Грег Рука
Лична охрана (20)

3.

Тръгнахме по добре утъпкана пътечка между дърветата. Обзет от необуздана радост, Миата се въртеше в шеметни кръгове около нас. Пясъкът под краката ми пареше, слънцето вече беше почти в зенита си. Стигнахме до плажната ивица и седнахме.

Тя си беше сложила тъмни очила, а аз предпочетох валтера. Но тук, седнали на метър от палавите вълни на океана, присъствието на оръжието изглеждаше почти абсурдно.

— Май чавка ти е изпила ума! — обадих се пръв.

— Не искам да умра — отвърна тя, без да отделя очи от Миата, който си играеше с вълните. — Какво толкова странно има в това?

— Трябва да ти кажа куп неща, но не знам откъде да започна — заекнах в искрено затруднение аз. — Веднага ще кажа, че изобщо не ти вярвам!

— Казах ти истината.

Размахах ръце и я накарах да млъкне.

— Дори да приемем, че някой наистина иска да те убие, ти едва ли ще наемеш човек като мен, който да те пази! Ти имаш славата на един от най-опасните човешки индивиди на този свят, смъртоносно опасна. Ти си самата смърт! Дори с шибания пистолет в ръка не се чувствам в безопасност, тъй като седя прекалено близо до теб!

— Много ти благодаря! — иронично сви устни тя.

— Не беше комплимент. Дори да приема за истина всичко, което ми каза — не казвам, че е възможно — ти пак притежаваш познания за смъртта, които далеч надвишават моите. Ти знаеш как се причинява смърт, как се предотвратява смърт, владееш по-добре от всеки друг способите, водещи и в двете посоки. И това ти го казва човек, който се е срещал с немалко професионални убийци…

Тя свали очилата си и се извърна към водата.

— Човекът, който ме преследва… Той е един от Десетката…

Трябваше да се досетя, рекох си. Трябваше да видя как приближаващите се фарове изскачат от тунела и се насочват право към мен.

— Оксфорд?

Прозвуча като въпрос, който не се нуждае от отговор.

— Ти си чувал за Оксфорд? — обърна се да ме погледне тя.

— Четири дни преди да отвлечеш лейди Ейнсли-Хънтър ми дадоха сводка за него. Беше се насочил към Ню Йорк.

— Мен търси — прошепна Драма и почеса ушите на Миата, който се приближи към нея, оплескан с мокър пясък. Ръката й се плъзна по козината му. Очите й се вдигнаха към лицето ми и моментално уловиха подозрението. — Какво има?

— Опитвам се да определя дали Миата е куче боец…

— Той е моето куче и разчита на мен.

— Затова ли си му изрязала гласните струни?

В следващия миг тя беше на крака и ме засипваше с ругатни. Това само ме накара да си припомня колко верни са били нещата, които съм казал или мислил за нея. Побесняла от гняв, тя сграбчи слънчевите си очила както се хваща кама. В нейните ръце дори и те биха могли да се превърнат в опасно оръжие.

— Пашол в пизду! — изръмжа тя. — Нима си въобразяваш, че мога да направя подобно нещо?! При това на куче, което няма как да ме разбере?! Ну тебя к чорту!

Пистолетът все още беше в ръката ми. Поколебах се дали да не го насоча към нея, за да спася живота си, но в следващия миг тя рязко се обърна и започна да се отдалечава покрай водата. Миата ми хвърли укорителен поглед и се повлече след нея.

Сякаш й пукаше за едно куче, освен ако не й трябва за изпълнение на някаква задача.

Спря на ръба на водата, изтръска задната част на шортите си от пясъка, после скръсти ръце пред гърдите си. Миата побутваше с лапа подгизнал дънер, изхвърлен от прибоя.

Станах и тръгнах към нея. Тя гледаше навътре в морето, към лодка с бяло платно, хвърлила котва на около километър и половина от брега. На палубата се виждаха дребни фигурки във водолазни костюми, които очевидно се готвеха за гмуркане.

— Не съм му прерязала гърлото — глухо рече тя. — Направи го един тип от Маями, който вече е мъртъв. Да, аз го убих… Да, направих го за пари. Но точно него бих убила и гратис!

Един от леководолазите се прехвърли през борда. Вдигна се пяна, мярнаха се дълги коси. Водолазът беше жена.

— А знаеш ли защо е прерязано гърлото на Миата? — попита след известно време тя. — Онзи тип държеше големи количества наркотици в различни къщи. Пазеха ги въоръжени мъже с кучета, а самите къщи бяха минирани. На мястото на крушките беше прикрепил гранати, които при щракване на електрическия ключ изхвърляха предпазителите и се взривяваха. В стаите и коридорите беше направил вълчи ями, скрити под мокета, а мазетата бяха пълни с натрошени стъкла и остри метални шишове. Той имаше навика да реже гласните струни на кучетата си, защото така ги правеше невидими. Знаеше, че това ще ги озлоби допълнително и ще ги превърне в безпощадни убийци. С мен се свързаха негови конкуренти, които предложиха голяма сума пари, за да ликвидирам бизнеса му. А когато го направих, всички се разбягаха — пазачи, членове на бандата му, псевдоприятели. Кучетата обаче му останаха верни. Луди, жестоки и верни. Наложи се да ги убия едно по едно, за да спася живота си. Открих Миата жив съвсем случайно, когато всичко беше свършило. И го взех със себе си…

Дланта й се разтвори, очилата се върнаха на лицето й. Но устата й остана горчиво присвита.

