Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (13)

12

Нощите ставаха все по-хладни, а вятърът откъм Великото море носеше на синкавите си криле купища дъждовни облаци. Треската на момчетата все още не бе отминала. Боледуваха твърде дълго. Устните им бяха подути и белезникави. Синовете на Сия често забелваха очи и разговаряха с призраци. Наблюдавахме ги с безпокойство, страхувайки се от най-лошото. Стигна се дотам, че отказаха да ядат или да пият. И тогава, един ден, след като клоните на тамарикса се покриха с розови цветове, а измежду цепнатините в скалите се прокрадна зеленина, Сия също се разболя. Тя се кълнеше, че й няма нищо, но трепереше и отказваше да яде. Вечерта легна до своите момчета, а на следващата сутрин така и не стана. Когато й занесох вода, я прие, но погледът, който ми хвърли, бе ужасен. Внезапно сграбчи ръката ми и аз си помислих, че се кани да ме прокълне. Тя обаче ме погледна в очите с трескава настойчивост. Не знаех дали откри там това, което търсеше, но може би бе успяла, защото ме попита дали ще се грижа за него, ако умре. Знаех кого имаше предвид. Кимнах и й обещах, че ще го направя.

— Да, разбира се, че ще го направиш — промълви тя.

Не звучеше разгневена, а по-скоро като жена, която се е предала и вече няма нужда да се терзае с подробности относно онези, които ще останат в света на живите. Искаше единствено да се увери, че съпругът, когото обичаше, ще продължи да бъде обичан.

След това вече не можех да я погледна в очите. Сия, моята единствена приятелка, която се бе държала така мило с мен. Помагах, доколкото можех, коленичех до нея с мокър парцал, за да охладя горящата й кожа. Сварих чай от коприва и мента, но тя не искаше да пие. Приготвих супа от костите и месото на яребица, но тя поклати глава и ме отпрати. Никога досега не се бях грижила за някого, бил той болен или умиращ. Тя просто си лежеше, без да се оплаква, също като децата й, които стенеха тихичко. В Йерусалим можехме да платим на миним, които да дойдат със своите тайни песнопения. Те щяха да се молят за изцеление на Всевишния, а освен това, като властелини на фармака, лекарствата, бяха запознати с церове, които можеха да лекуват слепота, главоболие, треска. Корените на божура можеха да бъдат стрити, за да помогнат при припадъци; горещият восък спираше кървенето. Миним изписваха името Господне хиляда пъти, а свитъкът се поставяше в кожен калъф, защото това бяха толкова тайни молитви, че можеха да бъдат прошепнати единствено и само на Господ. Ако имах възможност, бих отишла при жените от тесните и затънтени улички, като онази, от която взех амулета за Амрам, защото често пъти те имаха достъп до по-мрачни заклинания и можеха да върнат към живот дори и онези, белязани от Ангела на смъртта.

Само дето нямаше към кого да се обърнем за лек. Нямахме нищо друго, освен пясък. Дните отминаваха, но не и треската. Дори и аз знаех, че едно човешко тяло може да приютява подобни демони само за кратко време.

Една нощ Бен Симон не дойде при мен. Отидох до мястото, където растяха Содомските ябълки. Камъните, които бях подредила толкова старателно, бяха разпръснати, може би от диви камили или пък от чакали, правили си леговище за през нощта. Във всеки случай моето заклинание бе разрушено. Когато се върнах в лагера, го открих прегърнал децата си и ридаещ. Сега вече знаех, че съм сгрешила. Човек наистина можеше да плаче в пустинята, дори и такъв, белязан със знака на лъва. В този миг разбрах какво точно представлявам за него. Не заемах първото, второто или дори третото място в живота му.

Това не промени моите чувства към него, не го измести от сърцето ми.

Но вече знаех.

Можех да сторя само едно, за да го разведря. Когато казах на Бен Симон, че ще тръгна на път в търсене на лек, той ме прегърна. Неговата благодарност ме опияни като вино. Исках да тръгна сама, но той не ми позволи. Една жена в пустинята бе като птичка в клопка, безпомощно създание, обречено да бъде уловено. Настоя баща ми да ме придружи и въпреки че той не изпитваше нищо към мен, се съгласи да бъде мой спътник, може би просто за да избяга от болните.

