Грег Рука
Лична охрана (13)

12.

Бриджит се появи тридесет и девет минути след като си отиде Скот — точно навреме, за да помогне на Натали, Кори и Дейл при разтоварването на оборудването. Натам бяха пътували с бронирания мерцедес, но в обратна посока Дейл беше предпочел микробуса си, следван по петите от Натали с нейното ауди. Като прибавим към тях поршето на Бриджит, ние разполагахме с три автомобила за евентуалното ни повторно превръщане в мобилен екип. Мур, Честър и аз разпределихме оръжията в дневната, електрониката — в кабинета, а радиостанциите — в кухнята.

Без да губи време, Кори се зае с електрониката. Първата му работа беше да събере радиостанциите ни и да смени батериите им с нови. Натали, Дейл и Бриджит слязоха долу, за да оборудват с миниатюрни предаватели за преследване аудито, поршето и моя мотоциклет. Микробусът на Дейл беше изключен, защото у него щеше да бъде единият приемник, а вторият оставаше в апартамента. Същността на електронното проследяване и засичане (разбира се, ако изключим евентуалния достъп до шпионски спътници) се състои в наличието на два приемника, които позволяват триангулацията на сигнала. При вероятността на даден етап да станем мобилни ние осъзнавахме, че източниците на електронна сигнализация са от жизненоважно значение.

Но когато заварих Кори да рови в чекмеджето за бельо в собствената ми спалня, аз все пак останах доста изненадан.

— Кеф ли ти е? — попитах.

— Не знаех, че носиш боксерки — ухили се той, после вдигна един екземпляр от бельото ми и добави: — Всъщност това не е точно боксерка, а някакъв мутант, който носи белези и на слип. Удобна ли е?

— Това ми е любимото бельо — отвърнах аз.

— Мисля да зашия един предавател в ластика.

— Това ще ги направи по-малко удобни — поклатих глава.

— Искам да съм сигурен, че няма да те загубя — отвърна Кори и извади малка макара и картонче с игли от джоба на якето си. — Като свърша, ще ти дам да ги премериш…

— Няма проблеми.

Той кимна и започна да вдява конеца.

— Между другото, най-много ми харесаха онези копринените.

— Подарък са ми — поясних аз.

— Личи си.

Драма беше последната персона, която бе направила коментар за моите боксерки, и вероятно по тази причина аз си замълчах.

 

С Дейл и Бриджит се заловихме с оръжията. Първо ги подложихме на щателно почистване, а след това започнахме да ги зареждаме, внимавайки да ги оставим на предпазител. Честър седеше на дивана с подвити под себе си крака и ни наблюдаваше. Сякаш се страхуваше да стъпи на пода.

— За война ли се готвите? — попита с недоумение тя.

— Не познаваш Драма — поясни с въздишка Дейл. — Това изобщо не е достатъчно!

— Господ да ни е на помощ! — промърмори тя, стана и се отправи към кухнята.

Бриджит захвърли пушката „Бенели“, която се беше заловила да зарежда, и изведнъж сграбчи ръката ми. Аз за малко не изпуснах помпата „Мозбърг“, чийто магазин пълнех с патрони. По-тежко беше положението с кутията островърхи патрони, която падна на пода, а съдържанието й се разпиля из цялата стая — най-вече под злощастното ми канапе.

— Скъпа, моля те, не прави така, когато зареждам оръжие — погледнах я умолително.

Без да обръща внимание на думите, тя допря длан до челото ми както през деня. После се намръщи и заповяда да си покажа езика. Подчиних се, но смръщеното й изражение остана и аз бавно си прибрах органа обратно.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

— Без да броя ритника в лицето и порядъчната порция сълзотворен газ? — попитах.

— Да.

— Много по-добре — отговорих аз и едва тогава си дадох сметка защо ми задава този въпрос.

Бриджит опря пушката до стената, стана от стола и се устреми към коридора с такава мрачна ярост, сякаш беше решила да убие някого. Забързах след нея. Заварих я пред отворения хладилник заедно с Честър и Кори.

— Покажи ми какво си вечерял снощи! — заповяда ми тя.