— Не съм чудовище — промълви тя. — Нито някаква откачена кучка, която постига климакс само когато причинява болка и смърт. Аз съм… аз бях убиец. Но хората, които са загинали от ръката ми, са били мишени, връзка с мишените или такива, които искат да убият мен…

Обърна се да хване изражението ми, но аз продължавах да гледам към гмуркачите.

— Нямам навика да изтезавам животни — тихо подхвърли тя.

Настъпи мълчание, очите и на двама ни бяха отправени към синия лазур.

— Защо Оксфорд иска да те убие? — попитах аз.

— Заради теб — отвърна тя, повика кучето и тръгна обратно към вилата.

— Глупости! — казах аз на Карибско море.

 

— Трябваше да те убия — каза Драма. — Трябваше да изчакам експлозията, а след това да вляза през онази врата и да ви гръмна всичките — и теб, и Дейл Матсуи, и Пъф!

— Но и самата ти щеше да загинеш — подхвърлих аз.

— Вярно. Преди време това нямаше да ме спре.

Бяхме в кухнята — тясно правоъгълно помещение със същите пръстени плочки като на втория етаж. Драма миеше чиниите от закуската. Плодовите остатъци от сокоизстисквачката отидоха в кофа за боклук със специална форма, скрита под двойния умивалник. За момент си я представих като някаква смъртоносна Дона Рийд, на лицето ми се появи неволна усмивка.

Тя забеляза това и лицето й помръкна.

— Когато бях по-млада, не се плашех от смъртта, Атикъс. Нищо не можеше да ме спре. Но вече не е така. В момента на онзи сблъсък разбирах съвсем ясно, че ако искам да си довърша работата, трябва да мина през онази врата и да ви очистя. Самата аз ще загина. Но исках да живея и точно затова изчезнах…

До краката й имаше емайлирана кофа. Тя я вдигна и започна да я пълни с чиста вода от чешмата. Когато се наведе, мускулите на краката й се очертаха съвсем ясно. С изненада установих, че е избръснала краката и подмишниците си. Куршумът в бедрото очевидно беше излязъл от другата страна и това беше голям късмет, тъй като няколко сантиметра по-нагоре пораженията биха били фатални. Това ми напомни за собствената ми огнестрелна рана.

— А после твоята приятелка Крис Хейвъл написа тази книга — продължи Драма. — Би трябвало да й попреча, но не го сторих. Би трябвало да се върна и да я убия, а заедно с нея да премахна теб, Дейл, Натали и Кори…

— Защо не го направи?

Тя отмести очи и ги насочи към прозореца. Вятърът се беше усилил, разклатените клони хвърляха бягащи сенки. Минута по-късно разбрах, че няма да получа отговор.

— Защо ми каза къде живееш?

Отново не ми отговори.

— Алена — повиках я аз.

Главата й рязко се завъртя. В очите й имаше нещо като разсеяно учудване, сякаш бях привлякъл вниманието й случайно, главно защото бях използвал истинското й име. Устните й маркираха едва забележима извивка.

— Сигурно ще ми се смееш… Изобщо не харесвах Пъф, но у теб видях доста неща, които виждам и у себе си. Знам, че ме разбираш, защото и в твоята професия често става така… Чувство за изкуствена близост. Наблюдавах те в продължение на няколко седмици и го усетих. Знаех, че е фалшиво, но въпреки това го усетих. Прииска ми се да ти дам в замяна нещо, което е важно за мен… И ти дадох дома си…

Кимнах с глава и си помислих, че би трябвало да съм изненадан, но не бях. Това, което чувах, не беше чак толкова уникално като явление. В крайна сметка имаше някаква причина, поради която толкова много бодигардове се оказваха в леглото със своите клиентки, а в някои случаи дори се женеха за тях. Същността на отношенията между тях се характеризира с интимност и висока доза стрес, а в такава среда връзките между отделните индивиди се развиват в неочаквани посоки и с нарастваща интензивност. Аз самият неведнъж бях усещал желанието на някои клиентки да прехвърлят взаимоотношенията ни от професионална на лична основа, да не говорим за Натали, на която й се беше случвало далеч по-често. А занятието на Драма и моето са просто двете страни на една и съща монета.

Спомних си за последната нощ, която прекарах с Бриджит, възстанових разговора помежду ни.

Алена протегна ръка към кърпата на бяло-червени квадратчета, окачена до умивалника.

— Като оставих Хейвъл да издаде книгата си, автоматично се превърнах в мишена — заговори тя, докато бършеше чиниите. — Прекалено много неща в нея са верни. Те генерират интерес, внимание, натиск, особено за нещата, свързани с мен… Един убиец би трябвало винаги да бъде невидим. А аз позволих на Хейвъл да съобщи на света за мен.

