Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (41)

15

Следващия път воините ни излязоха в пустинята не за битка, а на лов, за да заситят нашия глад. Но римляните се бяха върнали на мястото, отбелязано с купчините камъни, и хората ни били принудени да отстъпят, набегът им бил пресечен. Опитали се да изпреварят враговете ни, които се бяха завърнали, за да ни наблюдават и проучат. Заради затрудненията си воините ни донесоха от лова си само яребици, които бяха просто кости, без почти никакво месо, и изнемощели малки козички, изоставени от стадото. Беше Тишрей, сезонът на растежа, и трябваше да празнуваме. Вместо това над планината легна тежка тишина, а в душите ни се възцари усещане за лоша поличба.

В гълъбарниците всички чувствахме отсъствието на Нахара. Азиза особено тъгуваше за сестра си. Често ходеше в полето, близо до лагера на есеите, сядаше в тревата със скръстени крака и оставаше там часове наред, но Нахара никога не отиде при нея. Когато Азиза тръгваше подир козите, за които се грижеше сестра й, тя ги подкарваше бързо надалече. Огорчена от това отхвърляне, Азиза започна да дяла стрели, за да запълва времето си и да се разсейва. Всички бяхме помолени да помагаме за въоръжаването на крепостта и много жени вечер се събираха, за да изчукват камъни и да ги заоблят, за да бъдат използвани за стрелба. Но на Азиза й се налагаше да прикрива заниманията си от майка си.

— Не мисля, че ще одобри това — довери ми веднъж.

Оказа се, че има дарба за тази работа. Върховете на стрелите, които изработваше, бяха тънки и съвършено оформени. Всеки бе прикрепен здраво към дървена стрела с ленена връвчица. По-голямата дъщеря на Шира беше изненадващо добра — както другите жени се справяха с тъканите и конците, така тя умело работеше с метал. Видях в нея онова, което някога виждах в Пекаря всяка сутрин от неговия живот — любовта към това да сътвориш нещо от различни съставки, които биха били нищо без докосването на човешката ръка, независимо дали бяха сол, брашно или желязо.

— В земята, където съм роден — разкри ни Мъжът от севера, — всички стрели на един воин се украсяват със знака на племето му.

На неговите имало създание, подобно на елен, за което ни бе разказвал, но не му вярвахме напълно, защото твърдеше, че раменете му били високи колкото човешки ръст, а рогата му се разпервали повече от крилете на лешояда. От съвсем малко момче, уверяваше ни той, стрелите му били гравирани с образа на това чудно създание.

— Завържи пера към края на дръжката, за да лети — посъветва робът Азиза, докато тя правеше стрелите.

Тъй като хората наричаха Амрам „феникса“, защото също като вълшебната птица той се надигаше от всяка битка, Азиза изработи специални стрели за него, като украси всяка с пера на ястреб, потопени предварително в отвара от корен на брош. Скоро ръцете й станаха червени от боята.

— Страстта ти е толкова силна, че изгарящата топлина избива по кожата ти на алени вълни — подкачи я Йаел.

Азиза изпрати Адир до казармите да вземе лък, за да провери стрелите, които бе направила. Момчето се върна бързо, смеейки се, и започна да подиграва грубо сестра си — по-добре да не докосвала лъка, да не би да се простреля сама. Азиза се усмихна широко и го отпрати да си гледа момчешките работи.

Приседнах на земята до Йаел; бебето й спеше в люлка, направена от най-фината изпредена вълна. Арие бе спокойно дете, с тъмни, влажни очи, кротък като агънцето, на което приличаше в нощта, когато му дадохме името. Макар да бе само на няколко седмици, нощем спеше, стиснал в ръчички синьото парче плат, което Йаел му даваше, за да се успокои. Все още имаше червеното родилно петно на бузата си, но го мажехме с мехлем, направен от пшеница, мед и алое, и вече започваше да избледнява. Смятахме, че гъстата му черна коса е белег за бъдещата му мъжественост, дивяхме се на размера на ръчичките и стъпалата му, на малкия му съвършен мъжки орган и обсъждахме, че ще бъде толкова силен, че на десет години сигурно ще вдига магаре над главата си.

— Може би трябва да оставим Арие да пробва стрелите, нали вече е малък воин — шегувахме се ние, защото между нас нямаше мъже.

Азиза подаде лъка на Мъжа от севера, въпреки че се смяташе за престъпление да даваш оръжие на роб. Той го пое, благодарен за доверието й. Всяка от стрелите, изстреляни от роба, уцели мишената — една подутина на дънера на старото маслиново дърво зад гълъбарника. Мъжът от севера стоеше на прага, за да не го забележи някой друг. Когато го похвалихме за умението, той се поклони. После видя напрегнатото изражение на Азиза и погледа й, втренчен в лъка в ръцете му.

— Нека те науча — предложи той. — Така ще можеш сама да оцениш това, което си създала. Тези върхове на стрели са сред най-добрите, които някога съм ползвал.

Азиза отстъпи назад и поклати глава със сведени очи. Но по лицето й пробяга нещо като желание.

Жените не бива да докосват оръжие, такива бяха нашите закони, но ние вече бяхме нарушили закона, като дадохме оръжие в ръцете на роб. Ние, които вече бяхме прегрешили веднъж, не съдехме другите и не задавахме въпроси. Взирахме се втренчено в онези, които мърмореха за Йаел и бебето й, докато те първи отклоняха очи.

— Опитай какво си измайсторила — подтикнах я аз, за да се позабавляваме малко.

— Добре — кимна Азиза. — Но само заради теб.

Робът й показа какво трябва да прави и тя го слушаше много внимателно. Вдигна лъка с лекота и на лицето й грейна широка усмивка. Още първата й стрела учели мишената. Видях колко се изненада робът.

— В теб се крие истински воин! — възкликна той.

— Просто късмет — отвърна скромно Азиза, пусна лъка и отиде да прибере падналите стрели, като се възхищаваше сама на изработката им и проверяваше дали всички пера са на мястото си. — Фениксът винаги се възражда от пепелта — каза тя. — В каквото и да се цели Амрам, то ще пада пред него.

Шира бе останала в гълъбарника. Сега дойде на прага. Изражението й бе като в транс, бе трудно за разгадаване. След заминаването на Нахара се бе променила, бе станала по-нервна и затворена в себе си. Някои хора говореха, че тя владее умението да прозира отвъд нашия свят, да вижда през времето и пространството. Ако това бе вярно, за Шира бъдещето не бе далечно място. Ние, които не знаехме какво ни предстои, седяхме в двора и се забавлявахме, хвалехме Азиза, която целеше успешно мишената отново и отново, изненадани от сръчността и изяществото, с което стреляше. Шира обаче само ни гледаше така, както човек следи с поглед литналите във въздуха пчели, когато вече е прекалено късно да ги прогониш или да ги върнеш обратно в кошера им. Когато вредата вече е нанесена.