и ме попита нещо. Изгледах го мрачно, за да му покажа, че никак не ми е до приказки. Той кимна с глава и насочи вниманието си към бумагите върху бюрото.

Продължавах да се усмихвам, но този път в усмивката ми имаше доста повече искреност. „Дръж се така, сякаш са твоя собственост — беше казала Алена. — След като поискаш да се видиш с Дан, млъкваш и не им казваш нищо повече. Ако направят опит да те заговорят, само бърчиш вежди и гледаш страшно. Ако направят втори такъв опит, вадиш пистолета, но внимаваш да не го насочваш към тях. Във всичко останало се дръж така, сякаш нямаш никакви грижи. Колкото по-дълго седиш и чакаш, толкова по-голям страх ще изпитват от теб. Това им е в кръвта, няма как да го избегнат. Руснакът се страхува само от своите. Те неизбежно ще те приемат за свой, а фактът, че не те познават, ще предизвика истински ужас в душите им.“

Оказа се дяволски права. Останах на дивана точно тридесет и седем минути. През цялото това време дебнех двамата нещастници зад бюрата и ги поглеждах страшно в момента, в който вдигнеха глави. Ефектът беше силен и мигновен — те виновно свеждаха глави и усърдно възобновяваха работата си. Не ми казаха нищо повече, не говореха и помежду си. В един момент дебелият стана и се приближи до малкия телевизор, поставен на метална лавица до насрещната стена. Обърна се и ми хвърли въпросителен поглед, на който аз отвърнах с безразлично свиване на рамене. На лицето му се появи широка усмивка, пръстът му натисна бутона. На екрана се появи логото на един от местните канали, а дебелият доволно се върна на мястото си.

 

Малко след пладне вратата се отвори и в стаята се появи Дан. Беше облечен в маркови дънки, рокерски ботуши и онова кожено яке, което вече познавах. Слънчевите очила с огледални стъкла, въпреки явно неподходящото време, някак допълваха образа му. Като ме видя, изненадано се закова на място. Спомних си, че при последната ни среща бях гладко избръснат и носех очила. Изминаха почти три секунди преди на лицето му да се появи познатата широка усмивка.

— Пресвета Дево, та това е господин Атикъс! — извика той, втурна се към мен и здраво разтърси ръката ми. Другата му ръка легна на рамото ми. Не я усетих толкова тежка, както при първата ни среща.

— Наистина ли те изпраща Наташа? Не ме ли будалкаш?

— Тя се нуждае от помощ.

Дан вдигна ръка.

— Няма да говорим тук за Таша. Ела с мен.

Изчака ме да стана, после отвори вратата и се дръпна встрани. Аз само се усмихнах и поклатих глава. Той избухна в искрен смях и мина пръв. Последвах го по стълбите надолу. Когато се изравнихме с пубера мутант, Дан го плесна зад врата и той стреснато вдигна глава. Прекосихме ресторанта и излязохме на улицата. Познатият ми мерцедес компресор беше паркиран на забранено — точно пред пожарния кран. Дан прекрачи направо вътре и се мушна зад кормилото, а аз предпочетох да използвам вратата и седнах отдясно. Моторът изръмжа, мерцедесът направи абсолютно забранен обратен завой и пое към морето по широкото авеню Кони Айлънд.

— Не си покойник — подхвърли Дан. — Това силно ме учудва.

— Никой не е по-учуден от мен самия.

Той избухна в гръмогласен смях.

— Таша те изпрати, а? — подхвърли. — А ти влизаш като едновремешен комисар и окото ти не мига! Значи си куражлия… Казвай ми сега от какво се нуждае Таша. За нея съм готов да направя абсолютно всичко!

— От къща.

— Голяма или малка? А може би апартамент, мезонет?

— Обезопасена къща, с контрол върху достъпа — отвърнах. — На спокойно място, където може да остане известно време.

Излязохме на авеню Брайтън Бийч и Дан бавно кимна с глава.

— Значи те е изпратила да й уредиш къща? — извърна се да ме погледне той. — А защо не го направи лично?

— В момента й е малко трудно да се придвижва.