— И затова Оксфорд е получил задача да попречи на света да научи нещо повече? — вдигнах вежди аз.

— Оксфорд ще се опита да дискредитира Хейвъл, а вероятно и теб. А мен с абсолютна сигурност ще поиска да унищожи.

— Следователно аз имам интерес да ти помогна, така ли?

— Имаш интерес да попречиш на Оксфорд, а запазването на моя живот е част от този интерес. — Тя ловко сглоби вече почистената сокоизстисквачка. — Нима мислиш, че трябва да умра?

— Мисля, че трябва да бъдеш наказана за това, което си вършила — отвърнах. — Виновна си за смъртта на тридесет и седем души, а единадесет от тях си убила срещу заплащане!

— Генерал Огъстъс Нданга — промълви тя.

— Кой?

— Генерал Огъстъс Албъртъс Юсуф Киване Нданга — отчетливо повтори тя. — Уганда, преди четири години. Застрелях го в главата от шестстотин и четиридесет метра.

— Отличен изстрел — кимнах аз.

Тя се облегна на плота и ме погледна в очите.

— Нданга беше специалист по прочистването. Нахлуваше с войниците си по селата и избиваше всичко живо от мъжки пол, включително малки момченца и дори пеленачета. Избиваше и жените, разбира се, и малките момиченца. Запазваше живота само на току-що съзрели девойки с единствената цел да ги изнасилва, докато забременеят… Нима трябва да умра, защото съм премахнала един изверг?

— Зависи кой те е наел да свършиш работата.

— Веднага ще ти отговоря: ЦРУ ми плати четири милиона долара за главата на Нданга. — Изгледа ме продължително и добави: — Ти също си убивал и би трябвало да ме разбереш…

— Вярно е, убивал съм. Но никога не съм вършил предумишлено убийство. Ако някой нападне мой клиент, ще извадя пистолета си не за да го убия, а за да го спра. И в това е огромната разлика. За мен пистолетът е средство да спра нападателя, а за теб — да отнемеш живот, при това по максимално ефективен начин.

— Но ти изстреля четири куршума в майката на Ерика Уат, като един би бил достатъчен да я спре — напомни Драма.

— Един би могъл да я спре — поправих я аз. Гласът ми прозвуча малко по-грубо, отколкото исках. — Но тя беше въоръжена и аз трябваше да бъда сигурен.

— Значи сигурността е по-голямо основание да убиваш, отколкото изнасилването на един цял народ? — втренчи се в мен тя.

— Не бих тръгнал да оспорвам необходимостта от смъртта на Хитлер или Сталин… При първата ни среща успяхме да си поговорим на тази тема. Но това, което върша аз, е коренно различно от това, което вършиш ти.

Алена ми отправи още един продължителен поглед, после се обърна с лице към умивалника. Очите й останаха безизразни, а ръката й бавно се вдигна да закачи кърпата.

— Но при отвличането на лейди Ейнсли-Хънтър не убих никого — заговори след известно време. — Нито теб, нито Натали Трент, нито Кори Херера. Не убих и членовете на подсигурителния екип Бриджит Логън, Дейл Матсуи и Робърт Мур…

— Убеден съм, че си се въздържала по съвсем конкретни причини — защото искаш нещо от мен. Била си абсолютно сигурна, че ако убиеш дори един от хората, които изброи, няма да го получиш! И на всичкото отгоре аз ще превърна в основна цел на живота си твоето… — Замълчах, тъй като едва сега усетих какво щях да кажа.

Тя не настоя да довърша изречението. Отвори хладилника, огледа съдържанието му и попита искам ли да обядвам риба.

 

Хапнахме на верандата. Менюто се състоеше от жълтоперка на скара с гарнитура от нарязан на едри късове ананас. Такава храна обичах да прокарвам с бира, но вече знаех, че в тази къща не се държи никакъв алкохол. Затова се задоволихме с по чаша студена вода. Валтерът продължаваше да лежи до чинията ми, но влаченето му навсякъде с мен вече започваше да ми писва — нещо, което тя със сигурност беше предвидила.

Преди да седне на масата, тя пусна уредбата и зазвучаха мелодичните парчета от албума „Гумена душа“ на Бийтълс.

— Не можех просто да ти се обадя и да ти кажа, че искам да те наема — подхвърли Алена. — Надявам се разбираш защо бях принудена да го направя по друг начин.

— Да — кимнах. — Ако ми се беше обадила по телефона с подобна оферта, положително щях да побягна презглава.

— Точно така.

— Но защо избра мен? Положително си се сблъсквала и с други специалисти по лична охрана…

— Никого от тях не уважавам — кратко отговори тя, отпи глътка вода и крадешком ме погледна. Явно недоумението ми я принуди да се доизясни: — Ти ме победи. Никой не беше го правил…

— Не съм те победил.

— Задачата ми беше да ликвидирам Пъф, но не я изпълних.

