Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Атикъс Кодиак (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Critical Space, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Грег Рука. Лична охрана

 

Critical Space

Greg Rucka

© 2001, by Greg Rucka

© Веселин Лаптев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

© ИК „БАРД“ ООД, 2004

ISBN 954-585-550-9

История

  1. — Добавяне

9.

Вратата беше затворена, а надписът върху нея беше променен и гласеше: К.С. & ЕРИКА: НЕ СМЕ, НО МОЖЕМ ДА БЪДЕМ.

Първоначалното ми намерение да почукам бързо се изроди в яко блъскане. Понечих да я извикам по име, но в същия момент вратата се отвори. Момичето срещу мен приличаше на Ерика само по ръст, но във всичко останало ми беше напълно непозната. Косата й беше разрошена и боядисана в ексцентричен цвят електрик, а под и над устните й се поклащаха големи обеци.

— Така ли се чука бе, нещастник! — извика тя, после изведнъж замълча и отстъпи крачка назад, като разбра, че не съм студент. Ръката й механично понечи да затвори.

— Къде е Ерика? — запъхтяно попитах аз.

— Или се махай по дяволите, или почвам да крещя! — заплаши ме тя и направи нов опит да затръшне вратата под носа ми.

Пристъпих напред и я подпрях с рамо.

— Моля ви! Казвам се Атикъс и трябва на всяка цена да открия Ерика!

— Пусни вратата, гадняр!

— Къде е Ерика?

Тя прекрати натиска, но не се отмести. Вратата остана полуоткрехната. В процепа се виждаха очите й, блеснали от омраза.

— Атикъс не носи педерастка брадичка, гадняр! — просъска тя. — Освен това е с очила! Ако не се махнеш веднага, ще повикам отбора по ръгби, който обитава съседните стаи. Всичките му титуляри са наши приятели!

Напразно прерових мислите си, опитвайки се да намеря подходяща реплика.

— Коженото й яке! — изведнъж се сетих аз. — Онова, черното! С Бриджит й го подарихме миналата Коледа! Косата й е естествено руса, носи я пусната над лявото ухо, за да скрие белега… Един тип на име Стерит отряза част от него…

Върху лицето на момичето се появи объркано изражение.

— Никога не ми е казвала това.

— Ти си К.С., нали? Нейната съквартирантка, която ходи на курсове по драматургия — каза ми го при последната ни среща… Тогава дойдох да я предупредя, че заминавам и може да си има неприятности. Сигурно го е споделила с теб и те е предупредила, че ако се появи някой и се представи като Атикъс…

— Дръпни се от вратата! — прекъсна ме с категоричен тон тя. — Ако наистина си Атикъс, ще ми позволиш да затворя!

Отдръпнах се крачка назад. В същата секунда синекосата затръшна вратата и сложи резето. Изругах и понечих да си отмъстя с тежък ритник, но очите ми попаднаха на двама яки младежи, които се бяха изправили пред вратите на стаите си и ме гледаха с открито подозрение. Устоях на изкушението да им направя гримаса и вдигнах ръка да почукам. Резето изщрака и вратата се отвори. В ръката на синекосата мадама имаше снимка в рамка, която бързо зае позиция до лицето ми. Сравнението се проточи цяла вечност.

— Ти си — най-сетне промърмори тя. — А аз съм К.С.

— Трябва открия Ерика — настоях аз. — Веднага!

Тя кимна, обърна се и изтича към бюрото на Ерика, оставяйки вратата отворена. „Нашата“ половина от стаята беше видимо по-разхвърляна от тази на К.С. По пода и леглото бяха пръснати книги и илюстровани списания, имаше и дребни части от облекло. Пристъпих към гардероба, измъкнах сака, който Ерика задигна от мен в началото на учебната година, и започнах да го пълня с дрехите от чекмеджетата.

К.С. беше сложила снимката на стола до себе си и аз успях да я погледна. Оказа се една от онези, които двамата с Ерика си бяхме направили на стадиона на „янките“ преди около две години — когато Торе беше в зенита на славата си. Самата К.С. продължаваше да рови по бюрото, като придружаваше това със забързани слова.