— Овесена каша, сам си я направих — отвърнах аз.

— Нещо, за което трябва да знам? — подхвърли Кори.

— Какво пи? — продължи разпита Бриджит. — Кафе, чай? Или може би бира, или сок?

Стомахът ми изведнъж се почувства така, както се беше чувствал сутринта.

— Портокалов сок — отвърнах. — Снощи довърших една кана, а сутринта си направих друга.

Без повече приказки Бриджит грабна каната и я изсипа в умивалника. Същата съдба имаше и отворената еднолитрова опаковка с мляко.

— Не съм пил мляко — промърморих аз, но вече беше късно.

— Тя обаче не е знаела какво ще пиеш, нали? — сопна се Бриджит и завъртя крана с такава сила, че той почти се откърти от стената заедно с плочките. Мощната струя отми всякакви остатъци от сок и мляко.

— Всичко е наред — промърморих аз.

— Нищо не е наред! — отвърна тя и рязко се завъртя да ме погледне. На лицето й беше изписано дълбоко огорчение. — Нима не разбираш, Атикъс? Кучката се е промъкнала в апартамента ти и е заразила храната ти!

Краткото допитване сред колегите доказа, че никой не се е докосвал до храна или напитки, просто защото появата им тук беше свързана с други цели. Бриджит шумно изчисти вътрешността на хладилника от всичко годно за ядене, след което обяви, че отива на пазар. Честър изрази желание да отиде с нея, очевидно отегчена от това, което правеше Кори.

— Не става — спря я Мур. — Няма да излизаш от апартамента!

Помислих, че младата жена отново ще се разпищи, но тя запази спокойствие. Това подчерта раздразнението й по особен начин, с някаква особена сила.

— Не съм в опасност, а тук няма никаква полза от мен — каза тя. — Просто се пречкам в краката на всички.

— Ти си приятелка на лейди Антония и това автоматично те превръща в мишена, Фи — меко промълви Мур. — Затова ще стоиш тук.

— Вие не сте мой работодател, господин Мур — хладно го изгледа тя.

— Но това, за което ме е наела нейно благородие, се отнася и за теб. Оставаш тук!

— За колко време?

— Колкото е необходимо.

Двамата се гледаха с блеснали очи в продължение на няколко секунди, после Честър се завъртя и затръшна вратата след себе си.

— Може би трябваше да я пуснеш — подхвърли Кори.

— За да изгубя и нея ли? — остро отвърна Мур.

— Ще отида сама — реши Бриджит. — Предполагам, че ще се върна до двадесетина минути.

Залостих вратата след нея, после надникнах в спалнята, където Дейл и Натали продължаваха да се занимават с техниката за проследяване.

— Свършвате ли?

— Още малко.

— Ще ви изчакам, защото искам да поговорим за Честър.

Цифрите на монитора с течни кристали в ръката на Натали се въртяха с бясна скорост, търсейки точните честоти на евентуалното подслушвателно устройство, скрито някъде в апартамента. В един кратък миг тя вдигна глава да ме погледне и това й беше напълно достатъчно да отгатне какво мисля за Честър и какво съм решил да правя с нея. Което означаваше, че това решение и е нейно, а намръщената й физиономия не се дължи единствено на счупения нос.

— После, трябва да свършим тук — отсече тя.

— Спокойно, не бързайте — отвърнах аз и се насочих към хола, където ме очакваха още оръжия за зареждане.

 

— Знам какво си мислиш, Атикъс — каза Натали. — Вярно е, че Честър е реална мишена и трябва да й бъде осигурена охрана, вярно е, че най-добрият начин е просто да я скрием някъде. Но не аз съм човекът, който трябва да го направи.

— Ти си единственият човек, който може да го направи. Ако нещата се раздвижат, Дейл трябва да върти волана на някой от автомобилите, а Кори ще бъде зает с апаратурата.

Натали махна с ръка към Мур, който се беше облегнал на стола със скръстени ръце.

— По принцип Честър е негова клиентка. Той трябва да има грижата за нея.