— Извадих късмет и ми помагаха хора с великолепни качества. Но това, което искаш от мен, трябва да го правя сам. А ти по-добре от всеки друг знаеш какво означава това…

— Забравяш, че аз ще бъда твоя клиентка. Пъф не умееше да стреля, а лейди Ейнсли-Хънтър не може да взриви бомба. Пъф беше възрастен човек с диабет и по всяка вероятност алкохолик. Ейнсли-Хънтър е активистка и публична фигура. А аз съм жена на тридесет и една години в отлична физическа форма с нормално мислене и емоционална стабилност — колкото и странно да ти се струва това.

Стана ми неприятно, тъй като в момента наистина правех преценка на емоционалната й стабилност и тя пак отгатна мислите ми.

— Но това не е всичко, Атикъс — продължи Алена. — Никой от хората, които си охранявал досега, не може да те научи на това, което аз знам… Мога да ти предам абсолютно всичко, с което разполага Оксфорд, просто защото го знам.

— Предлагаш да ме превърнеш в убиец? — вдигнах вежди аз.

— Предлагам да ти покажа как работим ние. Как разсъждаваме, как виждаме света и самите себе си… — Замълча за момент, после закова поглед в лицето ми: — Освен това ще ти бъде от полза.

Успях да се сдържа и да не й се изсмея в лицето, но все пак изпуснах едно презрително сумтене.

— Ти се погубваш, Атикъс — тихо продължи тя. — Славата не ти отива, защото те разсейва и ти носи пряка вреда. Печелиш добри пари, които ти дават спокойствие, позволяват ти да издържаш не само Ерика, но и Логън…

— Логън печели достатъчно добре и без мен — прекъснах я аз.

Тя примигна, изчака да види дали ще кажа още нещо, и продължи:

— Можеш да издържаш Ерика, но това не е достатъчно за теб. Парите ти дават възможност да се срещаш и с по-други хора — различни от средата ти, носители на друга култура — такива като Скай Ван Брандт… Но контактите с хора като нея не те направиха по-щастлив, а точно обратното — направиха те по-слаб.

— Чакай малко…

— Я се запитай дали атаката ми в асансьора би била възможна преди година? Задай си и един друг въпрос: дали и миналата година щеше да отведеш клиентката си на предварително известно обществено място, при това веднага след като си я измъкнал от предполагаем атентат?

— Да бе, атентат! — изръмжах аз и с отвращение добавих: — Атентаторът си беше извадил оная работа и си играеше с нея!

— Което изобщо не би трябвало да има значение за теб! — гневно процеди тя.

Отпих глътка вода и премълчах.

— Мъжът, който ме победи преди година, никога не би допуснал подобна грешка!

Оставих празната чаша на масата. Едва сега забелязах, че не е стъклена, а от някаква много прозрачна пластмаса с леко синкав цвят. Нейната беше абсолютно същата, но зеленикава.

— В такъв случай защо държиш да ме наемеш? — зададох най-логичния въпрос.

— Защото ти си и нещо друго. Ти прикри с тялото си Ейнсли-Хънтър, когато ти казах, че я държа на мушката на картечницата, а след това настоя да я изпратиш до колата. Ти се върна при мен с ясното съзнание, че жертваш живота си за нея. Ето защо искам да ме охраняваш именно ти…

— Но нейният живот заслужава да бъде спасен — подхвърлих аз.

Сега дойде нейният ред да отпие глътка вода и да замълчи.

Поклатих глава и извърнах взор към верандата. Вятърът люлееше клоните на палмите, които сякаш ми махаха да се приближа или пък да се измъкна незабелязано. Температурата неумолимо се покачваше, но на сенчестата тераса все още цареше приятна прохлада.

— Преди десет дни си убила трима мъже в Далас — заговорих пръв. — Камерата те е хванала при напускане на местопрестъплението.

— Не съм била аз!

В гласа й имаше изненада и звучеше много, много убедително.

— Има снимки, Алена. Застреляни са трима мъже — Ортес, Монтроуз и още един, на когото не му помня името. На една снимка те има зад волана на колата, с която излизаш през портала…

— Фалшификат е, защото не съм ги убила аз.

— О, я стига!

— Поне три години не съм стъпвала в Далас! — държеше на своето тя. — Кой ти показа тези снимки?

— Не е важно.

— Не съм го направила!

Останах извърнат към дърветата, усещайки погледа й върху себе си. После тихо рекох:

— Разкажи ми за Оксфорд.

— Той е като мен.

— Руснак?

— Не, мисля, че е американец. Или англичанин. Не знам къде са го обучавали, но е от Запада. Малкото, което знам за него, предполага военна и разузнавателна подготовка…

— Чух, че се е специализирал — подхвърлих аз.

— Да, в скандалите — кимна тя. — Прибягва до сексуални похвати, за да подреди декорите и телата. Но това е просто стил на работа. Нещо, което изисква свое собствено планиране — също като планирането за залагане на бомба или заемане на позиция. Той знае това, което знам и аз…

Бях обзет от дълбоки съмнения. Би могло да бъде точно толкова просто и директно, колкото звучеше в нейната уста: размества и разполага телата по начина, по който обикновените хора разместват мебелите си. Но аз се съмнявах в това. Човек, който постоянно прибягва до сексуални похвати, вероятно обича да си играе с голи тела. Драма може и да не беше чудовище, но аз нямах никакво намерение да мисля същото и за Оксфорд.

