Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (96)

24

Навсякъде цареше хаос. Опитвах се да си проправя път. Тези, които казват, че не можеш да видиш малах ха-мавет, грешат. Видях го да стои точно пред мен, дванайсетте му криле бяха почернели от огъня, безбройните му очи виждаха всичко, което бяхме, и всичко, което правехме. Бях уловена в прегръдката на мрака, оскърбление за сияйността на Бог. Трябваше да страдаме, да се изправим пред него, но аз не бях готова за срещата, докато не намерех децата си.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Бе нощта преди бягството на предците ни от Египет, нощта, когато започна смъртта ни. Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв калдъръмени улици, за да посрещнат смъртта заедно; децата стояха в редица, хлипайки. Десетимата екзекутори вършеха горестното си дело, обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Минах през Западния площад, после надолу по стъпалата към Северния дворец. Гърдите ме боляха, от мен все още се стичаха капки кръв, но продължих. Сред целия хаос чух кучето на дъщеря ми да лае. Затичах се, следвайки ехото на отчаяния звяр; избягвах хората, криех се в сенките, докато видях фигури близо до входа към малкото езеро, където някога се бе къпал царят — в студената вода, заобиколен от белите лилии, донесели от Александрия. Там, на стълбището, Амрам бе застанал зад дъщеря ми. Стрелите й се бяха разсипали край нея, а той я бе хванал през кръста и прерязваше гърлото й. Чу последното й стенание и се отдръпна. И тогава видя сребърния медальон на шията й. Свлече се до нея и я взе в прегръдките си, скръбта му бе безмерна, защото едва сега бе разбрал коя бе тя, воинът, който се бе сражавал до него и го бе спасил. Ридаеше за това, което бе направил, оплаквайки всичко, което бе умряло заедно с него.

Внезапно Адир се появи и се затича към Амрам. Синът ми нямаше копие или меч, само патерицата си, с която го нападна, защото бе видял как убива сестра му и сега стоеше в нейната кръв. Амрам се обърна и го прониза, после довърши работата си, като преряза с едно движение гърлото на момчето ми. Носеше молитвения си шал като всички избраници на смъртта, дрехата, която трябваше да бъде направена винаги от лен с една-единствена вълнена нишка, за да напомня на човека, който го носеше, за небето и за Божиите повели. Но шалът на Амрам изглеждаше кафяв от попилата в тъканта кръв.

Гледах всичко като в сън, сякаш го бях виждала и преди и бях дошла тук, за да стана свидетел, за да не бъдат сами децата ми в часа на своята смърт. Помолих се на Бог да ги прегърне, когато стигнат до Него, помолих се да влязат в сияйната Шехина.

Синът ми не бе воин, беше малко момче. Воинът в семейството ни бе дъщеря ми, жената, която не бе очаквала да я нападне някой, който я бе обичал толкова много.

Кучето побесня, когато видя какво се бе случило с господарката му, виеше така, сякаш бе човек, а не звяр. Не отстъпи, когато Амрам се обърна, за да го прониже; застана над мъртвото тяло на Азиза и се опита да я защити, оголил зъбите си, от които се стичаше пяна. Амрам го изрита, после го нападна, но кучето остана на място. Звярът търсеше отмъщение, по-верен на своя боен другар от този, който го пронизваше сега, отново и отново.

Огромното куче отказваше да умре, пазителят на моята дъщеря, чиято тайна бе разкрита след смъртта й — тя бе единствената млада жена, която бе подстригала косата си и носеше мъжки дрехи. Червените й стрели се бяха пръснали около нея, нейното поле с цветя, последното й сбогуване. Макар да бе смъртно ранено, кучето се вкопчи в Амрам и заби зъби в плътта на врага си. Стоях там, замаяна от скръб, и наблюдавах битката, докато и кучето, и мъжът бяха толкова наранени и изтощени, че нито можеха да продължат, нито да умрат.

Мъжът от долината трябваше да изпълнява заповедите на водача си, защото бе един от десетимата избраници. Вместо това бе дошъл да потърси Азиза. Когато видя какво е станало, преряза гърлото на кучето, за да може звярът да умре с чест. Така го освободи от мъките и от задълженията му на този свят. Но когато застана над Амрам, който се гърчеше от болка, не му предложи нито утеха, нито подкрепа. Мъжът, който някога се бе казвал Йоав, тогава, когато все още бе имал състрадание и вяра в душата си, остави убиеца на дъщеря ми да умре в агония.

Когато Амрам най-накрая издъхна, Мъжът от долината свали бронята на мъртвеца, за да му отнеме и тази чест; разсече я на части и остави сребристите люспи да се посипят по земята, за да знае Бог, че тук лежи страхливец, незаслужаващ да бъде наречен воин. После свали молитвения си шал и покри Азиза, сякаш тя бе мъж, воин, паднал в битка. Може би искаше да вярва в това. Не можеше да понесе да я види като жена, като момиче от плът, не от желязо, което също го бе обичало.