— Полицията?

— Горе-долу…

Той се почеса по брадичката и изсумтя.

— Добре, ще й намеря къща. Хубава къща, точно каквато й трябва. Но няма да е евтино.

— По-важно е да бъде сигурна.

— Сто процента — кимна Дан. — Намира се в Джърси. Оборудвана е с алармена инсталация и камери за наблюдение, а ако иска, мога да й предложа и охрана.

— Може би — отвърнах неопределено.

— Разбира се, за охраната се плаща допълнително — подхвърли Дан. — Но аз ще подбера хората лично. За Таша ще работят само най-добрите. — Погледна ме още веднъж, в очите му нямаше нито топли чувства към мен, нито ентусиазъм. — Ще й предадеш, че съм готов да й предложа най-доброто, нали?

— Тя твърди, че винаги си го правил.

Вниманието му най-сетне се върна върху пътното платно.

— Вярно, правил съм го. Човек не може да се ебава с Таша преди да си е направил завещанието.

— Колко време ще ти трябва? — попитах.

— До довечера съм готов. Къде да те намеря?

На това само поклатих глава и се усмихнах:

— Не работя така, Дан… Аз ще те намеря.

Той замълча за момент, после кимна с глава и изстреля цифрите на някакъв телефонен номер. Повторих го за изпробване на паметта си, а и за да проверя дали съм чул правилно.

— Колко ще струва?

— С охраната пет бона на ден — отсече очевидно подготвен Дан. — На Таша й правя голямо намаление.

— Първо трябва да каже дали иска охрана — напомних му аз.

— Разбира се, разбира се.

— Ще се радва да те види там, когато пристигне.

— Да, добре — кимна няколко пъти Дан и попита къде да ме свали. Казах, че ще ми е най-удобно, ако ме върне обратно до ресторанта и той моментално обърна. Известно време мълчахме, после той тихо подхвърли:

— Значи си бил с нея, а? През цялото това време си бил с нея…

— През цялото — потвърдих аз.

Излязохме на Хъбард и минута по-късно мерцедесът закова пред пожарния кран. Отворих вратичката и слязох, а той ме гледаше и мълчеше. Повика ме едва след като направих няколко крачки. Изчака ме да се върна обратно и едва тогава попита:

— Ад ли беше или рай?

— Още се опитвам да разбера.

 

Прибрах се в грандхотел СоХо малко преди два. От телефона на рецепцията набрах номера на стаята, изчаках първия звън и затворих. След това взех анансьора. Натали отвори в момента, в който спрях пред вратата. В ръката й се поклащаше тежкият „Глок“. Дръпна се встрани, подвикна „той е“ към вътрешността на апартамента и побърза да залости след мен.

Алена се появи на патериците си откъм банята. През рамото й висеше автоматът, на лицето й беше изписано напрежение, което моментално се разсея. Миата ме удостои с леко повдигане на главата, но тялото му си остана в легнало положение.

Тази сутрин Натали бе дошла късно, малко преди да изляза за срещата с Дан. В ръцете си държеше тънка папка с документи и готова за нотариална заверка декларация, която удостоверяваше, че срещу собствените си акции в КТМХ ще получа грубо около седемстотин и петдесет хиляди долара. Тази цифра беше далеч над очакванията ми. Натали обясни, че ще ми бъде изплатена в рамките на шест месеца, аз подписах и я представих на Алена. Двете се поздравиха любезно и малко сковано, но без онази очебийна враждебност, която се появи между Алена и Бриджит от първия миг.

Бях преценил, че и Натали едва ли ще намери общи теми за разговор с моята клиентка, но с изненада установих, че нещата са се развили в съвсем различна посока. На масата лежеше купчина листа, изписани с почерка на Натали. Тук-там се виждаха някакви диаграми — сякаш Натали беше решавала математически уравнения. Бавно осъзнах, че двете си бяха намерили обща тема за разговор.

— Поговорихме си за снайперите — поясни Натали, след като залости вратата. — Алена ми разказа много интересни неща за „Драгунов“.