— Съжалявам, но тя ме предупреди да внимавам. Тоя град е пълен с извратени типове и аз просто не знаех какво да мисля за теб… Тук някъде трябва да е седмичната й програма. Страшно е натоварена, да знаеш!… А, ето я! В момента е на упражнения по английски, темата е „Ренесансова драматургия“, а мястото — централната аудитория…

— Не знам къде се намира — промърморих аз.

К.С. грабна палтото си от пирона на гърба на вратата — три-четвърти, в синьо и черно, с фалшива кожена яка — навлече го и напрегнато каза:

— Ела, ще те заведа!

 

Когато стигнахме до аудиторията, установихме, че там наистина се провеждат упражнения. Това разколеба К.С., но не и мен — отворих вратата и започнах да оглеждам банките. За онази част от секундата, в която преподавателят озадачено млъкна, а студентите любопитно се извърнаха към мен, аз изобщо не успях да я открия. Паниката ми се завърна, двойно по-силна отпреди. После тя се надигна от мястото си — някъде около средата, събра си нещата и тръгна към мен. Облекчението ми беше толкова голямо, че чак свят ми се зави. Изобщо не ми пукаше, че съм я поставил в неудобно положение пред цялата група.

Тя се спусна по стъпалата с наведена глава, притиснала чантата с книгите до гърдите си. Когато вратата се затвори след нас, книгите се озоваха в ръцете ми и тя започна да ги подрежда в отворената си чанта.

— Благодаря за особено приятното умъртвяване — процеди Ерика.

— Напускаш града — съобщих й аз.

— Напускам града — съобщи тя на К.С.

— Значи това все пак е Атикъс — въздъхна с облекчение приятелката й.

— Разбира се, че е Атикъс. Само той умее да ме унижава така…

Тя приключи с пълненето на сака и го метна на рамото си. Аз нежно я прегърнах и я поведох към изхода на сградата. Крачех бързо и двете момичета изпитваха значителни трудности, за да не изостават.

— По-бавно, да те вземат мътните! — изруга Ерика. — Поне ми кажи къде отивам!

— Не знам и не ми пука, стига да е по-далеч от този град! — отсякох аз. — Надявам се, че К.С. ще дойде с теб.

— Имам лекции — поклати глава К.С.

Улових част от гримасата на Ерика, която се измъкна от прегръдката ми, но не забави ход. Ръцете й притиснаха сака малко по-здраво, вероятно за да спре да подскача върху рамото й.

— Случи ли се лошото, което очакваше? — намръщено ме попита тя.

— Случи се — отвърнах. — Мидж е мъртва.

— Коя е Мидж? — попита К.С.

Никой не отговори и К.С. разбра, че нещата са сериозни. Лицето й изгуби част от цвета си, докато ни следваше навън, към Юнивърсити Плейс. Ръката ми отново легна върху раменете на Ерика, а очите ми търсеха такси. Тук обаче не минаваха никакви таксита и това ме принуди да се насоча към Пето авеню. И там не беше лесно, но след като три последователни жълти коли се оказаха пълни, четвъртата все пак намали. Отворих вратата и направих знак на Ерика да се качва. К.С. ме гледаше така, сякаш току-що бях слязъл от увиснал над асфалта космически кораб.

— Значи е сериозно, а?

— Качвай се в шибаната кола! — изръмжах аз.

— Ерика?

— На твое място бих се подчинила — обади се Ерика.

К.С. се плъзна на седалката, а аз побързах да я последвам. Дадох на шофьора адреса в Челси, който все още помнех наизуст.

— У Бриджит ли отиваме? — погледна ме Ерика. — Тя не е ли на работа?

— Часът е едва девет и шестнадесет — отвърнах аз. — А тя никога не отива в офиса преди десет…

— Бриджит е онази частна детективка, нали? — попита с възбуда в гласа К.С.

— Къде ще ни отведе тя? — продължи да ме разпитва Ерика.

— Не ми пука, стига да е извън Ню Йорк и по-далеч от този щат.

— Може би в Ню Орлиънс? — тихо се обади К.С. — Винаги съм искала да отида в Ню Орлиънс…

— Нямам нищо против Ню Орлиънс — кимна Ерика. — Стига да не се обадиш след още четири месеца, за да ме уведомиш, че мога да се върна.