— Има ли някаква история, която да ви свързва?

— Не.

— Но си сигурна, че е тръгнал след теб. Някакви доказателства?

— Имам си източници.

— Какви източници, като Дан ли?

— Източници, които съобщават, че Оксфорд ме търси. Приех тази информация напълно сериозно и направих съответните справки.

— Но не знаеш кой е поръчал музиката, така ли?

— Не.

— Обаче си сигурна, че има поръчител и че той не е тръгнал след теб по лична инициатива?

— Оксфорд никога не би започнал подобна операция без финансов ангажимент. А за моето отстраняване със сигурност ще поиска значителен хонорар.

— Колко значителен?

— Минимум четири милиона долара, а може би и повече.

— Колко време е изминало, откакто е получил поръчката? Или както там му викате на това…

— Задача. Аз му викам задача, точно като теб…

Запазих мълчание.

Тя взе един зелен портокал от купата в средата на масата и започна да го бели. Купата беше от бял порцелан, пресечен в средата от две тънки небесносини ивици.

— Получил е задачата скоро, преди един или два месеца…

— Щом те търси в Ню Йорк, значи знае, че си в Щатите. Което означава, че е наблизо…

— Ню Йорк е разпределителна гара. — Пръстите й ловко белеха плода. — Там човек попълва запасите си — както по отношение на оборудването, така и на хората. Всички минават през Ню Йорк…

— Той знае ли за тази къща?

Тя се поколеба.

— Знае ли?

— Знае за връзката между теб и мен, знае за Пъф. Сигурна съм, че е прочел книгата на Хейвъл… — Очите й се вдигнаха от портокала. — Ще му трябва известно време, но със сигурност ще ме открие и тук.

— Колко време?

Тя приключи с деликатната операция и обелката легна в празната й чиния в първоначалната си форма. Предложи ми парче портокал, видя поклащането на главата ми и го лапна, извръщайки очи към морето. Мълча дълго, чак до края на „Момиче“ и ритмичното начало на „Гледам през теб“ на Джон и Пол. Беше ясно, че размишлява и вероятно се опитва да си представи какви разследвания би предприела самата тя, ако беше на мястото на Оксфорд.

— Най-малко три месеца — отговори накрая. — А може би и четири… Не допускам, че може да го направи за по-малко — това би означавало страхотен късмет. Ще му струва много пари. Ще започне да възстановява всичко, което се е случило между теб, мен и Ейнсли-Хънтър, а след това ще се опита да възстанови твоите маршрути и да открие с каква апаратура съм действала аз. Най-уязвимата брънка ще бъде картечницата, която рано или късно ще го отведе до Брайтън бийч. Там той ще получи информация за лодката и ще научи, че сме тръгнали по море. Ще изчисли обхвата на лодката, след което методично ще претърси всички пристанища във всички възможни посоки… Рано или късно ще попадне на някого, при когото сме зареждали. Когато стигне до Карибите, за известно време отново ще ни изгуби. Ще му се наложи да се мести от остров на остров, ще го прави бавно и внимателно, тъй като няма да иска да се разкрива. Ще му трябват поне шест седмици, преди да ограничи търсенето върху Малките Гренадински острови. В Кингстаун пак ще ни загуби, защото ще открие, че там сме зарязали лодката. Но най-много за седмица ще стигне в Бекия. А стигне ли тук, проблемите му свършват. Островът е малък, населението — също. За броени часове ще открие къщата и ще провери дали съм тук. После ще се оттегли и ще започне да планира. И накрая ще ме убие…

— Мен също — подхвърлих аз.

— Да. — Тя лапна още едно резенче портокал. — Ще се изненада, че си тук, защото ще е убеден, че съм те убила и в момента гниеш на дъното на Хъдзън. Няма да може да възприеме факта, че съм те пощадила, и затова присъствието ти тук ще бъде пълна изненада за него.

— Но нали ще ме засече по време на наблюдението? — подхвърлих аз.

Тя довърши портокала и отпусна дясната си ръка, давайки възможност на Миата да оближе сока от пръстите й.

— Ще ти купим контактни лещи от магазина за оптика в Порт Елизабет. Ще се подстрижеш и ще си боядисаш косата, ще си пуснеш брада. Като прибавим към всичко това и един хубав загар, идентификацията ти ще бъде достатъчно трудна.

— Нещо избързваш — промърморих аз. — Не съм казал, че ще остана.

Мълчанието продължи достатъчно дълго, за да чуем финала на „Гумена душа“.

— Би трябвало да се махнеш оттук — подхвърлих. — Би трябвало непрекъснато да се движиш.

— Движението увеличава риска от разкритие.

— Значи остава другото, така ли? — втренчих се в нея аз. — Седиш си тук и го чакаш да се появи, за да му видиш сметката!

— Ако имаш други идеи, ще ми бъде безкрайно интересно да ги чуя.

Пренебрегнах язвителния тон на забележката и попитах:

— Имаш ли представа как ще те нападне?

Драма отново забави отговора си.

