Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (40)

14

Докато червената луна на Ав пулсираше, узря нов плод, изплисквайки водата вътре в Йаел с изгарящата жега на предстоящата си поява. Тя бе коленичила до огъня, където приготвяше храната ни, когато полата й внезапно подгизна. Видях как в очите й проблясва ужас. Бързо изпратих внуците си при Шира, за да разбере, че времето на Йаел е дошло. Внукът й Адир можеше да се грижи за по-малките момчета, докато ние се заехме със задачата си да посрещнем на този свят новото дете.

С Йаел се запътихме към изоставените хранилища, като спирахме, когато тя имаше нужда да си поеме дъх или да простене. Баща й не бе дошъл да я види нито веднъж през последните дни на бременността й, когато стоеше затворена в стаята ни, защото бе прекалено наедряла и уплашена, за да се движи. Но брат й бе идвал няколко пъти. Първия път застана на прага ни и се извини тихо, че ни притеснява, после коленичи до Йаел, все още облечен със сребристата си ризница, така че целият искреше на бледата светлина. Чух ги да си говорят за Йерусалим, понякога се разсмиваха, докато си припомняха къщата, в която бяха израснали, огненото дърво, издигащо се на пазара. След това се отбиваше често, явно се чувстваше удобно в дома ни, позволяваше на внуците ми да се катерят по раменете му и да си играят на воини. Йаел понякога се шегуваше с брат си, закачаше го за Азиза, казваше му, че е като овца, сляпо следваща любимата си.

— Дава ли ти достатъчно слама? — питаше го тя и се смееше. — Затваря ли те нощем в обора?

— Да не се опитваш да ме ядосаш, Йая? — отвръщаше Амрам с усмивка, като я наричаше с галеното й име от детството им.

Йаел извади парченце синя коприна, част от шала, който брат й някога й бе подарил. Размаха го пред него, за да му напомни, че все още го пази за късмет, пъхнато под сламеника й. Бях виждала, че го крие там. Забрави да спомене обаче, че на същото място държи и парченце от туниката, която робът в гълъбарника й бе дал.

По време на посещенията на Амрам те не обсъждаха скорошната поява на бебето, но воинът веднъж донесе дрънкалка, която сам бе направил от костилки на сливи, които потракваха, когато играчката се разклатеше. Йаел се зарадва, облекчена, че брат й все още я приемаше, независимо от това кой бе бащата на детето й.

— Вината е моя — чух го веднъж да й казва. Тогава се досетих, че бащата сигурно е бил негов другар. — Никога не оставяй нещо ценно в чужди ръце.

— Това, което ще се появи на този свят, също е ценно — увери го Йаел. — Ако ти си причината за това, значи на теб трябва да благодаря за този дар.

Времето на бебето бе дошло и ние вървяхме под вечерната светлина към пустите хранилища, където щяхме да се срещнем с Шира. Прегръщах Йаел, за да я подкрепям, и тя се облягаше на мен, когато болката избухваше вътре в нея. Щом стигнахме до стълбището, тя се преви на две и простена, изненадана от силата на нероденото си дете.

— Това ще ти причинява до края на живота ти, така че по-добре се приготви — предупредих я аз.

Йаел се опита да се усмихне, но спазмите й бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за лъва, който бе загубила в пустинята, за мъжа, когото бе обичала, за цената, която трябва да плати за греховете си. Правех каквото можех, за да я успокоя. Лицето й бе пламнало от неудобство и топлина.

— Ще ти го върна обратно — шепнеше тя. — Това не е ли достатъчно?

Не знаех дали говори за мъжа, за вярата си или за детето, което щеше да се роди. Сякаш бе изпаднала в треска. С облекчение видях Шира да идва към нас от другия край на полето. Беше отишла да повика Нахара, която въпреки бягството си явно се бе съгласила да помогне на майка си. Нахара бе боса, белият ленен шал покриваше главата й и се спускаше по раменете й. Косата й бе сплетена на една проста плитка по обичая на есеите. Майката и дъщерята не си говореха, докато вървяха една до друга, лицата им бяха мрачни и сериозни, раздорът им си личеше по разстоянието между двете. Когато стигнаха до нас, Шира веднага постави длан на корема на Йаел. Кимна доволно, после ни побутна да се приберем вътре, където можехме да накладем огън и да сложим вода да кипне, за да сме сигурни, че ще прогоним всички демони, които могат да се опитат да влязат в цистерната.