— Тренирала съм с „Драгунов“ — добави клиентката ми, но предпочете да смени темата: — Как мина срещата с Дан?

— Едва днес си дадох сметка, че той ужасно се страхува от теб.

Тя докуцука до дивана, остави патериците и бавно свали автомата.

— Така ли?

— Така мисля.

— Значи ще изпълни това, което искаме. — Тя внимателно седна и скръсти ръце в скута си. — Колко време ще му трябва?

— Твърди, че може да ни осигури къща до довечера. С аларма и камери, плюс екип от охранители.

— Колко души са охранителите?

— Не знам — отвърнах. — Вероятно трима или четирима… — Обърнах се да я погледна в очите и добавих: — Казах му, че ще пожелаеш да го видиш лично. Иска по пет бона на ден.

От гримасата й заключих, че се е надявала на по-добра оферта, но е очаквала по-лоша.

— Дори и ние не вземаме толкова — обади се Натали.

— В нашия бранш цената се определя от продавача — казах аз. — В момента разполагаме с пари в брой, които ще покрият разходите за седмица, може би и за десет дни, но дотогава нещата едва ли ще приключат. От което следва, че ще ни трябват още пари.

— Аз ще ги осигуря — обади се Алена, премести се към края на дивана и посегна към телефона. Номерът, който набра, беше страшно дълъг, а когато връзката се осъществи, тя заговори на немски.

Седнах на дивана и измъкнах пистолета от колана си. Внимателно спуснах петлето и му сложих предпазителя. Натали седна зад бюрото и се зае да проверява изчисленията. Разговорът на Алена продължи няколко минути.

— Готово — каза тя, след като остави слушалката. — В центъра има филиал на банката „Креди Суис“, утре парите ще бъдат там. Двеста хиляди. Половината ще дадеш на Дан… — Очите й критично пробягаха по фигурата ми, главата й леко се поклати: — Май си занемарил тренировките…

— В момента съм на работа — оправдах се аз.

— Натали е тук, аз съм в безопасност. Направи поне няколко упражнения за сърдечна стимулация.

Натали се изсмя с ръка пред устата.

— Тя е личният ми треньор — обясних аз.

— Забелязах — отвърна Натали.

— Сериозно говоря, Атикъс — настоя Алена. — Не губи онова, което придоби с толкова много труд!

Изобщо не ми се тренираше, но тя беше права. Вече усещах последиците от едноседмичното прекъсване на тренировките. Чувствах се скован, от предишната ми гъвкавост и лекота нямаше и следа. Най-много обаче ме изненада загрижеността, с която възприемах промените във физическото си състояние.

Алена ме побутна с патерица.

— Хайде, върви!

— Тръгвам — отвърнах аз и се насочих към залата за тренировки.

 

Къщата се намираше в Маува, Ню Джърси, на около един час с кола от Манхатън. Отидох да я видя и взех Миата, а Алена и Натали предпочетох да оставя в хотела. С Дан, се срещнахме на детелината „Франклин“ в центъра на града. Беше паркирал пред някаква закусвалня. По изключение гюрукът на „компресора“ беше вдигнат заради студения дъжд, който монотонно се сипеше над града.

Последвах го с моята взета под наем кола. Движехме се по тесни улички с оголели дървета от двете страни. Маува е в самия край на Ню Джърси, съвсем близо до планината Кемпгоу, където някъде около Деня на благодарността започва активният зимен сезон. Хълмистата местност беше тиха и спокойна, а редките къщи се различаваха главно по възрастта — някои бяха на повече от един век, а други — едва на една година. Навътре в планината живееха ползващите се с лоша слава планинци, известни в щата с прозвището Джексън Уайтс. Те са известни главно с вродените си недъзи, най-забележителни от които са рунтавите вежди и ръцете с шест пръста.

Последвах „компресора“ по тесен второстепенен път, който се виеше надолу по стръмен склон към малка долина. Пътят свършваше в края на долината, пред триметрова порта, окачена на две масивни каменни колони. Ограда нямаше, но теренът от двете страни на портата беше напълно непроходим заради дървета и избуяли храсти.