— По всяка вероятност ще иска да види смъртта ми със собствените си очи — тихо подхвърли тя. — За целта най-вероятно ще използва пистолет. Ще бъде отблизо, в рамките на критичното пространство…

Това изявление беше колкото изненадващо, толкова и обезпокоително. Джеписън също бе атакувал лейди Ейнсли-Хънтър в критичното пространство, а аз я бях измъкнал единствено благодарение на слепия късмет. Силно се съмнявах, че такъв късмет ще ме споходи втори път, още по-малко при евентуална атака на Оксфорд. В такъв случай оцеляването виси на косъм и зависи единствено от бързината — колко бързо ще засека и ще реагирам на заплахата, каква ще бъде скоростта, с която ще реагира Драма.

— Значи той може да проникне толкова близо? — присвих очи аз.

— Щом аз мога — сви рамене тя.

И мислиш точно в тази посока, добавих мислено аз. Обмисляш ситуацията от всички страни. Просто не те бива за нищо друго.

Тя потупваше Миата по врата и очевидно чакаше отговор. Вероятно си въобразяваше, че разбира всичките ми колебания и резерви.

— Повечето клиенти наемат лична охрана само защото бодигардът знае неща, от които нямат никакво понятие — рекох най-сетне аз. — Най-вече как да им запази живота… На практика те купуват именно това познание, а не физически умения. И в повечето случаи сключват изгодна сделка. Но това е различно. Тук става въпрос за игра на съвсем друго ниво. Това не е ситуация „лунатик в тълпата“, нито пък прекалено буен поклонник. Той е професионален убиец, а това е територия, в която моите знания са нищожни, за разлика от твоите…

— Отчасти си прав — кимна тя.

— Което ме кара да си мисля, че ми е отредена ролята на пушечно месо и нищо повече.

— Вече споменах, че ще те науча на някои неща — раздразнено каза тя, помълча малко, после добави: — Всъщност ще те науча на всичко.

Свалих очилата си. Лявото стъкло беше издраскано и това най-вероятно беше станало още преди да напусна Ню Йорк.

— Ако останеш, няма да скрия нищо от теб — подхвърли тя.

Изчака отговор почти цяла минута, после разчисти масата и се прибра. Чух как пуска водата в умивалника. Миата напусна мястото си до нейния стол, пристъпи към мен и положи муцуна в скута ми. След известно колебание стигнах до заключението, че едно почесване по главата няма да се изтълкува като съглашателство с врага.

Ех, ако можех да й повярвам, рекох си. Само да можех да й повярвам! Но защо ли мислех в тази посока, като знаех, че нямам право на подобен лукс?

Вярно е, че снимките, които ми показаха Грейси и Боулс, наистина може да са били фалшификати. Съвсем друг е въпросът защо биха си направили този труд и усилия, за да ме подплашат. По време на същото заседание бе споменато и името на Оксфорд, а след това разгледах и една снимка, която го свързваше с Драма. Заседанието не само определи мястото на играчите върху дъската, но и направи връзката помежду им.

Работата беше там, че не виждах никакъв смисъл от това заседание, освен желанието да подхлъзнат мен. Което означаваше, че момчетата от „Анализи“ са в комбина с Драма (тя бе признала, че е работила за ЦРУ), или пък тя казваше истината (което кой знае защо много исках). Имах чувството, че бродя в лабиринт от лъжи, че стъпвам в подвижни пясъци, които моментално заемат предишната си форма. Вече не виждах дори онази фундаментална истина, която винаги е играла ролята на отправна точка. Усещах, че си играят с мен, но нямах никаква представа кой и защо го прави.

Наистина съществуваше и другата, макар и далечна възможност, тя да ми казва истината — че Оксфорд е нает да я убие, че ЦРУ са изтълкували погрешно своята разузнавателна информация и са реагирали прекалено тревожно на факта, че двама от членовете на Десетката се появяват едновременно на територията на Съединените щати. Но ако това е истината, значи Драма лъжеше за Далас. Което, между другото, можеше да бъде обяснено.

Фактически това, което беше направила в Ню Йорк, беше много по-трудно за реализация, без да убива хора, отколкото обратното. Ако сделката в Далас е поела в опасна посока и тя е била принудена да се защитава, би било съвсем логично да се опита да ме излъже и да каже, че изобщо не е била там — с единствената грижа да не ме отблъсне.

Естествено, аз не знаех дали казва истината за моите колеги, не знаех дори дали са живи.

След малко тя излезе от къщата. Беше махнала шортите, беше само по бански, с преметната през рамото хавлия.

— Трябва да поддържам форма — подхвърли тя и без да ме погледне, тръгна по пътеката към плажа. Миата стана и я последва.

Аз останах на масата.

 

Заключена се оказа само една врата в мазето. Зад нея чезнеше дебел, двойно армиран кабел, прикрепен за тавана на съседното помещение. Елементи на алармена инсталация открих на няколко места из къщата, но не и командното табло. На дискретни места в антрето бяха монтирани шок-детектори, същото беше положението в дневната и в кухнята. В подножието на стълбите имаше друг. Горе се наложи да търся малко по-дълго, но и там открих сензори — два в коридора и по един във всяка спалня. Единственото помещение без покритие се оказа просторната баня между спалните.