— Как не! — изръмжа Мур. — Ако трябва да сме точни, тя е вторичен клиент. Нямам никакво намерение да пропусна шанса за освобождаване на основната ми клиентка, колкото и малък да е той! За охраната на Честър се разберете вие с Атикъс. Но аз мисля, че след като Драма вече го е избрала за участник в играта, това трябва да си ти!

Натали се извъртя към него и посочи нараненото си лице.

— А не мислиш ли, че това ми дава достатъчно права за участие? — остро попита тя.

— Бих казал, че ти дава право да бъдеш зрител.

— Задник!

Физиономията на Мур остана безизразна, а Натали се обърна към мен с блеснали очи.

— Ти си най-подходяща за тази задача, Нат — казах. — Дори да не ставаше въпрос за шофиране и електроника, късата сламка пак щеше да се падне на теб.

— Пълни глупости! — изфуча тя.

Дейл се размърда на дивана и тихичко подхвърли:

— Когато става въпрос за близка охрана, нито аз, нито Кори имаме вашите качества.

Това й помогна да се овладее. Ръката й се плъзна по косата, усещането я накара да се намръщи.

— Във всеки случай няма да тръгна да й обяснявам за какво става въпрос!

Погледите ни се преместиха към Мур, който тежко кимна:

— Аз ще го направя, но след вечеря. Вече имахме един случай на хранително натравяне и не е нужно да си насилваме късмета.

 

Вечерята помогна за частичното разсейване на напрежението. Мур дръпна Честър настрана и се зае да й обяснява защо трябва да остане в апартамента в компанията на Натали до момента, в който ще получим окончателно разрешение на ситуацията. Разговорът им продължи доста дълго.

Аз разгънах походното легло в кабинета за Кори. Никой не спомена, че иска да пренощува в собствения си дом, вероятно защото всички бяхме убедени, че обаждането на Драма ще бъде през нощта. Да не говорим, че оставането заедно предлагаше допълнителна сигурност.

— Обадих се на Есме — каза Кори, докато ми помагаше за леглото. — Отвела е Еди при майка ми в Бронкс.

— Дейл може би ще пожелае да се обади на Итан.

— Вече се обади, от кабинета… Итан каза, че няма да излиза никъде преди Дейл да се прибере. Но преди това се скараха.

— Не знаех това.

— Натали ми каза, докато разтоварвахме микробуса… — Ръцете му изпънаха калъфката на възглавницата и я пуснаха върху завивките: — Мисля, че това тук ще ми е напълно достатъчно.

— Дано да ти е удобно.

— Като говорим за удобства, как усещаш бельото си? Ластикът разхлабен ли е?

— Не, остана изненадващо стегнат. Хайде, заспивай!

— Ти също.

Оставих го сам и внимателно затворих вратата след себе си. Бриджит се беше настанила на кухненската маса срещу Мур, а всички останали вече си бяха легнали. Останахме в кухнята край телефонния апарат на масата. Направих всичко възможно да избегнем взаимното опъване на нервите, но това съвсем не беше лесно. Имаше огромно несъответствие между неотслабващото напрежение, което продължаваше да се трупа у нас, и пълното бездействие в очакване на телефонното обаждане. Направих кафе, а Бриджит запари чай. Мур дълго се колеба с какво да напълни чашата си.

— Хайде, вземай проклетото си решение! — сопна му се Бриджит и той поиска по една чаша от двете.

Няколко минути след десет Бриджит престана да си играе с празната кутийка от „Алтоид“, рязко се извърна към Мур и каза:

— Тя ще поиска размяната да бъде направена от Атикъс!

Мур, който разглобяваше браунинга си за четвърти път, спря ръцете си за момент, помисли малко и отново продължи работата си.

— Възможно е — кимна той. — Мисля, че това със сигурност влиза в плановете й.

Аз седнах на перваза, изчаках да заглъхне тихото почукване на спуснатите щори по стъклото, след което поклатих глава:

— Не мисля така.

— Което сочи, че си преднамерено наивен — изгледа ме Бриджит.

— А ти изкарваш нещата прекалено лични — между Драма и мен — отвърнах аз и леко поклатих глава: — Нямаме никакви доказателства.