Дан слезе, отвори портата и ми направи знак да мина. Дадох газ и се плъзнах напред. Пътят свършваше пред лошо поддържана ливада. Отбих встрани, изгасих мотора и слязох. Миата изскочи след мен, но остана до колата. Очите му подозрително оглеждаха непознатото място. Дан спря мерцедеса, но не изключи двигателя.

— Не искаш ли да видиш къщата? — попита той и махна с ръка към някаква постройка на петдесетина метра от поляната.

— Карай, идвам след теб — рекох.

Веждите му леко помръднаха в знак на изненада, но не каза нищо. Включи на скорост и потегли. Миата изгледа отдалечаващата се кола, после започна да души тревата наоколо.

Направих обиколка на периметъра. Това ми отне около четиридесет и пет минути, а после бавно се насочих към къщата. И тук нямаше ограда, не се виждаха нито камери, нито някакви други охранителни средства. Растителността наоколо беше толкова гъста, че дори в късната есен предлагаше надеждно прикритие. Непосредствено зад къщата се издигаше висок хълм, който доминираше над цялата околност.

Това не ми хареса.

Тръгнах да се връщам към тревистата алея, а Миата унило се повлече след мен. Къщата беше изградена в колониален стил и отвън изглеждаше съвсем скоро ремонтирана. Алеята и верандата бяха свързани с широко дървено стълбище, боядисано в бяло. Дан ме чакаше пред входната врата, в ръката му димеше цигара. Тръгнах по стълбите към него и той захвърли фаса си, който изсъска в близката локва. Очите му спряха върху Миата, доберманът също спря и го погледна. Бях готов да се закълна, че взаимно се преценяват.

— Без кучета вътре — рече той.

— Това куче е нейно.

Укорът в очите му бързо се смени с любопитство. Сякаш искаше да ми зададе някакъв въпрос, но му беше неудобно. В крайна сметка само сви рамене, обърна се и отвори входната врата. Влязох след него, а Миата остана в ариергарда на малката ни процесия. До слуха ми достигна продължителен звуков сигнал — очевидно стартиращ скритата електронно-охранителна система. Дан побърза да свърне зад близкия ъгъл, протегна ръката и набра кода на малката, прикрепена към стената клавиатура. Звукът изчезна. Започнахме обиколка на къщата. Дан вървеше начело и палеше лампите.

Огледът ми отне още един час. Проверих всички врати и прозорци, но най-много време ми отнеха мазето и изолационното пространство над втория етаж, в което можеше да се проникне само пълзешком. Осигуряването отвътре беше много по-добро. Макар и доста тромаво и видно, всички врати и прозорци бяха надеждно включени към алармената инсталация, която се управляваше от мазето. Къщата беше напълно обзаведена, като мебелите и украсата отговаряха на колониалния екстериор. На втория етаж имаше три спални — една голяма и две по-малки, свързани с две бани. На приземния етаж имаше кухня, трапезария, дневна и гостна. На задната тераса беше монтирана отопляема вана.

Дан ме чакаше в кухнята. Седнал край масата, той отпиваше от бутилка бира „Будвайзер“. На масата имаше още една бутилка и той ми я посочи с жест. Поклатих глава и пристъпих към проверка на кухненските шкафове. Лавиците се огъваха под тежестта на консерви, пакети с равиоли, чили и други подобни боклуци. Във фризера имаше огромно количество „телевизионни“ вечери и замразени пици, а хладилникът беше запълнен почти изцяло с газирана вода, бира и подправки. В най-долното отделение бавно гниеше една зелка, която побързах да извадя и да хвърля в кофата за боклук.

— Какво ще кажеш? — попита Дан.

— Къде е свързана алармата?

— С една специална служба за наблюдение, която при всяко включване е длъжна да уведоми полицията.

— Кой е собственик на къщата?

— Една банка в Бруклин — отвърна Дан, забеляза гримасата ми и побърза да добави: — Документите са абсолютно редовни.

— Да, но като казваш Бруклин, имаш предвид само фасада, нали? А евентуалното име зад тази фасада може да бъде проследено.

— Няма да е лесно — поклати глава той.

