Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (69)

20

Раната на Адир бе излекувана, но брат ми продължаваше да накуцва и изглеждаше много слаб. Майка ми се тревожеше за него и изпробваше лекарство след лекарство, преравяше рецептите си и купчините с билки. Но състоянието му не се променяше. Въпреки че не бе одобрила постъпката ми, Шира бе съгласна, че трябва отново да заема мястото му, ако отново го повикаха за набег. Така беше правилно. Аз бях по-добрият воин и имах по-голям шанс да се завърна. Отново с майка ми имахме общи тайни. Двете не отричахме тази връзка, защото съдбите ни винаги щяха да са свързани. Каквато и горчивина да бе имало помежду ни, вече бе заличена.

Може би баща ми се бе надявал да има син, също като бащата на Адир, защото Бен Яир бе станал безразсъден и се срещаше с нея почти всяка вечер в цистерните, за да се наслади и на нея, и на детето, което растеше в утробата й. Жена му се криеше и не излизаше от дома си. Хората говореха, че Хана отново се е разболяла, но аз се питах дали просто мъжът й не забраняваше да излиза сред другите жени. Той вече не търпеше намесата й, защото бе посветил по-голямата част от живота си на тази жена, която не обичаше. Каквото му оставаше, сега го искаше за себе си.

От самото ни пристигане той се упражняваше в свой вид невидимост, не като уменията, на които ме учеше старият убиец. Криеше копнежа си по майка ми, точно пред очите на другите хора. Те подминаваха очевидното и не виждаха нищо. Той имаше право да си вземе нова жена, след като неговата години наред не бе успяла да му роди дете; и все пак Хана се бореше за сърцето му, опитваше се да го измами и настояваше, че Бог й е дал детето, което тя открадна от Йаел.

Сега, когато всеки ден бе дар и можеше да няма следващ, както есеите проповядваха, баща ми вече отказваше да се преструва. Виждах го с майка ми пред вратата ни, прегърнати толкова силно, сякаш потъваха един в друг. В някои вечери сядаше на нашата маса и ядеше от скромната ни храна. Обикновено оставах извън дома ни и извеждах брат си в градината с мен, макар че той трябваше да се подпира на рамото ми, за да се разходи. Сядахме отвън и похапвахме сушени плодове. Брат ми сигурно мислеше, че според мен никой от нас нямаше правото да бъде в присъствието на великия мъж. Но аз просто не можех да погледна Бен Яир, без главата ми да се изпълни с писъците, които бях чула по време на нападението ни над селото. Чувствах, че го бях предала по някакъв начин и че той също ме бе предал. Може би е по-добре да наблюдаваш такива хора отдалече, защото отблизо можеш да видиш всичките им недостатъци. Бях желала той да види уменията ми в битка, да ме признае за свой син; сега смятах, че е по-добре да си остана невидима в очите му.

И все пак една вечер, когато Бен Яир си тръгваше от дома ни, той спря пред нас. Бях предупредила брат си какво да прави, ако това се случеше. Трябваше да сведем очи пред нашия водач.

— Когато тръгнеш следващия път в битка, може би ще имаш нужда от това — каза Бен Яир.

Постави нож пред нас. Видях, че дръжката му бе бронзова, украсена с изящни листа. Берах лаван бе гравирано върху нея. Бяло цвете. Носеше този нож в чест на майка ни и на лилиите, които тя бе обичала като момиче в Александрия. Не бях съгласна с всичко, което правеше, с начина, по който водеше битките си, но той бе мой баща. Това бе дар за истински воин, затова сръгах брат си да го вземе. Адир измърмори някакви думи на благодарност, но когато Бен Яир си тръгна, аз бях тази, която взе ножа.