Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (37)

11

Месеците се нижеха един след друг. Привикнахме към сухия въздух на планината и към аромата на сол, носен от морето под нас. Започнахме да опознаваме другите хора в селището; всички бяха дошли в тази крепост, защото нямаше къде другаде да открият подслон. Бяхме в ръцете на Бог, братя и сестри, независимо откъде и как бяхме пристигнали тук. Имаше воини и убийци, бунтовници, извършили престъпление, и такива, които твърдяха, че са станали жертва на престъпление. Имаше равини и щавачи, грънчари и козари, прости мъже и такива, които можеха да четат на арамейски и на иврит, както и на латински, и гръцки. Някои бяха прогонени от Йерусалим, други бяха избягали от горящия Йерихон, както и от стотици малки селца като моето.

Много от жените искаха да се сприятелят с мен и ме канеха да се присъединя към групичките, които се събираха вечер край становете и обсъждаха как е минал денят им. Знаех, че намеренията им са добри, но се държах настрани. Не можех да търпя веселото им бърборене, не повече, отколкото понасях вярата им. Макар да се преструвах, че не е така, миналото не си бе отишло. То бе всичко, което имах, и аз се бях вкопчила в него, поглъщах го и го попивах с цялото си тяло, защото дъщеря ми бе в земята на скръбта. Тъгата ме изпълваше, в мен не бе останало място за нищо друго. Гледах с присвити очи на останалия свят през стената, която бях издигнала между себе си и другите, както завесата разделяше моя дом от този на съседите ми. Знаех, че вярата не можеше да бъде пренебрегвана, че тя щеше да се спусне над нас на кожените си криле, прелитайки из мрака като прилепите, които нощем пърхаха из овощните градини.

Чухме слухове за римски шпиони, които лагерували недалече от крепостта ни. Воините ни излязоха, за да ги нападнат, но враговете били прекалено много и в крайна сметка мъжете ни се принудили да се върнат незабелязано и да изчакат римляните сами да напуснат лагера си. Обикновено враговете ни не оставяха почти нищо след себе си, освен костите на прасетата, които бяха изяли. Но този път имаше и още нещо — кула от камъни. Тези камъни бяха плашещи, защото с тях римляните бележеха място, на което смятаха да се върнат.

Все още обаче бях решена — за доброто на внуците си — животът ни да продължава без промени, доколкото бе възможно. Полагах усилия да живеем уединено, встрани от чуждите очи. Без приятели, без врагове, само ние тримата. Правех всичко, за да не нарушават нашата хармония.

После една нощ чух потропване по вратата ни. Усетих бучка да засяда в гърлото ми. През цялото време знаех, че всеки миг светът може да се срути върху нас. Никоя врата не можеше да попречи на чуждото нахлуване, никоя стена не беше достатъчно здрава, за да спре хода на времето. Вятърът вдига сухата слама във въздуха и я отнася на други места и само от Божията воля зависи дали тя ще стигне до чудно зелено поле или до гола пустош.

Молех се тропането да спре, но то се разнесе отново. Внуците ми се стреснаха. Слухът им беше толкова изострен, че чуваха ударите още преди да бяха отекнали по дървото. Надигнах се и пристъпих предпазливо към вратата.

Боях се от това, което предстоеше, и стоях там, трепереща, като питомна птичка, която се страхува от отворената вратичка на клетката си. Исках нашето спокойно, тихо съществуване да си остане непокътнато и всеки ден да бъде огледално повторение на предишния. Пресегнах се към ножа си. Стаята ни някога е била хранилище. Мишките често идваха тук, търсейки зърно. Сега се разбягаха, стреснати от стъпките ми, докато отивах да проверя кой бе посетителят ни в този късен час. Надникнах през една дупка между камъните.

В мрака отвън стоеше Йаел. Нямаше войници, нито зверове, само жена с дълга червена коса. Държеше в ръка кошницата с вещите си — толкова малко, че все едно не притежаваше нищо.

В началото помислих да я отпратя, но видях, че е отчаяна. Отстъпих и я пуснах да влезе. Тя приседна на сламеника, на който спях. Не я попитах какво се е случило; не беше нужно. Лицето й бе смъртнобледо, но на едната й буза имаше тъмна синина от удар, който някой й бе нанесъл. Изпитвах състрадание към нея заради мълчанието, което носеше в себе си, и също като гълъбите се почувствах привлечена от това червенокосо момиче.

Тя не се оплака, само прошепна:

— Съжалявам, че те притеснявам. Скарах се с баща си.