— Това трябва да се промени още утре! — отсякох аз. — Прехвърли собствеността на някакво име, най-добре на семейна двойка. Нека да бъде максимално солидно. Няма да е зле, ако успееш да фиксираш продажбата със задна дата.

— Друго? — попита той и в гласа му долових леко раздразнение.

— Искам да ми потърсиш лекар. Най-добрият в областта на спортните травми, но да е готов за нерегистрирани действия. Предполагам, че ще откриеш такъв, на когото са отнели лиценза, защото е бъркал в собственото си шкафче с опиати. Искам максимална дискретност, защото лечението изисква повече от едно посещение.

— За Таша ли е? — попита Дан.

— Можеш ли да го направиш? — пренебрегнах въпроса аз.

— Струва само пари, нищо повече — кимна той. — Пак те питам, за Таша ли е докторът? Тя ранена ли е?

Станах и пристъпих към кухненския прозорец, от който се виждаше задният двор. Вече се беше мръкнало, навън цареше непрогледен мрак.

Усетил, че няма да получи отговор, Дан смени темата.

— Ще искате охрана, нали? — попита той. — Подбрал съм четири момчета, всичките добри стрелци. Ще ги въоръжа с каквото пожелае Таша — автомати, пистолети, дори гранати. Мога да ги доведа тук още довечера.

— Няма смисъл, по-добре утре — отвърнах аз. — Твои момчета ли са?

— Работят за мен — отвърна той.

— Имат ли представа от охрана? Имам предвид истинска охрана, а не разни циркаджилъци.

Столът му изскърца и аз се обърнах. По лицето му се беше изписало раздразнение.

— Виж какво, господин Кодиак! — изръмжа той. — Вече е крайно време да престанеш да се ебаваш с мен! Не ми трябват твоите поучения, добре знам какво трябва да се направи.

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — хладно го изгледах аз.

— Веднъж вече те победих! — навъсено ме предупреди той.

— Вярно — кимнах. — Искаш ли да опиташ пак?

Той втренчено ме погледна, механично местейки тежестта на тялото си. Бутилката беше в дясната му ръка, вероятно щеше да започне именно с нея. Не отместих поглед от него, не се помръднах. С периферното си зрение опипах наличните кухненски съдове, питайки се с кой от тях бих могъл да блокирам атаката. Разбира се, ако той все пак се реши да започне.

В следващия момент тялото на Дан видимо се отпусна и той отпи от бутилката.

— Не, мисля, че не искам да опитвам.

Открих телефонна кабина по обратния път към детелината „Франклин“, слязох и набрах номера на хотела. Поисках да ме свържат със стаята на господин Либърг, изчаках вдигането на слушалката и побързах да кажа:

— Ще стане. Не е това, на което се надявах, и ще ни трябват екстри, но ще стане. Нейният приятел чака там.

— Къде? — попита Натали.

— Детелината „Франклин“ в Маува. Ще бъда пред сладкарницата на Дънкин Донатс.

— Ще ни трябва поне час.

— Нека бъдат и два, ако се наложи. Но гледай да няма опашка.

— Ясно.

Прекъснах връзката и се върнах в колата. Прекосих детелината и се насочих към търговския център „Интерстейт Мол“, който се намираше само на три километра по-нататък. Свалих на два пръста прозореца и оставих Миата в купето. Казах му, че няма да се бавя, и тръгнах към входа на центъра. Избрах един от магазините на GNC, където похарчих близо двеста долара за различни покупки. След това влязох в „Рейдио Шак“ и изразходвах още стотина долара за електроника. Купих също така малко дрехи и бельо, както за себе си, така и за Алена. Пренесох покупките в колата и подкарах обратно към Маува. Отбих пред първия гастроном и купих храна, най-вече плодове и зеленчуци, малко риба, два галона плодов сок, галон мляко и две лишени от мазнина пържоли. Не забравих и петкилограмовата торба с „Научна диета“ — модерната напоследък кучешка храна. Багажникът на колата почти се напълни.

Потеглих към Дънкин Донатс, спрях отпред и останах зад волана. Наблюдавах трафика и разсъждавах. Минута-две по-късно слязох и се насочих към телефонната кабина наблизо. Този път набрах номера на Скот.