Преди да слезе долу, Йаел махна с ръка към Шира, че иска да й каже нещо; лицето й бе измъчено. Чух я да шепне:

— Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

— Добре, добре… — съгласи се Шира. Хвърли ми бързо поглед, за да ми подскаже, че сега трябва да се съгласяваме с всичко.

Помогнахме на Йаел да слезе по дългия коридор надолу, спирахме, когато болките й бяха прекалено остри, продължавахме бавно, когато отслабваха.

— Тук демонът се превиваше по пода — простена Йаел, щом стигнахме до стаята, в която бе присъствала на предишното раждане.

— Тя бе прислужница, не демон, и детето й сега е здраво и силно — каза Шира, за да я успокои.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Нахара и Шира работеха заедно, сякаш между тях всичко бе наред. Забелязах, че Нахара започна да се моли, когато Йаел се извиваше в предродилни спазми, и че поглежда с неодобрение към статуетката на Ашторет, която Шира бе сложила върху каменната лавица, за да бъде направено приношение на богинята с кръвта от раждането.

Бебето бе готово да поеме пътя си, преди ние да се подготвим достатъчно; явно нямаше търпение да излезе на белия свят. Йаел плачеше и ни умоляваше да й се закълнем, че ще види лицето му. Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и щеше да има само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде. Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка й, която я бе родила със затворени, мъртви очи.

— Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер — обеща й Шира и я посъветва да се успокои, за да свърши добре работата си.

— Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли — продължи Йаел.

— Да, да… — съгласихме се всички, защото въздухът в стаята се бе променил; бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Йаел хапеше устните си и по тях изби кръв, лицето й бе пепеливо-бледо.

Имаше родилен стол, над който да се приведе, но Йаел не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото й наредяхме. Молеше Шира да отгледа детето й като свое, ако се наложеше, да се погрижи да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена, зарязано в пустинята за храна на чакалите. Шира успяваше да успокои ужасеното момиче, като й обещаваше всичко, за което Йаел я молеше. Нахара носеше вода, за да облекчи пламналите й чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Йаел тласкаше бебето навън, когато й кажеха; беше упорита, особено когато Шира я наставляваше.

— Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! — повтаряше й тя.

Йаел викаше. Беше като полудяла и сякаш тази безсловесна ярост бе нейният истински език. Тласкаше с цялата си сила, лицето й се изопваше и пламтеше. Веднъж, два пъти и после главичката на бебето се появи. Йаел бе изтощена и каза, че не може повече. Шира и Нахара се хванаха за работа с масло и гореща вода, и настоятелни молби. Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Нахара, сякаш не желаеше вече да бъде бреме за никоя жена. Беше голямо, красиво момче с тъмна кожа. Бързо го увихме в чист плат и го поставихме в ръцете на майка му.

Излязох да си поема малко свеж въздух, след като детето се бе родило успешно, изтощена от болката, на която бях станала свидетел, и от емоциите през цялата нощ. Мислех за собственото си дете, за красивото момиче, което бях загубила, как сякаш бяха минали само няколко мига от първия дъх, който си бе поела, до последния. С изненада открих отвън, в началото на стълбището, Мъжа от севера. Бе успял като призрак да откопчае веригите си, после да се измъкне от гълъбарника, да се покатери по живия плет от бодливи храсти, който пазеше козите и овцете в безопасност, оградени в техните прашни пасбища. Ако някой го видеше, щеше да бъде убит, защото щяха да решат, че се е опитвал да избяга и е заплаха за нас. Трепна в сенките, когато чу стъпките ми. После ме позна и бързо се приближи, за да ме попита за Йаел.

— Ти наистина си голям глупак — казах аз, — щом си дошъл тук и крачиш нервно, сякаш си бащата на това дете.

— Аз не съм ничий баща — отвърна той със съжаление в гласа. Погледна ме уплашено. — Не съм тук заради това. Тук съм заради нея.

— Значи си дважди глупак — казах аз, — защото тя не е твоя жена.

Въпреки думите си се трогнах от решителността му.

— Йаел е добре, роди и вече се възстановява — уверих го аз.

— Само гледката на лицето й ще ме убеди напълно, че е в безопасност и всичко е наред — умоляваше ме да я види той.

