Грег Рука
Лична охрана (37)

11.

Алена дори не ме погледна, докато я качвах в аудито на Натали и затварях вратата след нея. Единствен Миата ме дари с прощален поглед през задното стъкло, използвайки забавянето на Натали, която изчака „компресора“ на Дан. Керванът завършваше с микробуса на охранителите. Мълчанието на Алена не промени настроението ми. Повече от всякога разбирах, че няма какво да ми каже; вече ми беше безкрайно ясно защо е такава, каквато е…

Качих се в спалнята и се залових за работа. Първо смъкнах дрехите от себе си и дълго стоях под горещата вода. След това взех ножицата и премахнах по-голямата част от брадата и мустаците си. Остатъка ликвидирах с ножче за бръснене с двойно острие. Когато свърших и се огледах, изпитах чувството, че срещу мен стои стар познат, когото отдавна не съм виждал. Човек, с когото съм си играл като дете и заедно сме ходили на летни лагери…

Облякох се отново. Бронежилетката беше последна преди якето. Специално внимание обърнах на дългите върви за прикрепване, от които зависеше дали кевларът няма да притисне шията ми, ако се наложи да бягам или да пълзя. Натиках личните си вещи в раницата, а нея хвърлих в багажника на наетата кола, която бяха оставили на мое разположение. Пистолетът отиде в предния джоб на якето, а гранатомета гушнах под мишница. Напуснах къщата, след като изключих всички лампи и заключих всички врати. Бях сигурен, че когато собствениците се приберат от Бермуда, едва ли ще разберат, че някой е пребивавал тук в тяхно отсъствие.

Часовникът ми показваше дванайсет без шест минути. Минах през задната порта, за да се прехвърля на територията на резервата. Наоколо цареше мъртва тишина. Вятърът разклащаше голите клони на дърветата, водата тихо се плискаше в основата на тръстиките. Липсваха животинските звуци, при това напълно. Дори грохотът на магистралата в далечината беше заглъхнал. Облаците меко отразяваха светлината на далечните улични лампи. От мястото, където се намирах, те изглеждаха така, сякаш излъчват свое собствено сияние.

Стигнах до платформата за наблюдение, от която няколко часа по-рано бях оглеждал околността. Беше време за гранатомета. Спрях на място и издърпах мерника в горната част на тръбата, после освободих сгъваемата ръкохватка отдолу. Сложих металния селектор на позиция троен залп на запалителните заряди, подпрях оръжието на дясното си рамо и предпазливо тръгнах напред. Крачех бавно и непрекъснато се оглеждах. Точно за двадесет и три минути покрих разстоянието до завоя, от който се виждаше къщичката на брега. Там спрях и замръзнах на място. Ослушвах се в продължение на пет минути, но единствените звуци, които долавях, бяха причинени от вятъра, водата и далечния трафик. В крайна сметка реших, че Оксфорд все още го няма. Бях сигурен, че той никога не би приел да играе по моите правила независимо дали някой му плаща, или действа на своя глава. Но сега беше принуден да ги приеме, защото без ПИН-кода автоматично се приравняваше с последния бедняк.

Гранатометът е далеч от квалификацията далекобойно оръжие, а това означаваше, че когато натисна спусъка, трябва да съм максимално близо до целта. Ако не изпитвах твърде силно чувство на срам, положително щях да поискам карабина от Натали и щях да заема позиция на една от двете наблюдателни вишки. Но това би означавало да призная един факт, който беше очевиден за всички, но който аз упорито отказвах да приема: убийството представлява акт на страхливост, независимо с какви други епитети го кичат тъй наречените „експерти“.

На изток от полуразрушената къщичка имаше нещо като малък полуостров, който започваше на не повече от десетина метра от вратата. Тръгнах през храстите и внимавах за всеки звук извън тихото пропукване на сухи съчки в краката ми. Добрах се до полуострова за по-малко от пет минути, проснах се по корем и избрах най-добрата позиция за наблюдение. Земята беше студена и влажна от скорошния дъжд, миришеше на гниещи листа. Лежането върху нея беше като покаяние.

Слушах тиктакането на часовника си и чаках. Влагата бавно се просмукваше през дрехите и смразяваше тялото ми. Разтревожен от присъствието ми, един червей реши да се оттегли точно през китката ми. Сякаш знаеше какво правя, защото най-спокойно ме олигави и изчезна в пръстта от другата страна.

В три и двадесет и осем долових тихото бръмчене на колата му. В три и тридесет моторът заглъхна, затръшна се врата. Изгубих го от поглед веднага щом навлезе в резервата. Долових стъпките му отново едва когато започна да си пробива път през храстите. Придвижването му беше маркирано от пропукването на сухи клонки, което изведнъж прекъсна, но после се възобнови. Явно беше осъзнал, че вдига много шум, а след това си беше дал сметка, че просто няма друг избор. Стъпи на верандата пред къщата, дъските тихо проскърцаха. Обувките му не издаваха никакъв звук, но стените на съборетината отразяваха всички негови движения.