— Свободен ли си тази вечер?

— Като чуя подобен въпрос от теб, сърцето ми се свива от радостно очакване — отвърна той.

— Винаги си бил най-добрият ми приятел и прекрасно го знаеш… След около час пак ще ти звънна и тогава ще ти дам един точен адрес. Тръгни към него, след като вземеш всички предпазни мерки, също така молив и бележник.

— Тя няма нищо против, така ли?

— Няма да има.

— Добре, чакам да се обадиш — отвърна той и затвори.

 

Появиха се точно два часа след обаждането ми. Бяха с новото ауди на Натали. Алена седеше на седалката до шофьора, палтото в скута й прикриваше автомата.

— Проблеми? — попитах аз.

— Никакви — отвърна Натали. — Ако той е в Ню Йорк, очевидно не знае къде сте отседнали.

— Уреди ли сметката?

— Всичко е наред.

— Имаш нова кола — отбелязах.

— Харесва ли ти?

— А какво стана със старата?

— Продадох я.

— Нат, ти сменяш колите както обикновените хора си сменят чорапите!

— Обичам да ми мирише на новичко — отвърна тя. — Ще карам след теб.

Седнах зад волана на наетата кола и излязох на пътя. През десетте минути до къщата те караха плътно зад мен. „Компресорът“ си беше на същото място, в къщата светеше. Спрях и отворих вратата на Миата, а на Алена и Натали казах да почакат. Дан беше в кухнята, на масата имаше още две празни бутилки. Долепил телефон до ухото си, той забързано говореше на руски. Видя ме, смени тона и побърза да приключи разговора. Апаратчето изчезна в джоба на якето му.

— Доведе ли я?

Направих му знак да ме последва.

Двете жени седяха в аудито, моторът тихо мъркаше. Натали ни забеляза, завъртя ключа и отвори шофьорската врата. Дан се насочи към вратата на Алена, а аз надникнах зад гърба му, опитвайки се да отгатна предпочитанията й. Тя с нищо не показа, че е против присъствието му, и аз го оставих да й помогне. Тръгнах към наетата кола, за да разтоваря багажа. Докато Алена стигна до верандата, ние с Натали направихме три курса, опразвайки и багажника на аудито. Дан крачеше зад нея, от стойката му личеше, че всеки момент е готов да скочи и да й помогне, приличаше на по-голям брат, който е готов на всичко за малкото си сестриче. Всъщност той направи и практически опит в тази посока, но тя изсъска нещо на руски и той се отдръпна. Отново пролича, че се страхува от нея.

Докато разпределях продуктите, Натали направи кратка обиколка на къщата. Алена и Дан седнаха край кухненската маса. Аз работех мълчаливо, защото те поведоха тих разговор на руски език. Веднъж или два пъти тя повиши тон, а той й отговаряше успокоително. Започнах да сгъвам опразнените торбички и изведнъж усетих, че темата им, каквато и да е била тя, рязко се е сменила и в момента говорят за мен.

Натали се появи на прага и ми направи красноречива физиономия. Побързах да изляза в коридора.

— Знам, че не е нищо особено. Не е крайно лошо, но не е нищо особено.

— Добре е, че има вана на открито — рече тя.

— Разбира се, особено ако искаш да те вземат на мушка някъде от околните баири.

— Тя те научи да стреляш като снайперист, нали?

— Не. Снайперизмът е женска работа…

— В такъв случай да поговорим за мъжката работа. Какво мислиш да направиш относно алармената инсталация?

— Взех някои неща от „Рейдио Шак“. Утре ще монтираме един паникбутон в спалнята й, в която ще я настаним. Не знам какво друго бихме могли да добавим.

— Ако Кори беше тук, никак нямаше да е зле — замечтано подхвърли тя.

— И Дейл, който да поеме превозните средства — добавих аз. — В коя стая предпочиташ да я настаним?

— Втората спалня горе — онази, която се намира между главната спалня и по-малката баня — незабавно отговори Натали. — А ти и аз ще заемем другите, оставяйки я в средата.