Апаратура за видеонаблюдение липсваше. Нямах време за пълна проверка, но поне на пръв поглед не открих никакви камери.

Не видях телефон, нито телевизор. Единственият представител на битовата електроника беше музикалната уредба в хола, заобиколена от купчини дискове. Драма изглежда беше голям фен на Фаб Фор, тъй като притежаваше абсолютно всички албуми на групата, плюс оркестрови вариации на най-големите им хитове. Имаше и доста дискове с класическа музика.

Обзавеждането беше спартанско. На стената висеше рамкиран плакат на Великденската регата редом с откровено грозно маслено платно, на което някаква жена доеше крава. Единствените рафтове с книги бяха в хола, запълнени с доста оръфани екземпляри с меки корици, някои от които бяха поне на десет години. Шпионските романи бяха по-малко от кримките. Имаше английски и френски, но и няколко немски.

В един от кухненските шкафове открих готварски книги. Повечето бяха френски и съдържаха подробни указания за приготвяне на изискана храна, но веднага си личеше, че изобщо не са разгръщани. Имаше и на английски, главно по проблемите за оптимизиране на храната, които пропагандираха силата на пресните плодове, здравословното вегетарианство и различни диети.

Ако не броим кухненските ножове, единственото оръжие в къщата беше един „Корт“ 357 Комбат Магнум, който беше пъхнат в кутия за тампони под мивката в банята. За пръв път в живота си виждах подобно оръжие. Такива пистолети се правят в единични бройки, само ръчно, и цената им започва от шест хиляди долара нагоре.

Поклатих глава. Ако някой те нападне в кенефа, все пак не е зле да се защитиш с най-доброто, което може да се намери на пазара…

Върнах корта в кутията за тампони и излязох навън.

 

Слънцето беше успяло да изсуши повечето от водата върху банския костюм и кожата й. Седна на хавлията и метна на Миата някакво изхвърлено от прибоя клонче. Доберманът ентусиазирано го захапа и затича напред-назад. От време на време пускаше дървото и разтваряше уста, сякаш искаше да запее. Бях убеден, че ако имаше гласни струни, като нищо щеше да го направи.

— Трябва ми телефон — подхвърлих аз.

— Не мога да ти го позволя — отвърна тя, без да ме погледне.

— Искам да разбера дали приятелите ми са живи.

— И да им съобщиш къде си, нали? — засече ме тя. — Те пък ще тръгнат да те търсят, вероятно ще алармират и властите. Не, това не мога да го позволя! — Протегна ръка към муцуната на Миата, който й поднесе мократа пръчка, но отказа да я пусне. После започна играта „дай ми тази хубава пръчка“. В един момент кучето отстъпи, но веднага зае приклекнала поза, готово за евентуално хвърляне. И то не закъсня. Драма замахна, пръчката отлетя на десетина-петнадесет метра и песът стартира.

— Няма да им кажа.

Седеше със свити крака и ръце върху коленете. Имаше тяло на плувец — с могъщ торс и добре развита мускулатура на ръцете и раменете.

Изчака завръщането на Миата, изпрати го отново да гони пръчката и едва тогава попита:

— Ще приемеш ли задачата?

— Не мога да отговоря преди да знам мнението на приятелите си.

— Ще ти платя три милиона долара, като освен това ще ти доставя всяко оборудване, което пожелаеш. Ще преведа парите в посочена от теб банкова сметка, или пък ще ти покажа как да си откриеш. Има едни специални сметки, в които парите ти винаги са надеждно скрити.

— Не съм казал, че приемам. Първо искам телефон.

Тя вдигна хавлията и я изтръска. Миата се върна и пусна клечката в краката й. Тя каза нещо на руски и кучето гневно я погледна.

— След мен! — кратко изкомандва Драма.

Не бях сигурен дали командата се отнася за добермана или за мен.

 

Клавиатурата за отваряне на вратата в приземието беше скрита зад електрическия ключ. Кодът беше дълъг, а тя зае такава позиция, която ми пречеше да виждам кои цифри избира.

Помещението беше огромно, но почти празно. Истински бетонен бункер с нисък таван. В средата бяха опънати рогозки от типа на японските татами, от тавана висяха боксови чували. В ъгъла имаше стойка за вдигане на тежести, а до нея се издигаше купчина стоманени кръгове, обозначени с различни килограми.

Между рогозките се издигаше единична колона от сиво-черна пяна, увита с широко тиксо. В далечния ъгъл стоеше шперплатова мишена с форма на човешки силует, а рогозките в съседство бяха постлани пред няколко огромни огледала. На близката стена беше завинтен специален парапет за балерини, а малката ниша вляво беше запълнена с още една врата. Във въздуха се усещаше застояла миризма на кордит.

Драма тръгна напред, обяснението й беше лаконично:

— Помещение за тренировки.