— Ще ти се обадя най-късно след три дни — обещах аз. — Или никога повече…

 

Бриджит отвори на второто почукване и ни посрещна с обичайната сърдечност.

— Пак ли ти, по дяволите! — изръмжа тя, очевидно обръщайки се само към мен.

— Трябва да ги изведем извън града — казах. — Желанието им е да отскочат до Ню Орлиънс…

— Идеята беше на К.С. — обади се Ерика.

— Което означава, че ти си К.С., така ли? — попита Бриджит и се втренчи в синекосата.

— Здрасти! — протегна й ръка К.С. — А ти си Бриджит…

— Всичко това е много приятно, но ви напомням, че все още стоим на стълбите — обадих се аз.

— Ами влизайте тогава — промърмори Бриджит и ни направи място да минем.

К.С. влезе първа, следвана от Ерика, която спря на прага и се обърна.

— Този път не забравяй да кажеш довиждане, моля те!

— Няма — обещах аз.

Фигурата й се изгуби във вътрешността на апартамента, откъдето долиташе приятният глас на Джо Джаксън. Музиката със сигурност би ме накарала да се усмихна, ако насреща ми не беше киселата физиономия на Бриджит, която изглеждаше притеснена както от мен, така и от ситуацията. Но това не променяше факта, че именно аз я бях запалил по песните на Джо Джаксън.

Опразних портфейла си от банкноти, оставих съвсем малко в джобовете си. Събраха се някъде към седем хиляди долара. Бриджит ги пое безмълвно.

Не попита колко сериозно е положението, вероятно защото вече знаеше отговора. Ако на света беше останало нещо, което да има значение и за двама ни, това несъмнено беше Ерика. Фактът, че я бях довел тук по този начин, беше й казал всичко, което би пожелала да знае.

— Кого е убил? — тихо попита тя.

— Мидж. Снощи или тази сутрин. Не знам нищо повече.

Безпокойството й се превърна в тъга, но не каза нищо.

— Ще ти се обадя веднага щом връщането ви стане възможно. — Ако ти трябват още пари или нещо друго…

— Не ми трябват парите ти. Ще се оправим.

— В такъв случай тръгвайте веднага! Няма съмнение, че той изгаря от желание да пипне Ерика, но едва ли ще се откаже и от теб…

— Нима допускаш, че не го знам? — остро попита тя.

— Просто ти казвам, че…

— Знам какво ми казваш! Изпуснал си контрола върху ситуацията — точно по начина, по който очаквах. И сега започваш да се сриваш, а около теб падат трупове. Или скоро ще започнат да падат… Дано ти е хубаво. Дано си искал именно това. Искрено се надявам, че животът й го заслужава…

Преглътнах тирадата й, без да продумам, а Бриджит спря сама, вероятно за да си поеме дъх.

— Дано и твоят да го заслужава — добави след кратката пауза тя.

Погледнах покрай нея, очите ми търсеха вътрешността на апартамента. Джо пееше „Бавна песен“. Повиках Ерика и тя изскочи толкова бързо, че нямаше начин да не е чула последните ни реплики. Разперих ръце и тя се сгуши в прегръдката ми. Наведох се и я целунах по челото, а тя ме прегърна през кръста и ме стисна с всичка сила. Но веднага побърза да ме пусне, явно напипала пистолета на гърба ми.

— Заслужава си — прошепнах на Бриджит.

— В такъв случай не трябва да го пропиляваме! — сопнато каза тя.

 

Изчаках пред жилището, докато трите излязоха навън. Проследих ги до ъгъла, където спряха такси. От ниско надвисналите облаци започна да вали студен дъжд, който бързо накваси раменете на палтото ми. Изчаках таксито да изчезне в трафика, намерих телефонна кабина и набрах мобилния на Скот.

— Къде си? — попита той.

— В Челси. Бриджит и Ерика напускат града.

— Умно. Ако е бил Оксфорд, а не някой побъркан лунатик, това със сигурност е послание. Грейси спомена, че си му извадил окото…

— Аха…

— Кое от двете?

— Би трябвало да е лявото.

— Съвпада.

Прилоша ми, като си представих какво е направил онзи изверг с лявото око на Мидж. Молех се на Бога по това време тя вече да е била мъртва.

— Още ли си там?

— Аха.

— Трябва да се срещнем.