Бен Симон ми даде ножа си, онзи, който бе използвал, за да убие толкова много хора. По него имаше ръждиви петна, но сребърното острие бе толкова добре наточено, че когато го докоснах с ръка, от палеца ми потече кръв. Увих ножа в парче вълна, завързах го с въже, което бях изплела от дългата козина на моята коза, и го прибрах в туниката си. Бен Симон настоя още да вземем любимката ми с нас, за да може млякото й да ни храни, ако не откриехме нищо друго. Даде ми мяха си за вода и последните ни ечемичени питки. Един дар можеше да бележи и началото, и края на всичко. Нещо се случи, докато се сбогувахме. Беше ми дал всичките си притежания, но въпреки това между нас се спусна преграда. Усетих как гърлото ми се стяга, как сърцето блъска в гърдите ми. Гледах го в очите, но той вече не виждаше какво тая в себе си. Бях прозрачна за него, просто едно празно пространство. Отново се бях превърнала в невидимото момиче от деня, в който напуснахме Йерусалим, преди Бен Симон да спре очите си върху мен, докато прецеждах калта, за да изцедя мъничко вода, преди да научи името ми. Помислих си, че може би така убийците казват сбогом — безмилостно и с достойнство. Нямах представа, че той вече бе прочел какво бе написано за всички нас в Книгата на живота.

Тръгнахме, когато утринта все още бе потопена в мрак, а ястребите се виеха в небето. Двамата с баща ми поехме на път, без да знаем колко време щеше ни отнеме да открием лек и дали изобщо щяхме да открием нещо. Недоверието ни обгръщаше като мъгла и в това нямаше нищо странно. Шансовете да бъдем убити бяха също толкова големи, колкото и тези да се натъкнем на поселище. Банди от грабители живееха в пещерите из цяла Юдея. Тук се криеха избягали роби, крадци, бунтовници, които нямаха нищо за губене. Пустошта беше необятна. Всяка следваща варовикова скала не се отличаваше по нищо от тези, покрай които вече бяхме минали. В опита си да избегнем римските легиони, обикаляхме в кръг, изгубени, в продължение на няколко дни, докато козата, която водех, блееше, за да ни предупреди за грешката ни. Имаше пътници, бродили тук цяла вечност, без никога повече да видят цивилизовани хора. От жените край кладенеца в Йерусалим бях чувала истории за изгубено младо момиче, което живяло с хиените, бе яло мърша, тичало и спало с тях. Когато я открили, зъбите й били заострени и тя вече не била човешко същество.

След като минахме покрай едни и същи скали за трети пореден път, нямах друг избор; взех шала, подарък от брат ми, и започнах да късам парчета коприна. Връзвах ги за трънливите дървета; развени от вятъра синкави пламъци, които да бележат пътя ни на обратно.

Няколко дни след началото на пътешествието ни, баща ми ме изненада, като ми проговори. Беше ми все едно, защото знаех, че няма да ми каже нищо хубаво. Той избухна и започна да ме обвинява, задето бях уловила Бен Симон в мрежите си, сякаш бе убеден, че аз съм лъвица, която е погълнала този мъж и го е разделила от съпругата му. Погледнах го предизвикателно и се запитах какво ли би си помислил, ако просто си тръгнех, оставяйки го да се оправя сам. Той продължи, като ме осведоми, че ако двете момчета на Бен Симон оцелеят, ще ми дължат живота си и ще бъдат мои синове точно толкова, колкото и синове на Сия. Очите му горяха от гняв.

— Може би тогава Господ ще ти прости.

Така и не се защитих. Често прокарвах ръка през врязаните в плътта ми белези, които отброяваха времето ни, прекарано в пустинята, и спирах върху резката, бележеща деня, когато Бен Симон бе дошъл при мен за първи път. Истината бе, че обикалях из пустошта в търсене на лек, за да го върна отново при себе си. До този момент така и не се бях замисляла за Сия или за момчетата. Господ нямаше да ми прости това.

Когато паднеше здрач, двамата с баща ми спирахме и си правехме лагер. По това време на годината нощите бяха студени и аз събирах клони по пътя, за да разпаля огън по-късно. Ако нямахме нищо друго за горене, палехме собствените си изпражнения и тези на козата, а димът от огъня смърдеше отвратително. Обгърнати от бледата светлина на тези ужасни пламъци, аз се боях, че вече сме прекрачили отвъд Господния взор. През нощта спяхме седнали, облегнали гърбове и завити в мръсните си наметала. Чувахме създанията, бродещи в мрака, диви кучета и чакали, а веднъж дори и мечка, тътреща се към пещерата си. Явно малцина бяха минавали по тези места преди нас, защото не се натъквахме на вода. Бяхме чували за съдбата на Содом, града, изпепелен от светкавица. Хората разказваха, че там имало дървета, обсипани с прекрасни плодове, но щом човек ги откъснел, те се превръщали в дим и пепел в ръцете му. През деня всеки наш дъх ни изгаряше. Не смеехме да се доближим до оазисите от страх, че римляните може да ни открият. Козата не бе пила вода от много дни и вече не даваше мляко, а само се гушеше до мен. В копитата й се набиваха камъни, които се опитвах да измъкна от там. Всеки път, когато я подканех да тръгваме, имах чувството, че я чувам как плаче.