Вдясно от вратата имаше дълъг плот с метално покритие, който завиваше на ъгъла и продължаваше още метър-два. Имаше само един стол, поставен пред цяла батарея видеомонитори. Всички бяха включени и имаха връзка със съответния видеорекордер. На екраните се виждаше както интериорът на къщата, така и нейните околности, плюс част от плажа. Алармената инсталация се управляваше от един лаптоп, на чийто екран беше начертана схемата на къщата, включително всички врати и прозорци.

В края на плота видях слушалка на сателитен телефон. Драма го включи и зачака изчезването на червената мигаща светлина — индикация, че апаратурата е настроена. Чинията й вероятно беше скрита някъде навън — нещо, което при тази буйна зеленина наоколо едва ли представляваше кой знае каква трудност.

— На кого искаш да се обадиш? — попита тя.

— У дома — отвърнах неопределено.

Тя знаеше номера наизуст и само го набра върху активираната клавиатура. После се изви назад да ми направи място, но пръстът й остана върху бутона за захранването. От мембраната се разнесе бипкането и свистенето на спътника. Телефонът иззвъня три пъти, обади се Ерика Уат.

— Ало?

Сигналът беше толкова ясен, сякаш се обаждах от апартамента на Мидж един етаж по-долу. А гласът на Ерика беше натежал от умора.

— Обажда се Атикъс…

Тя нададе оглушителен писък на радост, ехото сякаш отекна в дебелите бетонни стени. Направих опит да скрия доволната си усмивка от Алена.

— Пресвети Боже! — извика. Ерика. — Къде беше досега? Къде си в момента?

Пръстът на Алена лекичко се движеше върху бутона. От изражението й разбрах, че трябва да побързам.

— Добре ли си, Атикъс? Господи, колко много се тревожехме за теб!

— Добре съм. Бриджит там ли е? Или Натали?

— Не, няма ги… Натали е в офиса, а Бриджит тръгна с агент Дюд да те търси. Пращаха водолази да те търсят в реката. Господи, колко е хубаво, че…

— Ерика, чуй ме! — повиших тон аз. — Искам да ми разкажеш какво се е случило.

— Какво се е случило ли? Ти изчезна — ето какво се случи! И мисля, че ти трябва да разказваш!

Показалецът на Алена направи няколко въртеливи движения, за да ми покаже, че трябва да вървя към приключване.

— Добре съм, Ерика. Но искам да знам как са другите…

— Тревожат се за теб, разбира се. Дори вестниците писаха…

— Дейл, Кори и всички останали?

— Наистина са добре, всички са добре! Но какво става, защо не ми казваш къде си?

— Може би ще се забавя малко, но ще се върна.

— Защо? Къде си?

— Пак ще се обадя — промърморих, но Ерика така и не ме чу, тъй като Драма вече беше прекъснала разговора.

— Не беше нужно — навъсих се аз. — И без това приключвах.

— Само губеше време — отсече тя.

— Исках да я уверя, че съм добре. Ти си решила да живееш уединено на този остров, хубаво. Но аз имам близки хора, дължа им загриженост и взаимност в чувствата.

Тя изключи захранването на телефона и скръсти ръце пред гърдите си. В мазето беше доста студено и кожата й беше настръхнала.

— Той ще убие и двама ни — казах аз.

— Не мисля така. Според мен ще успеем да го спрем.

— И какво от това? Както и да се развият събитията, пак ще завършат със смърт…

— Да. Неговата или моята…

— И ако е неговата…

— Аз няма да убия теб — довърши тя.

— Не съм глупак! — сопнах й се аз. — Това се разбира от само себе си! Но не съм и идиот. Ако Оксфорд умре, а ти оцелееш, нещата са съвсем ясни: не ме ли убиеш, твоето малко райско островче ще стане обществено достояние!

— Не ме разбираш. Аз приключих, край. Животът на Оксфорд ще бъде последният, който ще отнема. След това приключвам с убийствата. И няма да ти сторя нищо лошо…

— Как да ти повярвам?

Тя посочи телефона, но аз поклатих глава.

— Не знам какво друго да направя! — гневно повиши тон. — Разкрих ти живота си, Атикъс! Помолих те за помощ, до този момент съм изпълнила всичко обещано! Какво още да направя, за да спечеля доверието ти?

— Пусни ме да си тръгна оттук. Още сега.

Тя се оттласна от плота и буквално хукна към вратата. Разтвори я широко и направи рязък жест:

— Хайде, изчезвай! Върви си!

Излязох през вратата и бавно изкачих стълбите, заслушан в звучните руски ругатни зад гърба си. Прекосих хола, и излязох на терасата и се спуснах по стъпалата. Рязката промяна на температурата изкара ситни капчици пот върху кожата ми. Прекосих алеята и поех по пътечката, извиваща се в сянката на махагоновите дървета. Птиците пееха.

Нещо изшумоля и аз рязко се обърнах. Бях готов да й изкрещя в очите, че е долна лъжкиня и няма смисъл да стреля в гърба ми…

На пътеката беше спрял Миата и безмълвно ме гледаше. Нададох сърдит вик, за да го прогоня, но той само примигна, очевидно озадачен на внезапния ми гняв. После подуши въздуха и тръгна обратно към къщата.

Реших да го последвам.