Погледнах стълбите и леко поклатих глава:

— Ако се наложи спешно извеждане, положително ще имаме проблеми.

— Господи, Атикъс! — въздъхна тя. — Ако се наложи спешно извеждане, едва ли някой от нас ще се измъкне жив.

— Трябва все пак да я попитаме какво предпочита.

Натали погледна към кухнята.

— Имаш ли идея за какво си говорят?

— Вероятно за мен.

— Доста егоцентрично изявление.

— Може би. Но чух Дан да споменава името ми и това съвсем не беше случайно. Не съм наясно какви са отношенията помежду им.

— Аз също — кимна Натали.

Понечих да добавя нещо, но Алена ме изпревари.

— Дан се връща в града — извика от кухнята тя. — Трябва да подготви нещата за утре.

Двамата с Натали се върнахме при тях. Дан действително се беше изправил с намерението да тръгва.

— Имаш ли нещо против? — погледна ме той. Тонът му беше преднамерено любезен.

— Нищо, благодаря — отвърнах.

— Таша каза, че ще ми платиш утре.

— Да, следобед ще разполагам с парите.

— В такъв случай всичко е наред.

Той оправи реверите на якето си, хвърли последен поглед към Алена и, тръгна към вратата. Натали отиде да заключи след него и остана край прозореца, докато светлините на колата му изчезнаха. Аз придърпах един стол и се настаних срещу Алена.

— Какво ще кажеш, ако те настаним на горния етаж?

— Ще ми бъде трудно със стълбите, но ще се справя — отвърна тя и опря патериците на масата. — Дан смята, че не си доволен от него.

— Не от него, а от къщата. Тя съвсем не е идеална, има сериозни недостатъци. Но мисля, че ще се оправим.

— Каза, че аз съм те променила.

— Това е вярно.

— Каза, че съм те направила като мен.

— Е, в това не съм много сигурен. Но в едно отношение успя — вече не съм пристрастен към кафето.

Тя се усмихна, после внезапно попита:

— Кога ще говоря с Фаулър?

Успях сравнително бързо да преодолея изненадата си.

— Чака да му се обадя.

— Най-добре да стане още тази вечер.

Това беше нова изненада.

— Мислех, че ще се наложи да те убеждавам.

— Не е нужно, защото нещата вървяха натам. Ако не беше направил контакта с него, аз самата щях да те помоля за това. Ще му предложа информация.

— Каква по-точно?

— Оксфорд със сигурност е бил нает от същите хора, които са ти казали, че съм извършила онези убийства в Далас. Излъгали са те с надеждата да им улесниш задачата — когато вляза в контакт с теб, веднага да ги информираш. Те положително са планирали да предоставят тази информация на Оксфорд с оглед да стеснят мащабите на издирването му. А това означава, че след като те са работодателите на Оксфорд, само в техните възможности е да прекратят договора. Ако аз обаче дам на Фаулър компрометираща информация за тези хора, той ще я сподели със своите началници. И в резултат те ще бъдат принудени да се укрият.

— Добър план, стига да проработи — кимнах аз. — Уверена ли си?

Тя бавно поклати глава.

— Не съвсем, но поне ще забави Оксфорд и ще ни отпусне повече време. Вероятно разбираш, че приемам да говоря с Фаулър само защото можем да го използваме.

— Той няма желание да те арестува — изтъкнах аз.

— Радвам се да го чуя, защото в никакъв случай не бих позволила да се случи.

— Ще направя нужното, за да му бъде ясно — промърморих аз. — Не се безпокой, Скот е свестен тип.

— И ти е приятел, нали?

— Много добър приятел — кимнах.

— Забелязах, че само Натали е приела да ти помага.

— Дейл и Кори все още са ми приятели.

— Но ги няма тук…

Тя затвори очи, очевидно уморена от разговора. А аз едва сега се досетих, че раната я боли, вероятно ужасно силно… Клепачите й се повдигнаха, главата й се наведе напред, устните й докоснаха бузата ми.

— Хайде, обади се на приятеля си — прошепна тя.