— Как да нямаме? Тя проникна тук и отрови храната ти! Освен това има стари сметки за уреждане с теб.

— С Дейл също — напомних й аз. — Както и с всички останали, като изключим теб, Мур, лейди Ейнсли-Хънтър и Честър.

— Не, не — прекъсна ме тя. — При последната ви среща ти ръководеше операцията. Тя се срещна и разговаря с теб, с теб установи някаква връзка, която е доста напрегната, но все пак връзка… Натали е замесена случайно, просто защото днес е била в асансьора заедно с теб. Използването на Кийт за примамка е имало за цел да изтегли теб, а не нейно благородие.

— Искаш ли да ми обясниш малко по-подробно какво имаш предвид? — погледнах я аз.

— Пак ли? — любопитно попита тя.

— Как така пак?

— Мисля, че вече ти споменах нещо.

— Вероятно си възнамерявала, но в последвалата суматоха си забравила — успокоително промърморих аз.

— Кийт разполагаше с пропуск за достъп до кулисите на шоуто.

— Истински?

— Не, но фалшификатът беше много добър. Ние със Скот решихме, че си го е направил сам, но колкото повече мисля, толкова по-ясно ми става, че Драма го е избрала за ролята на примамка. Това се потвърждава и от показанията на самия Кийт, дадени в полицейския участък на Мидтаун Норд. — Отново започна да си играе с кутията, почуквайки с нокът по никелираната повърхност на капачето. — Той твърди, че преди три седмици е получил писмо от „Заедно сега“, с което го уведомявали, че заради заслугите му към организацията е бил избран да се срещне с нейно благородие веднага след предаването. Кълне се, че е получил пропуска заедно с въпросното писмо. Ние не му повярвахме, но…

— За да направи това, което казваш, Драма би трябвало да има достъп до списъка с членовете на отделните организации по цялото Източно крайбрежие — подхвърли Мур.

— Информацията е в Интернет — поклати глава Бриджит. — Лично съм я виждала, макар да ви е добре известно, че в това отношение съм далеч от опита на Драма… Тя може да се сдобие с тези сведения без никакви усилия. Просто влиза в съответния сайт и проверява имената на членовете. Бързо е разбрала за слабостта на Джоузеф Кийт към лейди Ейнсли-Хънтър, а за останалото лесно се е досетила.

— Но тя не би могла да контролира действията на Кийт зад кулисите, освен ако не го е посветила предварително в своите планове.

В пристъп на раздразнение Бриджит отново щракна капака на кутийката.

— Драма не се е интересувала какво ще направи Кийт! — извика тя. — За нея е било достатъчно физическото му присъствие — на точното място, в точното време. И ако Кийт се е появил в гримьорната само с усмивка и букет цветя…

— Имаше ги и двете — вметнах аз.

— … ти пак щеше да влетиш там с изваден пистолет — довърши мисълта си Бриджит. — Тя е разчитала на това. Много добре е знаела, че присъствието на Кийт ще предизвика евакуация и ти ще побързаш да върнеш лейди Ейнсли-Хънтър обратно в хотела. По дяволите, тя е знаела дори кога да те очаква — просто защото не би могло да стане преди края на шоуто… Разбира се, всичко това означава страхотно планиране, но от разказа ти разбирам, че това не е проблем за нея.

— Така е — кимнах аз. — Тя ни накара да реагираме точно по начина, по който искаше, при това без нито за миг да допуснем, че го прави. Много прецизно, много елегантно…

— Не бих казала същото! — намръщено изсумтя Бриджит.

Свих рамене и замълчах.

 

Точно в единадесет Бриджит тръгна към спалнята да събуди Натали, а аз влязох в кабинета. Кори скочи в секундата, в която го докоснах. Не ми счупи китката само защото хватката му мъничко закъсня, или пък аз се оказах достатъчно бърз. Казах му, че има топло кафе и че може да събуди Дейл, ако му се прииска компания.