Вървяхме толкова дълго, че от шала ми бе останало съвсем малко. Зад нас карта от синя коприна бележеше пътя ни през пустошта, обратно към Бен Симон. Пътуването ни изглеждаше безнадеждно, защото единственото, което виждахме, бяха белите скали пред нас. Баща ми гледаше навъсено и се кълнеше, че е предвиждал нещо подобно, защото аз нося единствено лош късмет. Когато се качихме върху една скала обаче, в далечината видяхме нещо, което ни обнадежди. Това беше Соленото море, хоризонт, покрит с ярка синева. Водата непрестанно менеше цвета си; в един момент бе синя, после зелена, а след това тъмносива и неподвижна. Когато по небосклона плъзнеха облаци, повърхността се обагряше в толкова наситено черно, че римляните наричаха мястото Асфалтовото езеро. За нас обаче бе Раят, ярка синева, която изпълваше очите ни със сълзи.

Морето ми се струваше много близо, сякаш можех просто да протегна ръка и да го докосна, но баща ми каза, че дотам има поне няколко дни път. Предупреди ме, че разстоянията в пустинята са илюзия, която е подлъгала мнозина, дори и големи мъдреци, и ги е отвела до смъртта им. Хората били сигурни, че се намират съвсем близо до морето и тръгвали към него под безмилостните лъчи на слънцето, път, който ги отвеждал право при малах ха-мавет, Ангела на смъртта, за когото казваха, че има хиляди очи и никога не изпуска от погледа си нито една от своите жертви.

Дните отминаваха под изгарящото слънце, докато продължавахме да вървим по древния път, който водеше към морето. Подминахме руините на някакво поселище, чиито жители сигурно са виждали луната двойна, отразена във водите на Соленото море. Градчето бе разрушено от римляните. Това място трябва да е било замислено като земен рай, построено от група вярващи от сектата на есеите, евреи, които следваха строги религиозни правила с точни часове за молитва. Твърдеше се, че нашият народ е бил разделен на четири групи, всяка със собствена философия, а след това е бил разделен още четири пъти в името на баланса. Дълбоко религиозни, есеите се бяха отделили от всички останали.

Името, което бяха дали на своя оазис, беше Сехаха, нашата дума за скрито убежище, защото къщите им бяха скрити от широките листа на старите палмови дървета. Те бяха дошли в пустинята като истински религиозни хора, изоставяйки уредения си живот в Йерусалим. Есеите бяха предрекли падането на Храма и бяха избягали на това място в очакване на Края на дните, за да прекарат последните си часове в молитви и за да могат техните преписвачи да работят над своите пергаменти, които да запазят прозренията им чак до деня, когато царството на хората щеше да достигне до неизбежния си край. Есеите забраняваха почитането на идоли, също като нас, но бяха далеч по-стриктни в спазването на каноните и отказваха дори да докоснат монета с изображение върху нея. Те вярваха, че никой сред хората не може да бъде цар, но въпреки това не биха вдигнали ръка, за да се сражават със своите потисници. Твърдяха, че съдбата им е в ръцете на Адонай и следователно стрелите и копията са нещо безсмислено. Бяха чада на мрака и на светлината, а единствената им земна битка се състоеше в това да вървят по пътя на светлината и да почитат онзи, който познава всинца ни, Елохим.

Видяхме рушащите се руини на техния акведукт, както и разположения под един водопад вир и пихме ненаситно, въпреки че водата бе пълна с останки от поселището, разрушено от римляните: газени лампи, счупени стъкла, глинени мастилници, купища острака — керамични чирепи, използвани за писане. Тук все още бяха останали високи дъбове и дафинови дървета, които да ни дарят със своята шарена сянка, но всичко, създадено от човешки ръце, беше разрушено. Изпопадалите дървени греди, изсечени от палмови дървета, както и листата, използвани за покриви на къщите, бяха почернели и овъглени от огъня. Бродих сред останките на стаята, в която бяха преписвали ръкописи, и подритвах разпилените по земята рафтове и колони. Останки от свитъците, изработени от козя кожа и папирус, лежаха в калта, загниващи и разпадащи се на парчета. Минах по калдъръмените пътища, за да видя ритуалните бани, обградени с широки, измазани с хоросан стъпала. Сега в тези бани имаше змии, свили своите гнезда край пълните със зловонна вода басейни.