— Пеша ли си?

— Аха. След девет минути мога да бъда на Медисън Скуеър Парк.

— Значи ще се видим там.

 

Добрах се до парка за осем минути, но през повечето време тичах. Първо минах по цялото протежение на Осмо авеню, след това се прехвърлих на Двадесет и трета. Както винаги, тротоарите бяха задръстени от хора с чадъри и дъждобрани и това ме принуди да ги заобикалям по уличното платно. В един момент нагазих с левия крак в някаква локва, чорапът ми бързо подгизна. Минувачите бяха навели глави, скрили се кой под каквото може — качулки, чадъри или прегънати вестници. Въпреки че тичах през цялото време, най-малко трима просяци ми поискаха пари.

Направих опит да разсъждавам. По всяка вероятност Оксфорд беше ликвидирал Мидж рано, още преди срещата ми с Грейси и Боулс. Някак не можех да си представя, че те са благословили убийството на невинната жена. Но това означаваше и друго: Оксфорд бе скъсал юздите и бе станал неуправляем. Вършеше точно това, от което се опасяваше Алена — след кражбата бе станал още по-безмилостен и напълно ирационален и това беше много обезпокоително. Същевременно означаваше, че парите могат да бъдат използвани като примамка, на която той ще реагира — нещо, което все пак ми даваше някакво предимство, колкото и незначително да е то…

Достигнах южния край на парка, прекосих платното срещу движението и за награда получих порция рядка кал в лицето от някакъв товарен микробус. Намирах се едва на три минути пеша от кантората на адвоката си, но за момента този факт беше абсолютно безполезен и само пречеше на трезвите ми разсъждения. Тръгнах по алеята към спирката на метрото, а очите ми сканираха парка в опит да открият Скот. На алеята за домашни любимци вляво от мен някакъв пудел с бежова окраска преследваше дребен мопс. И двете кучета лаеха от щастие, въпреки че бяха мокри до кости. Собствениците им бяха, разтворили чадъри и небрежно бъбреха, облегнати на телената мрежа.

На стотина метра от тях забелязах Скот, който тъкмо влизаше в парка през входа от североизток. Той ми махна с ръка, аз кимнах и тръгнах да заобикалям някаква жена в инвалидна количка. Скот спря на няколко метра навътре в парка. В същия миг видях как някакъв бездомник с моряшко наметало с качулка посяга към него изотзад. Скот се обърна и понечи да бръкне в джоба си с очевидното намерение да извади някакви дребни пари. Зърнах бинтованото лице и изведнъж разбрах какво ще се случи. Но то вече се случваше. Когато извадих пистолета си, Оксфорд вече беше с гръб към Скот и тичаше по диагонал към Двадесет и шеста улица. Направих опит да се прицеля, но той вече бягаше по Медисън. Още веднъж изпитах безсилието, което ме беше обхванало при смъртта на Хейвъл.

Когато се добрах до Скот, той се беше отпуснал на едно коляно, силно приведен напред. Чу гласа ми и бавно вдигна глава, а аз с ужас видях дръжката на големия нож, която стърчеше от гърдите му.

— Господи, как боли! — промълви приятелят ми и се строполи по гръб.

Подхванах го с една ръка, а с другата натиках пистолета в колана. От устата му излетя ужасен писък, тялото му започна да се гърчи. Усетих присъствие около себе си, но бях зает да полагам тялото му върху мокрия асфалт. В ноздрите ме удари воня на кучешки лайна, мокра трева и развалена храна. Очите ми продължаваха да фиксират дръжката на ножа, който бе потънал дълбоко в гръдния кош. Аленият кръг около нея бързо се разширяваше. Пуделът зад гърба ми избухна в яростен лай.

— Мръсникът ми поиска един долар — задъхано рече Скот.

Дъждът плющеше върху стъклата на очилата му и му пречеше да вижда. Отпуснах ръце на раменете му, после ги преместих върху лицето му. Кожата му бързо изстиваше. Главата ми заплашваше да се пръсне всеки момент, гласът ми се загуби. Проклетият пес продължаваше да лае.

— Един долар — повтори Скот.

После тялото му отново се разтърси, този път по-лекичко. Последният въздух напусна дробовете му с нещо като въздишка и той утихна.