Когато се прибрах в спалнята, Бриджит вече беше успяла да свали панталоните си и да се мушне под завивките. Аз си събух обувките, оставих очилата на нощното шкафче и се плъзнах до нея. Тя протегна ръка и изключи лампата. В продължение на няколко минути не проговорихме, заслушани в грохота на уличното движение и тихите гласове, които долитаха от кухнята. После тя се претърколи по корем, опря брадичка в гърдите ми и ме погледна. Зрението ми е толкова увредено, че дори от двайсет сантиметра я виждах размазана.

— Тая работа няма нищо общо с лейди Ейнсли-Хънтър — прошепна Бриджит. — Тя е само примамка, а истинската цел си ти…

Вдигнах ръка и бавно прокарах пръсти по косата й.

— Нямаш коментар, а?

— Ако е искала да ме убие, спокойно можеше да го стори в асансьора — тихо рекох аз. — А също така и преди година, когато имаше предостатъчно възможности. Защо ще чака толкова дълго?

Бриджит намести брадичката си на гърдите ми, а след това краката й се преплетоха с моите. Показалецът й леко докосна обеците на ухото ми.

— Явно не иска да те убие, а само да те победи — промърмори тя. — Нали ти вече я беше победил веднъж.

Понечих да протестирам, тъй като на практика не бях търсил такава победа. В онзи момент ме интересуваше единствено охраната на Пъф, а преследването на Драма оставих на Елиът Трент и охранителната му фирма „Сентинел Гардс“, които явно много държаха на този трофей. Бях убеден, че е така, защото Трент пренебрегна доста големи опасности, за да постигне целта си. За мен нещата си останаха в рамките на това, което винаги съм искал — да запазя живота на клиента си.

— Мислиш, че се опитва да ни унижи, така ли?

— Мисля, че иска да унижи в частност теб, а след това и твоята фирма — отвърна Бриджит. — Ти и фирмата станахте известни благодарение на лейди Ейнсли-Хънтър. Прибави към това и един току-що излязъл от печат бестселър и шумната реклама… Драма добре съзнава, че ако отвлече благородната дама, докато я охраняваш ти, това ще означава край на кариерата ти.

Начинът, по който премяташе обеците ми, твърде много напомняше играта й с онази кутийка от „Алтоид“. Отместих глава си и рекох:

— Това ми се струва доста дребнаво.

— Нима? Тази жена убива срещу заплащане, Атикъс! Не ми казвай, че е професионалистка, на която не й отива подобно поведение, защото ще прозвучи ужасно тъпо! Тя е професионална убийца, а това означава, че нещо вътре в нея не е наред, че има проблеми с психиката — иначе не би си изкарвала прехраната по този начин. — Бриджит млъкна, присви очи и се втренчи някъде около слепоочието ми. — Трябва да си направиш нов пиърсинг.

— Наближавам тридесет и една, Бриджит — рекох с въздишка аз. — Нова дупка в ушите е последното нещо на света, от което се нуждая.

— Дъртак!

— Да допуснем, че си права — проговорих пръв след известна пауза. — Но тя пак трябва да направи така, че нещата да се подредят благоприятно за нея, пак има нужда да ги нарече работа. Подобен претекст винаги ще й е нужен.

— На нея или на теб?

— Какво?

— Питам се защо винаги се опитваш да оправдаеш постъпките й — троснато отвърна Бриджит.

— Не ги оправдавам, а се опитвам да ги разбера.

Тя направи гримаса и се преобърна по гръб. Отблясък от уличната лампа започна да си играе по халката на носа й и тя заблестя с изумрудената светлина на звезда в лятна нощ. Откъм кухнята се разнесе стържене на преместен стол, последван от тежки стъпки по посока на хола. Дейл.

— Добре де — обади се тихо, но със сдържан гняв Бриджит, — за какво според теб е цялата работа?

— Коя работа?

— Възхищението, което изпитваш към нея. Говориш за нея така, сякаш я харесваш, да те вземат мътните!

Надигнах се на лакът, но тя отказа да ме погледне. Обмислих отговора си, тъй като исках да бъда максимално честен.

— Тя е страшно ловка и аз наистина уважавам способностите й. Но това съвсем не означава, че одобрявам всичко, което върши.