Най-накрая стигнах до купчини кости, останките на вярващите. Въпреки че бях недостойна, раздрах изпокъсаните си дрехи в знак на почит и траур и промълвих молитва за мъртвите. Нека Неговото величаво име бъде почетено. Благословен да бъде Той, вовеки веков.

Върнах се при огъня, който баща ми беше разпалил. Прекарахме нощта в този оазис сравнително спокойни, защото знаехме, че римляните ще избягват мястото, населено с духовете на онези, които бяха посекли; от друга страна, уплашените чакали можеха да бъдат привлечени към нас, ако телата ни излъчваха миризма на страх. Знаехме, че животните бяха идвали тук и преди, тъй като костите на мъртъвците бяха разпръснати толкова надалеч, че не можахме да ги съберем, за да ги положим в каменен сандък, както подобаваше. Двамата с баща ми се споглеждахме и може би сега всеки виждаше другия в различна светлина, докато звездите сияеха в небето, а костите проблясваха край нас. През тази нощ така и не се заяде с мен. Наместо това ми каза, че трябва да поспя първа, а той ще остане буден, за да ни пази от зверовете, които могат да ни заобиколят. Това беше първият акт на загриженост, който някога бе проявявал към мен.

Рано на другия ден продължихме по пътя си. Може би ангел ни водеше напред в нашето пътуване. Поехме на юг, в посоката на изворите. Това беше мястото, където есеите от Сехаха бяха идвали, за да вземат вода за селището си. Завихме по пътека, обградена с дървета калина. Изгладнялата коза дъвчеше бодливите, кафеникави листа. Още по-нататък измежду скалите започна да се подава зеленина. Във ветреца, който ни обгърна, се долавяше ароматът на балсам и леката, почти недоловима миризма на вода. Внезапно разпознах звука, издаван от пчелите. Бе минало толкова много време, откакто за последно бях чувала тяхната медена песен, че усетих как сърцето ми трепна от радост. Бяхме се натъкнали на оазис, изпълнен с уханието на пролет и с огромни, стари палми, извисяващи се над главите ни. Въздухът бе хладен и благоуханен, тъй сладък, сякаш пристъпвахме в облак, изпълнен с ароматите на смирна и кориандър. Най-накрая срещнахме и хора — група есеи, установили се тук в очакване на Съдния ден.

Техните лози и градини изглеждаха невъзможно ярки на фона на нажеженото до бяло небе. Красотата на света изригна с растящата си зеленина навсякъде край нас. Пред очите ни се разстлаха поля, засадени с жито и лен, които блестяха в жълто и златно, озарени от слънцето. Чухме звука на завързаните по дърветата с черно въже камбанки, които звънтяха с всеки повей на вятъра. Край нас се издигаха дузини черници и маслинови дървета, ограден с камъни кладенец, както и горичка от шамфъстък, чиито листа караха омарата да изглежда зеленикава. Под сянката имаше кошара с четиридесетина кози, а още толкова овце дремеха на слънце.

Мнозина от есеите бяха свещеници, някои живееха без жени сред варовиковите скали, а техните пещери бяха обозначени с мезузот, кутийки, съдържащи свитъци с молитви към Господ. Тези мъже бяха твърде чисти, за да имат досег с изкушенията на плътта, но тук имаше и такива, които бяха дошли със своите дъщери и съпруги, жени, облечени в дрехи от бял лен и забулени през цялото време. Бяха отседнали в големи палатки, заедно със семействата си, някои от тях — избягали от Сехаха, а други — пристигнали наскоро от Йерусалим, след падането на Храма.

Хората ни зяпаха, докато крачехме през селото им. Тук имаше общи каменни къщи, ритуални бани и библиотеки, където учените им мъже се посвещаваха на своите документи, разделени на групи от по трима души, за да могат да се трудят ден и нощ над свитъците от папирус или животински кожи. Може би баща ми и аз изглеждахме като демони с тела от пясък наместо от плът. Очите ни ги наблюдаваха сред мръсотията, полепнала по лицата ни. Сплъстената ми, кървавочервена коса се спускаше по гърба ми, толкова дълга, че стигаше до под кръста ми. Някои от жените примигнаха, когато ме видяха, но никоя не ни се присмя. Сектата вярваше в толерантността и милосърдието във времена, за които смятаха, че са последните ни дни на тази земя. Това, което принадлежеше на някого, също така принадлежеше и на неговия съсед.

Жените дойдоха при нас, за да ни поздравят. Платът, който тъчаха на становете си, бе толкова лек и ефирен, че полите на дрехите им се вееха покрай телата им при най-лекия повей. Самата аз копнеех за малко ленен плат, в който да загърна тялото си, за да не може никой да ме види. Може би така щях да устоя на неумолимото Господно сияние, когато Той откажеше да ми прости за нещата, които бях сторила.