Бях го виждала на площада; приличаше на студен и егоистичен мъж, смятащ се за нещо повече от останалите. И преди бях срещала такива мъже — гледаха отвисоко на моя съпруг, защото бе пекар, и смятаха, че Йоав е прекалено добър, за да живее под нашия покрив. Направих място за Йаел, където да си легне, дадох й одеялото, което бях изтъкала и боядисала в тъмносиньо в памет на дъщеря ми, която обичаше този цвят. Йаел бе потърсила убежище при мен, въпреки че се държах студено с нея още от деня на пристигането й в гълъбарника. Тя бе почти на възрастта на дъщеря ми. Но бе жива, а Зара — не, и заради това я отблъсквах и винях, въпреки че нямаше нищо общо със станалото със семейството ми. Трепнах, когато се замислих какво бях направила. И все пак явно тя бе видяла нещо в мен, защото тази нощ бе дошла тук. Йаел знаеше, че аз разбирам езика на мълчанието. Не я попитах какво й се е случило, както едва ли някога щях да й разкажа какво бях направила аз.

На сутринта отидохме в гълъбарника заедно, сякаш дните ни винаги бяха започвали така. Синината на лицето й, където баща й я бе зашлевил, вече почти не личеше под мехлема от мед и фурми, с който я бях намазала. Не обсъждахме жестокостта на баща й, нито факта, че детето, което носеше в себе си, скоро щеше да се появи на този свят и вече нямаше как да го прикрива, независимо от дългите шалове, с които се увиваше. Вместо това говорехме за времето и за провалената реколта от бадеми. Розовите цветчета бяха изгорели в последните дни на Тамуз, сякаш някой ги бе подпалил нарочно, опърляйки ръбовете на венчелистчетата им с прахообразна черна коричка. Повечето от плодовете по дърветата така и не се оформиха, клоните бяха голи и сухи, превръщащи се в пепел, щом ги докоснеше човешка ръка. Всички бяха тъжни и притеснени. Първоначалният възторг, който бяхме изпитали при пристигането си в крепостта, постепенно почна да угасва след провала на реколтата. Бяхме толкова изолирани от останалото човечество, че не можех да спра да мисля за ангелите, за това как ни бяха изоставили — може би се бяхме отдалечили толкова много, че дори и те не успяваха да ни уловят, когато падахме, и не можеха да разберат напълно нашата тъга.

— Винаги съм се бояла от Ав — каза Йаел за месеца, който предстоеше да дойде. — Но не и тази година.

Звучеше решително, готова да се опълчи на пламъците на този сезон. Детето й щеше да се появи на света през този месец. Очаквах, че сега, когато баща й я бе прогонил от дома им, тя ще бъде по-уплашена и притеснена, но не беше така. Силата й изглеждаше обновена. Втренчваше се право в очите на хората, които я оглеждаха с любопитство, точно както правех аз, когато околните си шепнеха за неспособността на внуците ми да говорят. По това си приличахме, белязани от стореното от нас, но горди с децата си, въпреки че Бог ни бе изоставил.

Обикновено аз пристигах първа в гълъбарника, но в този ден закъсняхме, защото представих Йаел на внуците си. Шира и дъщерите й вече работеха; погледнаха ни, когато влязохме заедно, изненадани от нашия нов съюз и от нараненото лице на Йаел. Откакто бе дошла в гълъбарника, все се оплаквах от нея. Но една жена може да промени мнението си.

— Трябва ми някой да ми помага за внуците — обясних аз като нещо съвсем просто появата ни, въпреки че следата на бузата й разкриваше друго. — Прекалено съм стара, за да си играя с тях.

И това беше, нямаше нужда от повече обяснения. Така или иначе бе все едно. Жените биваха наранявани всеки ден и пазеха причините в тайна. Йаел ме погледна с признателност и бързо се захвана за работа. Забелязах обаче как се промени изражението на роба, когато видя синината й. Ако беше господар на своята съдба, сигурно щеше да отиде и да открие кой я бе наранил. Направих му знак да си гледа работата и да не се разсейва. Той изпълни нареждането ми, но през целия ден бе много по-грижлив към Наел от обикновено. Бе странно да наблюдаваш как се държеше така, сякаш бе обвързан с жена, която носеше детето на друг мъж.

— Остави я на мира — казах му аз, когато никой не можеше да ни чуе. Той сякаш не сваляше очи от нея. — Има си достатъчно свои проблеми, не са й нужни и твоите.

— Какво те кара да мислиш, че имам проблеми? — попита той по колебливия начин, по който говореше езика ни.

Млъкнах и го погледнах как работеше с греблото, което си бе направил, за да събира торта, воин, от който дори плашливите гълъбици вече не се бояха. Смятах го за странна приумица на природата заради цвета на косата му и заради ръста му, който бе толкова висок, че мъжът трябваше да се привежда на повечето места в гълъбарника. Сега внезапно видях, че всъщност е хубавец, широкоплещест, с красиви черти на лицето и с едри, големи ръце, които бяха изненадващо нежни, когато се грижеше за птиците.

— И какво, да не би да не си мъж? — попитах аз, намеквайки, че всеки мъж на този свят носи проблеми на жените.

— Бях — отвърна той. — Преди.

Не бях толкова стара, че да не разбера смисъла на думите му. Въпреки оковите на робството той скоро щеше отново да стане такъв, какъвто бе бил някога.