Водата се развълнува и отрази слабите светлини наоколо. Това ми позволи да го видя в момента, в който изскочи иззад ъгъла и се насочи към вратата. Всъщност видях само тъмна сянка, която почти се сливаше с околността. Беше облечен в черно, дори бинтът на главата му беше боядисан или добре покрит с тъмна материя. Двете му ръце стискаха някакво оръжие. Изчаках лекото завъртане на тялото му, за да го идентифицирам: картечен пистолет марка „Берета“. Това можеше да се очаква. Беше се отказал от финеса за сметка на огневата мощ и търсеше компенсация за осакатените си сетива.

Пред вратата спря и се поколеба, после приклекна откъм страната на пантите. Откачването му отне близо минута. Когато вратата най-сетне се освободи от ръждивите си ограничители, той рязко я блъсна навътре и веднага отскочи встрани. След пет минути пълна тишина главата му предпазливо хлътна в полутъмната вътрешност на постройката. Десет сантиметра пред нея вървеше дулото на картечния пистолет. Увери се, че не съм вътре, наведе дулото към земята и бръкна в джоба си. Миг по-късно включи електрическо фенерче. Тънък лъч започна да изследва стените и пода. Вероятно търсеше следи от капан, жици или нещо подобно… После лъчът спря да се движи и аз разбрах, че е попаднал върху картата.

Надигна се и прекрачи прага. Къщата простена под тежестта на тялото му, блатото звучно млясна в каменните основи. По водата плъзнаха малки вълни.

Качих гранатомета на рамото си, взех на мушка отвора на вратата, където трябваше да се появи главата му. Слепоочията ми пулсираха от напрежение. Отново си спомних за Жуно и болезненото пропукване на костта под удара на приклада. Представих си как кръвта нахлува в пространството между черепа и мозъка, как количеството й бързо се увеличава и в крайна сметка предизвиква фаталния мозъчен колапс…

Фигурата му се изправи в рамката на вратата. Стана толкова внезапно, че ме хвана неподготвен. Стиснали беретата, двете му ръце очертаха бавен полукръг, който обхващаше максимална част от околността. Главата му изплува в окуляра на мерника и аз опитах да обера луфта на спусъка. Помислих си за Скот и Крис с искрена надежда, че това ще ме улесни. Не се получи.

Нещо ме издаде. Може би чувството за триумф, че съм го хванал на мушката, може би някакъв шум, който несъзнателно бях направил. Не знам какво беше, но тялото му рязко се завъртя и дулото на беретата се насочи право в главата ми. Аз продължавах да се боря със спусъка. Миг по-късно лявото му коляно сякаш се разтопи във въздуха, последва оглушителен трясък от пушечен изстрел. Ехото започна да го разнася над смълчаните води на тресавището.

Оксфорд се люшна на една страна, беретата клюмна надолу. Главата му се надигна да потърси противника в мига, в който от дулото на гранатомета излетя силен пламък. Видях как бедрото му буквално се разцепва и зарядът се забива в дъските зад него сред облак от камъни и трески. Тялото му се завъртя от силата на попадението и се стовари върху здравото коляно. Пистолетът излетя от ръката му и пльосна във водата. Той отвори уста да изкрещи, но в същия момент тресна нов изстрел. Зарядът отнесе тила и част от темето му.

Той рухна на една страна, тялото му се претърколи по склона и падна във водата.

С усилие скочих на крака, обърнах се и хукнах по пътеката към вишката, като продължавах да стискам в ръце проклетия гранатомет. Щом изскочих иззад завоя, зърнах Натали. Тя изобщо не ме погледна, заета да помага на Алена да се спусне по дървените стъпала. Пушката не се виждаше никъде наоколо, явно вече лежеше на дъното на блатото. Заковах се на място и мълчаливо гледах как Натали й помага да излезе на пътеката и й подава бастуна.

Пуснах гранатомета. Тя направи крачка напред, препъна се и политна. Успях да я уловя миг преди да се строполи на земята. Ръцете й се увиха около шията ми, тялото й силно се притисна в моето. Гласът й беше дрезгав и натежал от сълзи — същите, които набъбваха в очите й. Никога не бях я виждал да плаче.

— Беше на кантар — заговори задавено. — Той теб или ти него… Но аз не можех да допусна да умреш заради мен, разбираш ли?

Неподвижната фигура на Натали започна да се размазва пред погледа ми. Почти не чух предупреждението й, че ако не тръгнем веднага, няма никакъв смисъл да тръгваме въобще.

Спомних си как лейди Ейнсли-Хънтър прегази Орин Маклафлин като булдозер, сякаш не беше там. Спомних си изражението на Алена, която заплашваше да убие един възрастен мъж с патерицата си.

Спомних си за всички, които бяха мъртви — Оксфорд и Скот, Мидж и Крис…

Спомних си и за Жуно, който се беше изправил между мен и това, което трябваше да свърша.

— Не можех да ти позволя да станеш като мен — прошепна Алена.

— Вече е късно — отвърнах аз, взех я на ръце и я понесох по стъпките на Натали, която бързаше към колата. В ръцете й видях гранатомета и бастуна — уликите, които доказваха всичките ни престъпления…