Въпреки че тези свети хора бяха изгубили толкова много под яростта на римските мечове — разказаха ни, че поселището в Сехаха е било завладяно и разрушено още преди падането на Храма, — есеите отказваха да носят кинжали, защото ги възприемаха като обида към Господното величие. Баща ми бързо взе решението да не им казва, че е един от сикариите. Тези хора смятаха, че сикариите са на страната на мрака, змии в човешки облик, които се опълчват на волята на Адонай. Споделихме единствено, че сме от многото прокудени от Йерусалим, клети баща и дъщеря, превърнали се в скиталци. Когато заговорихме за майката и децата, които пътуваха с нас и бяха поразени от треска, жените на есеите проявиха състрадание и бързо обещаха, че ще ни помогнат. Една от тях се представи като Тамар бат Арон и съпроводи баща ми до свещеника, наричан от последователите си Абба — баща и учител на праведните, хората изпълняваха желанията му не по задължение, а защото им доставяше радост да го правят.

Абба бе толкова стар, че се налагаше да го носят навсякъде със стол, нарамен от четирима яки мъже; Тамар ни прошепна, че е тъй свят, че трябва да седнем на шейсет протегнати ръце от него, разстояние, спазвано от всички жени, които освен това бяха длъжни да покриват главите си и да свеждат блесналите си погледи. Въпреки че жените не участваха в ритуалите на есеите, те бяха изключително щастливи от възможността да чуят словата на този велик човек. Друг свещеник от ранга на Абба би ни отпратил, твърде зает с молитвите си, за да си направи труда да чуе молбата ни. Или пък би се съгласил да ни изслуша единствено ако му бяхме донесли сребро в замяна на услугите му. Абба обаче смяташе, че всички хора са негови братя. Той бе следовник на учител от Галилея, който го бе научил, че мирът е единствената надежда за човечеството. Без него всички ние не бяхме нищо повече от чакали в пустинята.

Седящата до мен Тамар ми прошепна, че Абба имал десет съпруги и ги надживял всичките; сега прекарвал дните си във възхвала на Господ и в просвещаване на околните, относно пътищата на мира. Мъжете тук се молеха по три пъти на ден; сутрин, с лица, обърнати в посоката на Йерусалим, после по залез и още веднъж при падането на нощта. Те вярваха, че носят светостта в самите себе си, защото тялото на всеки човек е храм и всяка изречена молитва може да бъде чута от Бог.

Когато изрекохме молбата си, Абба даде на баща ми амулет против треска — свитък с молитва, скрит в метална тръбичка, която трябваше да бъде положена в ръцете на болните. Даде ни и благословено въже, което да завържем на възли в туниките на децата, за да ги дари с крепко здраве, а също така и ценна скилидка от тъмноморав чесън, който да прогони демоните. Трябваше да произнесем името на Адонай сто пъти над купичка с вода и над чесъна, сварен три пъти на горещ огън; после болните трябваше да изпият водата, докато се молят за Господното благоволение.

Дадоха ни изсушени фурми и ечемичени питки и ни позволиха да прекараме нощта в тяхното селище. Валеше слаб дъждец и земята скоро се покри с локви. Отведоха баща ми в един от общите домове, за да спи сред мъжете. Аз вързах козата си за един храст и отидох при неомъжените момичета, които ме гледаха с объркани изражения. Сигурно им приличах на див звяр. Когато махнах забрадката си пред тях, се стъписаха от възлите в косата ми и се заеха да ме разрешат с дървени гребени. После ме отведоха, за да се изкъпя в ритуалната им баня, където водата край мен почерня. Дори и аз можех да разпозная в това лоша поличба, но момичетата есеи се разсмяха и казаха, че светената вода е отмила всичките ми грехове. Техните хора вярваха, че потапянето във водите на ритуалните бани ги приближава до Господ, и затова се къпеха по няколко пъти на ден. Към банята имаше две стълбища — едно варовиково, по което се слизаше, и друго, по което излизаха пречистените, за да не се докосват до онези, които все още бяха нечисти. Истината бе, че когато излязох от водата, наистина се почувствах пречистена за пръв път, откакто бях напуснала Йерусалим. Косите ми бяха толкова червени, че пчелите дойдоха и започнаха да кръжат край мен. Жените на есеите се разсмяха.

— Явно насекомите са сметнали косата ти за поле с рози — каза една от тях.

Наложи ми се да избягам от рояка и да крещя на жужащите натрапнички, че съм жена, а не цвете.