Кълнеше се, че тя го е повикала, че гласът й го е довел до тук, бе чул пронизителните й писъци и агонията на раждането й, макар да бе затворен в стая с каменни стени и тежките порти на гълъбарника да бяха заключени. Бе тъй искрен, че го пуснах да влезе вътре, но го накарах да обещае, че ще бъде тих. Никой мъж не трябва да вижда жена в такова състояние, но той бе роб, не истински мъж. Жал ми бе за него, необичайно за мен. Може би се бяхме сближили, работейки един до друг в гълъбарника. Може би беше заради начина, по който светеха очите му, когато говореше за бебето на Йаел.

Докато слизахме, чувах тежкото му дишане зад себе си. Спряхме на прага на стаята. От тук можехме да видим блещукащата лампа, която Шира бе запалила пред статуйката на забранената от закона Ашторет, царицата на небесата, дарителката на живот.

Бебето бе в ръцете на майка си. Мъжът от север кимна, облекчен да види с очите си, че Йаел наистина е извървяла пътя на раждането и е преминала невредима. Тя изглеждаше омагьосана от детето в прегръдките си, очите й грееха, лицето й сияеше — и от радост, и от капчиците пот. Когато се разсмя, без да откъсва поглед от личицето на бебето си, видях, че робът също се усмихна, с гордост, сякаш това момче наистина бе негово.

Мъжът от севера ме хвана за ръката, благодари ми и си тръгна, оставяйки ни да си вършим женските работи. Нахара поливаше камъните с вода, за да ги почисти. Вече изглеждаше като външна, не желаеше да говори с нас, бе дошла само защото имахме нужда от нея, а сега бе готова да ни напусне. Държеше очите си сведени. Търкаше кръвта, приведена на колене и ръце на пода. Предложих й да помогна, а тя се усмихна.

— Божията помощ е всичко, от което се нуждая — прошепна, защото се чувстваше напълно отдадена, съвършена и чиста. Момичето, което познавах, вече го нямаше.

Шира бе приседнала до Йаел. Главите им бяха допрени една до друга. Нахара вдигна очи и видях, че забеляза тяхната новосъздадена близост. Шира свали един от златните амулети, които носеше за закрила.

— Ще ти донесе добър късмет и ще те пази от зли мисли — каза тя, докато го подаваше на Йаел.

От едната страна на диска думите почитаха нашия истински цар, Ехиех ашер ехиех, Аз съм този, който съм, Безименният, който имаше хиляда имена. Ха-нора ха-гибор, Страховитият герой. От другата страна буквите на иврит бяха смесени с гръцки. Хайей олам ле-олам. Портите към вечния живот.

Амулетите бяха от Египет, защото на този, който Шира даде на Йаел, бяха гравирани луната и слънцето, знак за силата на царицата на небесата. На хората от нашия народ не бе позволено да носят такива образи, но Йаел го провеси около врата си, зарадвана от подаръка. Бе дар, който една майка правеше на друга, и тя го прие с благодарност. Жените се целунаха, за да почетат новия живот. Момчето не можеше да получи име, преди да бъде обрязано, затова Йаел просто го наричаше „момчето“, докато го повдигаше към гръдта си, и тази дума бе толкова любяща, колкото и най-красивото име, което можеше да му даде.

Нахара събра плацентата в парче плат. Щеше да я зарови в градината, както повеляваше обичаят ни, под увехналите дървета, и така същността на този нов живот щеше да възроди унилата земя. Застана до мен, бялата й туника бе опръскана с кръв. Винаги бе изглеждала по-зряла от годините си, но сега приличаше на напълно пораснала жена. Хладно изкоментира амулета, който Шира бе дала на Йаел.

— Това е подарък за дъщеря. Така ми доказва, че няма да го запази за мен.

В гласа й имаше нотка на огорчение, звучаща заедно е нещо ново, което не бе типично за нея — презрение.

Нахара не носеше никаква украса, според обичая на есеите, краката й бяха боси на студените, гладки камъни. Гривните и украшенията, които преди подрънкваха по ръцете и краката й, сега бяха свалени. Бях видяла как децата си играеха с тях в прашната градина край каменния обор, сякаш бяха играчки.

— Щеше ли да приемеш такъв дар, ако го бе предложила на теб? — попитах я аз, защото Нахара първа бе обърнала гръб на начина на живот на майка си.