— Нищо свързано с тази жена не заслужава уважението ти, Атикъс! — отсече Бриджит.

— Малко хора биха могли да направят това, което тя направи с нас днес — продължих аз. — А ако си права за начина, по който е използвала Кийт — а аз знам, че си права, — това е един наистина гениален ход.

— Нищо подобно. Един ход, който говори за лудост!

Въздъхнах и направих още един опит.

— Уважавам и голямата бяла акула за това, което върши… За начина, по който го върши. Това е нещо подобно.

Явно не биваше да правя подобни сравнения, защото Бриджит подскочи от гняв и се надвеси отгоре ми.

— Бялата акула го върши по инстинкт, Атикъс! Такава й е природата! Но в случая си имаме работа с жена, която убива за пари! Как е възможно да говориш за нея, без да се отвращаваш и…

— Какво чуват ушите ми? — прекъснах я с гримаса. — Нима една привърженичка на ИРА може да говори подобни неща?

— Никога не съм била привърженичка на ИРА! — отсече тя. — Просто съм против окупацията и искам англичаните да се изтеглят от Северна Ирландия.

— Означава ли това, че не си привърженик на терористичните актове, но все пак ги оправдаваш?

— Има огромна разлика между борбата за свободата на един окупиран народ и вземането на пари в брой срещу пробиването на дупка в нечия глава!

— А какво ще кажеш за взривяването на бомба на някоя оживена улица, която убива двадесетина мирни граждани? И това ли е борба за свобода? Тероризмът си е тероризъм, Бриджит. А нашата приятелка Драма поне е честна по отношение на това, което върши. Тя не е чудовище и всеки опит да бъде ограничена в тази роля ще бъде грешка.

— Чудовищно е това, което върши — не се предаваше Бриджит. — От което следва, че и тя самата е чудовище. А убийството си е убийство, независимо дали ти плащат за него, или не.

— Не казвам, че одобрявам това, което прави. Само изразявам респект към начина, по който го прави.

— Е, аз не мога да правя толкова изтънчена разлика. Това, което върши тази жена, е гадно, противно, плод на болен мозък.

— Намирам изказването ти за лицемерно! Приемаш убийството, когато е в името на някаква кауза, но трябва да ти кажа, че убийството срещу заплащане също е кауза. Може би лоша и порочна, но все пак е кауза.

— Аз съм лицемерка, така ли? — викна тя. — Ти си бодигардът, който защитава убиеца, но аз съм лицемерката! — Скочи от леглото, грабна дънките си и започна да ги навлича: — Майната ти!

— Бриджит…

— Не, най-сериозно ти казвам: майната ти! — Изгледа ме гневно, дръпна ципа и пристегна колана си. — Не можеш да говориш такива неща, а после да се извиняваш! Достатъчно гадно е, че се опитваш да защитаваш поведението й!

— Не я защитавам — меко промълвих аз.

— Лъжец!

Замълчах. Тя натика задната част на тениската си под колана и хукна навън. Очаквах да затръшне вратата, но не го направи. Чух как влиза в кухнята и Дейл я пита има ли проблем, но не успях да доловя отговора. Забих поглед в тавана и усетих как напрежението ми бавно преминава в гняв.

Не ми пукаше, че тя не може да види нещата по начина, по който ги виждах аз. Малко хора са в състояние да го направят, още по-малко признават, че могат. Мур със сигурност, а също и Натали. Но Кори и Дейл почти сигурно биха отказали да признаят, че изпитват някакво уважение към Драма. За съжаление проблемът не беше в това…

Проблемът беше там, че Бриджит искаше на всяка цена да сложи знак за равенство между уважението и одобрението. Че прекалено лесно избираше високоморалното становище, оставяйки обратното за мен.

Изпитах чувството за наближаваща беда — също като преди шест дни, когато й позвъних във Филаделфия. Бях опитвал какво ли не, но без успех. Между нас зейна нова пропаст, която беше не по-малко стръмна, мрачна и опасна от предишната…

 

Натали ме събуди в пет и четвърт.

Телефонът иззвъня в шест и три минути.