Тамар ми даде чиста туника. Бе простичка и бяла, с връв от кози косми на кръста. Казах, че това е твърде скъп дар, но Тамар настоя:

— Земните притежания не значат нищо, защото ще бъдат безполезни в отвъдното. Човек не може да вземе нищо със себе си в Господния дом.

Миналото ми се виждаше като далечен сън. Намирахме се далеч от кланетата, на които бяхме станали свидетели в Йерусалим, и на няколко дни път от пещерите, в които бяхме намерили убежище. Това, което бях сторила и което бях опознала обаче, бе нещо повече от сън. Щом затворех очи, виждах какво лежи отвъд варовиковите скали и пътя, който бях обозначила с късове син плат. Можех да почувствам пулса в гърлото си и пристъпа на паника от това, че бях оставила Яхим бен Симон зад гърба си. Страхувах се, че връзката, която бяхме изковали между нас, щеше да изчезне, ако бях далеч от очите му. Може би той щеше да повярва, че съм била просто сън, от който се е събудил.

Чудех се какво ли биха си помислили домакините ни, ако знаеха истината за нас. Баща ми продължаваше да чака удобен момент и криеше тайните си. Той вярваше, че тези набожни хора са глупаци; беше убеден, че онези, които седят и чакат Края на дните, сами приканват този край да дойде за тях. Разбира се, бе неизбежно да мисли по този начин. Всеки боец, който участва в някаква война, вярва, че е способен да промени онова, което ни е писано, че той, а не Господ, направлява съдбата си.

На сутринта, когато отново поехме на път, Тамар ме отведе в дома си и ми даде парче сирене, солено и бяло харис халав, което щеше да ни стигне, за да бъдем добре нахранени в продължение на няколко дни, както и малко изсушени сладки фурми. Тя имаше четирима малки синове, които явно не бяха свикнали с непознати, защото ме гледаха със зяпнали усти, докато майка им не ги отпрати.

— Трябва да внимавате при пътуването си — предупреди ме тя, когато останахме сами. — Наскоро имаше нападение над друго селище, Ейн Геди, оазис, където четири потока се събират във величествени водопади, а под един от тях се образува езерце.

Чувала бях за този оазис. Говореше се, че това е мястото, където цар Давид се бил скрил от враговете си. Там растял и Моринга Перегрина, цвят с магически сили, който позволил на Давид да пише своите изпълнени с непорочност песни. Край водопадите в Ейн Геди цъфтели акации и хинапови дървета, чиито оранжеви плодове привличали птици от Гърция и Египет, имало и горички с балсамови дървета, от чиято лепкава смола се прави тамян, по-ценен дори и от златото. Оазисът бил място на изобилие във времена на немотия. И точно заради това привличал неустоимо гладуващите. Нападателите дошли през нощта. Седемстотин човека били убити или пленени от сикариите, които нападнали складовете на селището. Есеите знаеха, че именно те са виновниците, защото хората били убити с тяхното запазено оръжие, закривените ножове, с които се твърдеше, че изтръгват душите на жертвите си. Крадците били отмъкнали всичко — жито, вино и вода — наред с живота на невинните.

Сърцето ми се сви, когато я чух да споменава сикариите.

— Убийците няма да ви открият, стига да сте внимателни — каза ми Тамар. — Ако видите, че някой ви доближава насред пустошта, скрийте се добре. Може би сега разбираш, че краят наближава. Със земя, омърсена от подобни предателства, ангелите със сигурност ще дойдат, за да ни отведат в Райските селения.

Кимнах, въпреки че знаех как според баща ми кинжалите, а не ангелите са отговорът на всяко предателство. Не споменах, че брат ми може да е бил сред нападателите на Ейн Геди. Побързахме да си тръгнем и докато се приготвяхме за път, един от мъжете дойде, за да ни предаде последно послание от Абба. Баща ми присви очи, но го изслуша, защото бе гост и най-малкото можеше да се престори, че има обноски. Аз успях да чуя думите му и побързах да сведа поглед. Когато пратеникът предаде посланието, баща ми му кимна за сбогом, но така и не му благодари. Такъв бе нравът му, мълчалив и груб; точно това, което очаквах от него. Направи жест с ръка към мен и аз тръгнах подире му като вярно куче, следвайки го на разстояние със сведени към земята очи.

Няколко от жените дойдоха да ни изпратят, махаха ни с ръка, пожелаваха ни „добър път“ и ми подвикваха колко съм хубава в новите си дрехи. Те не знаеха нищо за мен, освен малкото, което бях споделила, а голяма част от него бе лъжа. Имах чувството, че с баща ми също си бяхме почти непознати. Знаехме един за друг толкова, колкото есеите знаеха за нас. Чакаха ни доста дни път и макар баща ми да бе престанал да ме унижава и гълчи, нямахме какво да си кажем. Не знаех нищо за живота му, преди да се заеме със занаята на убиец, но бях чувала, че имал брат, който бил продаден в робство. Ако един мъж види брат си, овързан с въжета и влачен по калдъръмения път, дали след това очите му могат да виждат нещо друго? Ако десетима мъже са затворени в стая заедно с лъв и само един оцелее, в какво се превръща той? Ако жена с червена коса е мълчала през целия си живот, ще може ли някога отново да говори истината?