Когато обезумелият воин се втурна обратно към хаоса на площада, аз се затичах към децата си. Затворих очите им и се помолих за душите им. Умих стъпалата и ръцете им с вода от езерото, макар че от пепелта тя бе почерняла. Посипах главите им с билките, които носех със себе си, и казах заклинанията, за да бъдат защитени — ако не в този свят, то поне в отвъдния. Припомних си за миг как ги бях родила: Азиза в стаята в Йерусалим с трите жени, посветили се на кешафим; Адир в палатката в Желязната планина, където чаках съпруга си да пристигне от източните брегове на Моаб, яздейки с бързия си кон, за да може на десетия ден да види сина си и да го обяви за цар на своя народ.

Десетимата бяха поели на убийствения си поход в името на нашата чест и за прослава на Бог. Докато се качвах по стъпалата към платото на върха на планината, навсякъде се натъквах на тела. Тези, които се бяха обичали, тези, които се бяха ненавиждали, тези, които вярваха в свободата на Цион, тези, които бяха последвали съпруг или брат, тези, които бяха родени в планината, тези, които бяха сънували, че ще умрат тук… Всички лежаха един върху друг по камъните. Видях гарвана в черния шал, който ме бе прогонил в пустошта, свита на кълбо в градината си, и се разплаках за душата му. Видях бащата на Йаел, убиеца, който бе отнел живота на мнозина из двора на Храма в Йерусалим, покосен близо до казармите, кръвта му бе ярка като цвете.

Отидох в гълъбарниците и отворих вратите на първите два, после и на третия, каменния колумбариум, построен като кула, мястото, където най-често работех с дъщерите си, където Ревка бе дошла, все още скърбейки, където Йаел бе викала птиците без нито една дума. Знаех, че ще се разбира с тези създания, още когато за пръв път бяхме отишли на пазара в Йерусалим и тя ме бе помолила да освободим гълъба, който бяхме купили, а в замяна ми бе обещала, че направи всичко, което поискам от нея.

Изпъдих гълъбите, като размахвах шала си, свирках и наподобявах гласа на ястреба, за да напуснат гнездата си. Те литнаха в почернялото небе, всички наведнъж, осветиха мрака със своето сияние, разнасяйки съобщението, че е настъпило време за умиране и време за възкресение.

Мъжът, когото обичах, ме посрещна на прага на дома ми. Нямаше никой друг, бяхме само ние двамата, както в деня, когато ме отведе в леглото си и аз оставих алени петна по завивките, не къна, а кръв. Другите бяха тръгнали. Йаел бе спазила обещанието си. Бе направила това, което бях поискала от нея.

Отказах се от всичко, освен от моя възлюбен. Не ме интересуваше дали има кръв по себе си. Не исках да знам колцина бе посякъл, нито дали бе прегърнал жена си, преди да я убие, нито дали бе поискал прошка от нея след всичкото това време.

— Смъртта крачи до нас, но не и с нас — каза той, като ме стисна в прегръдките си.

Радвах се, че не бе видял новата си дъщеря. Ако го бе направил, щеше да бъде прекалено болезнено за него да я остави, а аз никога не бях искала да съм причина за болката му, както знаех, че и той никога не бе искал да ми причини страдание. Майка ми ме бе предупредила какво ще ми донесе любовта. Но тогава това не ме интересуваше, както не ме интересуваше и сега.

Очите му бяха гълъбовосиви, като мъглата, която се бе разсеяла, когато светът е бил създаден в онзи първи ден на сътворението, в деня, когато Бог ни бе дал словото и ние се бяхме научили да говорим и думите ни бяха превърнали света в това, което бе сега. Можех да завия пред лицето на съдбата и да покрия главата си. Можех да помоля за още време, да го изнудя да избяга с мен. Но може би бях получила вече всичко, от което се нуждаех в този живот. Моят възлюбен бе упорит мъж, истински вярващ. Той бе по-сложен от всеки друг мъж, когото бях срещала, и бе единственият, който би могъл да ме накара да прекося Соленото море и да оставя съпруга си и зелените хълмове на Моаб.

Това бе имала предвид майка ми, когато ми бе казала, че любовта ще ме погуби. Любовта те кара да се отдадеш напълно, тя те обвързва с този свят и с нечия чужда съдба. Легнах на земята до Елеазар. Бяхме заедно, както винаги сме били, дори когато ни разделяха морета и планини, защото отдавна бяхме станали едно цяло, събрани заедно от нещо много по-голямо от нашето желание.

Това бяха нашите последни мигове живот в този свят, но бях готова да умра хиляди пъти, за да имам неговата любов. Целунах го така, както никога не бях целувала друг мъж. Духът му се сля с моя, докато ме притегляше към себе си и проникваше в мен. Разплаках се, но само защото водата бе моята стихия, това, за което копнеех най-много и от което се нуждаех. Когато приключи, все още плачех, защото трябваше да се откажа от него. Обичах го дори сега, когато допря ножа до гърлото ми. Докато се давех в кръвта си, му прошепнах:

Грешиш, братовчеде. Родени сме, за да живеем.

15 Нисан, 73 г. сл.Хр.