Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (19)

18

Една вечер млада жена чакаше пред най-големия гълъбарник. Беше слугиня, доведена тук от Йерусалим от семейството на господарите си, която и сега живееше с тях и им помагаше като готвачка и прислужница. Бях я виждала на полето. Сега тя махна с ръка към Шира от сенките, сред които се бе свила, и я повика да отиде при нея. Шира поговори с дъщерите си и ги изпрати да се приберат у дома, за да приготвят вечеря и да се погрижат за по-малкия си брат.

Когато тръгна с прислужницата, ги последвах, изпълнена с любопитство. Събух сандалите си и продължих боса, както правех, когато преследвах птиците. Знаех, че има нещо погрешно в действията ми, и въпреки това не се отказах. Шира и слугинята вървяха, докато стигнаха до най-отдалечения край на стената. Там двете се скриха в един тъмен ъгъл. Не бяхме далече от мястото, където бяха поставени тъкачните станове, на които жените работеха вечер, след края на дневните си задължения. Скрих се зад колона под дълбоките зелени сенки, падащи върху камъните. Сякаш отново бях в пустинята и дебнех плячката си. Сърцето ми биеше учестено, всеки миг щеше да изскочи от гърдите ми.

Шира нарисува с въглен око на стената. Извади игла от подгъва на туниката си и прободе окото, докато напиваше нещо. Ниският, ритмичен звук на гласа й стигна до мястото, където се криех. Не разбирах думите, но се досетих какво прави. Обвързваше някакъв мъж да бъде верен, както бях направила аз в пустинята в нощта, в която нарисувах лъвската глава в пръстта. Другите мъже можеха и да кръшкат на жените си, но този нямаше да може да направи крачка встрани, защото бе „пришит“ към любимата си така, както иглата свързваше шевовете с конец.

Не трябваше да се мотая. Можех лесно да се върна по пътя, по който бях дошла, преди някой да ме забележи, но бях пленена от заклинанието. Монотонното напяване ме прикова, гласът на Шира се уви като вятър около мен, сякаш можеше да ме обвърже по същия начин, както щеше да направи с любимия на слугинята. Шира се извърна и ме погледна — така скорпионът се взира в мишката. Отдалечих се, но продължих да усещам взора й.

На следващия ден увих лицето си с шала си с надеждата, че ще остана невидима в гълъбарника, както някога в Йерусалим плащът на баща ми прикриваше истинската му природа. Шира ме побутна вътре, а на лицето й играеше усмивка. Можех да се закълна, че вижда през булото ми. Когато по обед другите отидоха да приготвят във външната кухня лещата и граха и да похапнат, Шира каза, че има нужда от помощта ми. Трябвало да изпълним някаква поръчка. Нямах друг избор, освен да я придружа. Като прислужницата, която я бе потърсила, аз също бях просто слугиня, длъжна да следва повелите на господарката си.

Отидохме в полето, мъкнейки в ръце кошниците си. Слънцето печеше точно над главите ни.

— Това, което направих на стената… трябваше да го направя — обясни ми тя, докато вървяхме под нежната зелена сянка на бадемовите дървета. — Момичето не молеше за любов, а за благоприличие.

От мястото, където седяха на тревата и похапваха обяда си, работничките на полето поглеждаха към нас и си шепнеха. Бледите цветчета падаха от клоните по земята в краката ни.

— Когато настъпи и твоето време и поискаш помощта ми, ще изслушам и теб — каза Шира. — Ще направя каквото пожелаеш.

Почервенях от смущение.

— Нима съм искала нещо от теб?

Шира изсипа кошницата си около най-високото бадемово дърво, което бе разцъфтяло с хиляди цветове. Тази жена можеше да разгадае всяка тайна, дори когато бе премълчана.

— И това е истина — отвърна тя. — Не си ме молила за нищо.

Запътихме се обратно към гълъбарника, вървейки една до друга, покрай храстите с чепки от черни боровинки, покрай фъстъчените дървета, където работеше онази слугиня и все още събираше шушулките от клоните за своята господарка. Забелязах, че младата жена не повдигна очи към нас, въпреки че Шира я докосна леко по рамото в мълчалив поздрав, когато се разминахме с нея.

— Все още не — допълни тя. И прозвуча напълно убедено, сякаш владееше не само дъждовете, но и моето бъдеще.