Вървяхме, но от време на време се обръщахме, за да хвърлим последен поглед към менящите се цветове на Соленото море. Все още можехме да видим платната на корабите, плаващи по него към страната Моаб, в която властваше суровият народ на набатейците. Твърдеше се, че Мойсей е погребан в тази плодородна земя, но все още никой не бе открил святото място, макар мнозина да го бяха търсили. Може би така бе най-добре — Мойсей държеше ключа за прекалено големи и страшни тайни, неразбираеми за обикновените хора, дар и бреме, прекомерно тежко, за да го поеме на плещите си нашият народ.

Ден след като изкачихме най-високите скали, морето се скри от погледа ни, потъвайки в земята, сякаш бе погълнато от нея. Вълни от унищожителна жега се надигаха там, където се намираше то, защото водите му бяха дори по-горещи от въздуха. Скоро обаче и тази гледка изчезна. Пристъпвахме бавно. Не мислех за това, че съм млада жена в пустинята, сама и пламтяща от страст. Отказвах да мисля и за дебнещи зверове или грабители. Но най-вече не си позволявах да мисля какво се е случило в лагера в наше отсъствие, как треската може да е пламнала като огън и да е изпепелила всичко, прескачайки от една жертва към друга.

Имахме благословията на Абба и неговите лекарства. Трябваше само да открием пътя си на обратно. Подтиквах баща си да върви, събирах сините късчета и следвах начертаната от тях карта, благодарна на брат си за неговия дар. Платът бе съдран. Някои от парчетата бяха отнесени от хиените или от вятъра, бяха останали само нишките, изтъкани от копринените буби, които по-късно се бяха превърнали в пеперуди. Един ден заваля проливен дъжд. Баща ми искаше да се скрием в близката варовикова пещера и да го изчакаме да спре, но аз настоях да продължим, въпреки че телата ни блестяха от водата, а дрехите ни бяха подгизнали. Той нямаше друг избор. Без мен щеше да се изгуби, защото само аз знаех посоката, която трябваше да следваме. Баща ми говореше все по-несвързано, постоянно се оплакваше, но дъждът най-накрая спря — не рязко, изведнъж, а някак плавно, така че първо ходехме между капките, а после сред свеж, прохладен въздух.

Когато пристигнахме, лагерът бе празен. Огнището си беше на мястото, както и кошницата, с която събирах мента и други растения. Там бяха и купите, в които ядяхме, и брадвата, с която разчиствахме трънаците по пътя си. Тънък пласт пясък покриваше всичко; спомних си за двете момичета булки, които Бен Симон ми показа и как се бе разплакал заради съдбата им. Може би в онзи миг бях паднала в плен на неговото заклинание. Бяхме откраднали времето си заедно, време, което изглеждаше безкрайно в мрака. Усетих как нещо остро прорязва гърлото ми. Не знаех, че е началото на мъката ми, докато баща ми не ми нареди да замълча. Бях започнала да вия като леопардите, внезапно и без да се интересувам от другите живи същества наоколо.

Открихме ги в усойната пещера, където бяха потърсили утеха и убежище в последните си часове. Бяха заедно, както се полагаше. Всички имаха по кожата си червените белези на болестта и бяха толкова изнемощели и отслабнали, че костите им пронизваха плътта им. Бен Симон бе поставил внимателно жена си и децата си на издадена каменна площадка, преди да се отпусне на земята до тях. Вените на ръцете му все още бяха сини, но те лежаха безжизнено, а кожата му бе студена. Паднах на колене и се вкопчих в тялото му, отчаяно търсеща някаква топлина. Долепих устните си до неговите, но там нямаше дъх, нямаше живот. Усещах само вкуса на отвъдното.

Не помръднах, когато баща ми се разкрещя, нито когато вдигна ръка да ми посегне. В крайна сметка се наложи той да погребе телата. Предполагаше се жените да подготвят покойниците за Ангела на смъртта и да пеят оплаквателни песни, а после да се отдръпват настрани, но аз отказах да го направя. Баща ми ме бичуваше яростно по раменете и гърба, но в този ден нямаше да бъда неговото покорно куче. Крещеше ми, че съм страхливка, бояща се да види мъртъвци, но грешеше. Не се страхувах от смъртта, не повече, отколкото някога се бях бояла да извърша поредния нечист грях. Страхувах се само, че ако държа тялото на Бен Симон в ръцете си прекалено дълго, няма да мога да го пусна.