Тя сви рамене, знаейки, че съм права. Не можеш да направиш подарък на някого, който е задължен да го откаже. Нахара сега прекарваше дните си, като се грижеше за козите на есеите и ги хранеше с вещина, сякаш цял живот бе вършила само това. Наблюдавах я как крачи заедно с другите благочестиви есейски жени, как посипва главата си с вода преди всяко ядене, как нашепва молитва със затворени в екстаз очи, отдала се на Божията милост. Всички, които работехме в гълъбарниците, се бяхме разбрали мълчаливо да не обсъждаме очевидното: тя повече никога нямаше да се върне при нас.

— Какво ще правиш със златото, ако ти го даде? — продължих аз, защото бях чула, че нейните хора смятат притежанията за ненужни творения само на този свят. — Мислех, че това, което принадлежи на един есей, принадлежи на всички.

Тази нощ Нахара бе помагала старателно на Шира за израждането на бебето на Йаел, а сега изглеждаше като дете, изпитващо ревност, защото майка му обръща прекалено много внимание на някой друг.

— Това не означава, че трябва да споделяме и майките си — отбеляза момичето с горчивина. Някой би помислил, че тя е била прогонена, а не е направила сама своя избор в деня, в който от небето заваля соленият дъжд.

 

 

Осем дни по-късно бях с Йаел, когато заведе сина си в синагогата, за да помоли за извършване на ритуала, с който всяко момче приемаше вярата в нашия Бог. Още от времето на Авраам се правеше така и продължаваше и до днес, като се смяташе, че чрез този ритуал мъжките деца от нашия народ стават тамим, завършени, съвършени. Твърдеше се, че Дома, ангелът на ада, не може да нарани или изгори никой мъж, който е бил обрязан, когато дойде времето му да влезе в отвъдния свят; болката, която изтърпяваха тук и сега, ги предпазваше от страданието във вечността.

Минахме през вратите на синагогата, но не ни позволиха да влезем по-навътре. Бащата на детето трябваше да сключи този договор между сина му и Бог, а ако нямаше баща, свещениците от синагогата не смятаха това за свой проблем. Йаел притискаше бебето си до гърдите си, уплашена, че никой мъж няма да се застъпи за сина й заради обстоятелствата на раждането му и може би също като жената на Мойсей, Зипора, ще й се наложи сама да извърши обрязването. Знаех, че носи нож със себе си, но отказваше дори да помисли как щеше да посегне на сина си, като се боеше, че ръката й щеше да се разтрепери заради любовта й към него.

Най-накрая брат й пристигна, сипейки извинения, наметнал молитвения си шал на раменете. Амрам явно се чувстваше неловко заради непривичната задача да полага грижи за някого. Чудех се как ще се справи с ритуала, след като се разтрепери още в мига, в който Йаел му подаде новороденото в ръцете. Бебето погледна суровия воин, без да мига, с тъмните си като въглени очи. На лявата му буза имаше червено петно, което всички се надявахме, че с времето ще изчезне.

— Не мислех, че ще изглежда така — каза Амрам.

— Изглежда си като бебе — отбелязах сопнато аз. Нямаше причина това дете да бъде смятано за мамзер, копеле без права, което нямаше дори право на обрязване, но със сигурност хората щяха да го наричат шетуки, „мълчаливия“ — името, с което наричаха децата, които не познаваха бащите си.

Амрам се разсмя.

— Така си е — кимна той одобрително към Йаел. — Струва ми се много силен.

Не забелязах, че в синагогата има още някой, докато Йаел не направи крачка назад.

Старият убиец стоеше сред сенките. Беше ни наблюдавал през цялото време, втренчил студения си поглед в бебето.

— Той ще извърши ритуала — каза Амрам.

Йаел притисна бебето още по-силно към себе си, колеблива, изненадана, че баща й се бе съгласил да участва. Последния път, когато бяха общували, двамата се бяха скарали яростно заради състоянието й, после той я бе ударил и я бе прогонил от дома им.

— Да не мислиш, че съм забравил как да използвам нож? — попита убиецът, щом видя колебанието й.

Йаел го погледна право в очите.

— О, не. Сигурна съм, че не си.

И явно точно от това се боеше.

— Нали аз съм твой баща? — попита я възрастният убиец.

Тя отново го погледна със съмнение.

— Нали това дете е мой внук?

Братът на Йаел я побутна леко и й прошепна да има вяра. Той бе убедил баща им да дойде в синагогата; двамата мъже, които си бяха обърнали взаимно гръб, се бяха одобрили за този миг, заради раждането на това момче.

