Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (52)

3

Докато ти растеше, аз бях като твой брат. Ти ме следваше, както гълъбицата следва пътеката от посипани зрънца. Обличах се в синя роба и връзвах косата си, сплетена по обичая на местните момчета. Баща ти ме научи да яздя кон и да използвам прашка и копие. Бях воин по природа, изкован от желязо. От самото начало това бе моят елемент. Вместо да ме плаши, желязото ми носеше утеха. Металът бе студен и тежък и на него можеше да се разчита. Той правеше каквото исках от него. В замяна му се бях посветила изцяло; всеки ден изказвах благодарността си към меча си и към коня, който яздех.

Злите духове не могат да понасят метала и някои хора казват, че името на желязото, което се изговаря пред Всемогъщия, е Варзел, дума, която е съставена от буквите на имената на жените на Яков — Вала, Рахел, Зелфа и Лиа. Жените не бива да докосват оръжия, но може би това назоваване говореше, че мъжете се боят от уменията ни на воини, както и от желанието ни за мир. Благоговеех пред добротата на майките на нашето племе, Рахел и Лиа, но не поех по техния път. Не научих какво означава да си нечия жена. Не седнах зад тъкачния стан. Не присъствах с другите момичета на ражданията на бебета и затова бях особено благодарна. Твоето раждане ми бе достатъчно.

Предпочитах да бъда син на баща ти, да чакам при конете, докато мъжете извършваха своите нападения. Държах поводите, а воините ни се спускаха пеша по тесния проход, за да нападат керваните, пътуващи на запад към Египет, каруците и конете, натоварени със стоки и ценности от изток. Помагах им да носят купчините тамян, нанизите с лапис лазули, корал и нефрит, кошниците с кардамон и канела, пълните с жълтици кесии. Виждах повече кръв по земята, отколкото всички момичета бяха зървали по време на ражданията. Знаех неща, които те не можеха да разберат: какво е чувството да яздиш в горещата нощ с копие, завързано на гърба; как прекосявахме Желязната планина, едно създание, с едно сърце, надаващи бойни викове, окъпани в пот, втурнали се в атака на лунната светлина. В тези случаи бе лесно да си представя, че наистина имам криле и съм свободна като птица, жестока като всеки мъж.

Тайната ми стана мое всекидневие. Майка ни уреждаше така нещата, че винаги да се къпя сама. Когато гърдите ми започнаха да се надигат, тя ги превързваше плътно с парче лен. Превръзката ми ме караше да ходя с изпънато тяло, толкова стегнато, че изглеждах като направена от желязо, а не от плът. Можех да удрям по-силно от момчетата. Бях по-бърза и по-умела с меча. С времето баща ти започна да се гордее с мен, сякаш бях негова кръв и плът, сякаш лъжата, която бяхме изградили, бе истина. Нощем майка ни ме учеше да чета и да пиша. Научих гръцки, арамейски и иврит. Някои момичета се закачаха с мен и ме преследваха, както правеха с момчетата, на които се възхищаваха. Една дори ме целуна по време на тези игрички и аз се разсмях, мислейки си каква глупачка е. Бях над тези неща. И все пак бях объркана, защото, когато приятелят ми Нури ме дръпна настрани, за да избягаме от момичетата, кръвта ми започна да пулсира. Когато ме докосна, пръстите му опариха плътта ми, сякаш някаква непозната сила ме бе изгорила.

Отидох при майка ни и плаках, както би направило всяко глупаво момиче, докато й разказвах какво бе станало. Съпротивлявах се на нуждата си да бъда близо до Нури, но той ме привличаше така, както стоманата привлича стомана.

— Време е да разбереш — каза тогава майка ми. — Никога няма да бъдеш като глупавите овце, които преследват момчетата. Видях съдбата ти. Любовта ще те погуби. Не ти го казвам от жестокост — прошепна ми тя, — а защото те обичам.

Бе хвърлила камъчета по земята в деня на раждането ми и бъдещето ми се бе разкрило пред нея, предупреждение, което сега споделяше с мен, както нейната майка някога била споделила предсказанието за бъдещето й с нея.

— Ще мислиш за момчетата само като за братя. В деня, в който погледнеш на мъж с други очи, съдбата и гибелта ти ще те призоват.

В очите на майка ни имаше сълзи, когато ми казваше това. Знаех, че желае единствено най-доброто за мен, и не се усъмних в думите й.

Все още не.

В онзи ден ми бе лесно да й обещая всичко, което поискаше. Тя ме прегърна и ме нарече „дъще“, случайно изтървана дума за това, което някога съм била, но вече не бях.

Започнах да избягвам Нури, макар да личеше, че той страда, задето съм го изоставила. Спрях да мисля за хубавото му лице и за това как грейваше, щом се усмихнеше. Той не беше толкова добър ездач като мен, никога нямаше да успее да ме настигне. Аз бях най-добрата сред момчетата на моята възраст, безстрашна. Когато махах превръзката си, за да се изкъпя, усещах крилете на раменете си, проникващи през костите ми, тайната за моята дарба, наследство от баща ми, който и да бе той. Понякога дори и аз вярвах, че може да е бил ангел, защото хората твърдяха, че някои от тези толкова сияйни създания, искрящи посланици от Бог, се влюбвали в земните жени и ги посещавали нощем, за да се слеят с човешката плът.

Яздех и надавах гърлените викове на нашия народ, докато преследвах зайци и срамежливите дамани^[1], които се заравяха под скалите и се криеха в храсталаците. Упражнявах се неуморно, за да впечатля баща ти, и убих първия си ибекс на десет години. Той не каза нищо, когато ранената дива коза се запрепъва и строполи на земята, но докато му помагах да заколи животното, по изражението на лицето му разбрах какво чувства. Беше Адар, времето, когато малките на ибекса пасяха в раззеленилите се поля, но аз бях убила едър самец. Баща ти докосна челото ми, за да ме благослови за уменията ми. За толкова сдържан и мълчалив мъж това бе огромна похвала.

Бях щастлива, че съм момче в този мъжки свят и че баща ти ми оказа честта да яздя заедно с него. Наслаждавах се на всеки ден, сплела черната си коса, облечена в индиговосиния плащ на този див народ. После се роди брат ни и всичко се промени. Баща ти вече следеше с горди очи Адир, не мен. Може би през всички тези години наистина бе забравил коя съм аз и едва сега си бе спомнил, че съм момиче, дете, което майка ми бе отказала да захвърли в пустинята в първата нощ на техния брак, преди да стигнем до земята на Моаб, където тя се бе опитала да промени съдбата ми.