Баща ми отнесе телата до най-високата канара и ги покри с камъни, така че ястребите, лешоядите и чакалите да не успеят да ги достигнат. Каза молитвата, увил около раменете си молитвения шал на Бен Симон, за да го почете. Седем дни след този ритуал трябваше да седи на слънце, за да се пречисти, защото се бе доближил прекалено до смъртта и се смяташе за тамеах, нечист. Пееше жалейни песни, които трябваше да се пеят от жените, защото аз не позволих тези думи да излязат от устата ми. Не можех да приема, че Бен Симон е мъртъв, нито можех да си представя как се отправя към отвъдното. Когато затворех очи, виждах вродената грациозност на силното му тяло, острите черти на лицето му, дълбокия му поглед, който ме разсичаше на две. Не исках да го пусна да си отиде, но чувах молитвите и песните на баща ми дори когато затисках ушите си с длани. Напевите му звучаха като вятъра и също като него се увиваха плътно около мен, докато накрая остана единствено неговият глас.

Чудех се дали в болестта си Бен Симон е бил като лъва, който се борел толкова яростно срещу деветимата воини, че накрая просто отпуснал глава и умрял пред десетия. Питах се дали е издържал до деня, в който заваля дъждът и ние бяхме толкова близо, само на мигове от тук, и дали капките в този дъжд бяха неговите сълзи, защото той бе мъж, който не се срамуваше да плаче.

Спомних си думите, които чух, когато Абба прати своето послание до баща ми. Не ни е отредено да раздаваме правосъдие, дори и да сме най-праведни. Само Адонай може да наказва. Може би този свят човек бе знаел през цялото време кои сме. Сега наказанието на убийците се бе стоварило върху ни. Ако някой от сикариите носеше на гърба си товара на всички мъже, които бе убил, навсякъде, където отидеше, дали мъртъвците най-накрая нямаше да пожелаят да отмъстят? Може би душите им бяха последвали Бен Симон и когато е бил най-омаломощен от мъката, когато е свел глава с преливащи от сълзи очи пред изстиналите тела на децата си, те бяха прогорили плътта му и го бяха завладели.

Зарових лека на есеите, защото вече бе ненужен, каквито бяха казали самите те, че са всички земни неща и дела. Докато копаех в твърдата бяла пръст, се запитах дали аз не съм наказаната, дали не ми беше писано да страдам, защото бях откраднала от приятелката си това, което й принадлежеше.

През седемте дни, в които баща ми се уедини, за да се пречисти от близостта си със смъртта, не ядох и не пих нищо. Завързах козата за един нисък храст и не обръщах внимание на отчаяното й блеене, с което ме зовеше. На зазоряване на всеки нов ден правех резка от скръб на крака си, всяка по-дълбока от предишната, защото сега използвах острия нож на Бен Симон. Всяка рана бе като целувка за мен, мрачен разрез на страстта. Уханието на кръв се носеше от кожата ми, тънък пласт, който ме покриваше. Една нощ се появи леопард и се настани от другата страна на огнището, вперил поглед в мен. Не се надигнах, за да го прогоня. Ела и ме погълни. Виж дали има някакво значение за мен. Очите ни се срещнаха и зърнах жълтеникавата искра на животинска ярост да проблясва в погледа му. В крайна сметка обаче явно прецени, че не заслужавам вниманието му, защото се надигна бавно и се отдалечи.

Когато баща ми се върна след пречистването си, се смая от състоянието ми. Едва се изправях от земята, бледа като пепелта, в която някой ден щях да се превърна. Не ми бе останало нищо, за което да живея. Какво можеше да ми даде тази земя? Какво бе тя за мен? Затворническа килия, примка на въже. По-късно баща ми призна, че когато ме видял тогава, си спомнил за майка ми в часа на раждането ми, след като вече била напуснала този свят. В онзи ден се замислил какво ли би направила тя с единствената си дъщеря, ако е била там. Навярно е щяла да поиска да ме спаси. Затова и той положи усилие да ме убеди да отпия глътка вода.

На осмия ден след като Яхим бен Симон бе погребан под купчината камъни, наруших своя пост и пих от кожения мях, който му принадлежеше. Направих го не толкова заради себе си, а заради моя възлюбен, защото той не ме бе напуснал завинаги. Макар Ангелът на смъртта да го бе откраднал, искрица от неговия дух бе останала.

Защото вече знаех, че през следващия месец няма да прокървя.