— Това дете ни принадлежи и ние му принадлежим, и то най-вече в този ден. То не е бреме, а дар, защото ни събра заедно.

Само роднините мъже можеха да присъстват на церемонията, на която детето получаваше своето име. То вече бе готово за обреда, имаше достатъчно живот и достатъчно дъх, за да се защити, и Лилит и другите демони да не успеят да го призоват така лесно, както би станало в първите часове след раждането му. Допреди този ден едното му краче все още бе в техния свят, а другото в нашия; сега детето бе стъпило здраво на земята, закърмено с майчиното си мляко. Този ритуал щеше да положи пътя, по който щеше да върви през целия си живот.

Убиецът стоеше със сведена глава, докато чакаше решението на Йаел, знак за уважение, каквото никога преди не бе оказвал на дъщеря си.

— Вземи го — каза Йаел. — Но макар че аз няма да гледам, не забравяй — Бог винаги е тук.

Чакахме нервно до западната стена. Лицето на Йаел бе побледняло. Отказа да седне на близката пейка и крачеше нервно. Когато бебето се разплака, тя ме стисна здраво за рамото.

— Плачът е добър признак — напомних й аз думите на Шира. — Мълчанието е това, от което трябва да се боим.

Амрам също изглеждаше пребледнял, когато най-накрая излезе и подаде бебето на майка му. Лицето на Йаел грейна в широка усмивка при вида на брат й — бе странно да видиш наперения воин, треперещ от притеснение заради огромната отговорност за крехкото новородено в ръцете му.

— Изглеждаш по-зле от него — подкачи го тя.

— Мисля, че наистина за мен бе по-болезнено — съгласи се Амрам.

Йаел разви бебешката завивка. Разрезът бе съвършен, кръвта бе съвсем малко. Бебето вече бе задрямало в прегръдката на майка си, изтощено от собствения си плач и от внезапната болка, която бе изпитало, както и от виното, което му бяха дали, за да я притъпят. Старият убиец стоеше на прага на синагогата. Йаел, все още малко неуверена в присъствието на баща си, най-накрая му кимна, за да изрази благодарността си, но Йосиф бар Елханан вече бе изчезнал, сякаш никога не бе съществувал. Огледах се из площада. Наоколо не се виждаше дори сянка.

— Той каза ли нещо за детето? — попита Йаел брат си, неспособна да сдържи любопитството си.

— Благослови го — каза Амрам. — Засега това е достатъчно.

 

 

Почиствахме раната с балсам и мед, за да не се възпали и да се излекува по-бързо. Но имаше още нещо, което трябваше да се направи, за да се обяви идването на това дете на този свят.

Занесохме бебето на полето в нощ, когато луната бе съвсем бледа. Шира ни чакаше. Трите застанахме на мястото, където бе заровена плацентата, за да извършим своята церемония по даване на име на детето. На небето имаше много звезди, но ние избягвахме светлината и се събрахме в сенките, където нямаше да ни видят пазачи или любопитни погледи. Шира счупи на две черупката на яйце, върху която бе изписала святото име на Бог с тънки черни букви, с мастило, направено от намачкани черници, толкова пъти, колкото бе успяла да побере на малката повърхност.

Аз съм този, който съм.

Накладохме малък огън от зелени клонки, Йаел постави бебето на тревата. Момченцето измрънка, после се унесе в спокоен сън. Йаел свали шала от главата си и съблече туниката си, за да застане пред Бога така, както е била в деня, когато майка й бе умряла, в деня, в който тя се бе родила, в същия този месец на Ав. Шира започна да напява думи за закрила под плътно стелещия се над главите ни дим.

Избави това дете и го спаси от всички беди. Позволи му да стане мъж и да пее славни песни за нашия Бог и цар, могъщия Бог, който ни е създал. Амен, Амен, Села, нека Бог те предпазва от всички злини и ти позволи да се завърнеш в Йерусалим чист и непокварен.

Когато допя химна, Шира изгори яйчената черупка под дървото. Жълтата лунна светлина бавно се плъзгаше по полето. Плацентата вече бе изчезнала, бе нахранила земята и бе предала нашата благодарност на Всемогъщия. Йаел облече туниката и се наметна с шала си. Вдигна детето си на ръце и му даде име, там, под откритото небе, така както рано сутринта го бяха назовали мъжете в синагогата. Нарече го Арие, думата за лъв, въпреки че по време на целия ритуал то бе спало като агънце.